КАК ЗАПОЧНА И ПРЕМИНА ОФИЦЕРСКАТА МИ
СЛУЖБА В ЩАБА НА ВМС

 

Бележки и спомени за началото на Радиотехическата служба във ВМС

 

от о.з. кап.1 ранг Цветан Аврамов Христов

Предговор

1. НАЧАЛОТО. “НАШАТА” РАДИОЛОКАЦИОННА СТАНЦИЯ

2. КАБИНЕТЪТ ПО ПРОТИВОПОДВОДНА ОТБРАНА

3. ПЪРВАТА ФАБРИЧНА РАДИОЛОКАЦИОННА СТАНЦИЯ “ЛОТ-М”

4. В РТС ОСВЕН ТЕХНИКА ИМА ОЩЕ МНОГО ДРУГИ РАБОТИ

5. НОВА ТЕХНИКА, НОВИ ЗАДАЧИ И КРАЯТ НА СЛУЖБАТА МИ В ЩАБА НА ВМС

На нашите колеги от Радиотехническата служба във ВМС, които поеха поста ни, с най-хубави пожелания за здраве и успехи във войнския им труд за благото и сигурността на морските граници на нашата Родина, посвещавам тези кратки спомени за началото на РТС във ВМС.

О.з. кап.1 ранг Цветан Аврамов Христов

Предговор

През август 1991 година ми се наложи да бъда на легло в хирургията на Транспортната болница във Варна. Лекарства, инжекции, лежане...

Болките се уталожиха, належах се, наспах се. Ами сега?

Започнаха нощи, когато стоях буден и мислех. Мислех за живота, за хората, за преживяното. Споменът ме заведе и до първите ми години на служба като офицер в Щаба на ВМС. Те са свързании с първите стъпки в изграждането на Радиотехническата служба, на която събитията определиха да стана след това първи началник. Мислех за хората, дали силите и младостта си на едно дело, за което си заслужаваше да се живее. Някои от тези хора вече ги няма между живите... И нашият ред ще дойде – това е “...просто и логично...” Но следва ли с нас да угасне и споменът за тези години, за този труд и ентусиазъм, с които живя нашето поколение? Зная, за днешните хора нашият живот и нашите вълнения ще изглеждат старомодно. Така старомодни ни изглеждаха спомените и на нашите предшественици – с нас нито е започнал, нито завършва светът. Той се върти, върви напред...

Ако решим да отхвърлим емоцията, в този наш живот има и поуки както от грешки, така и от успехи.. Не е хубаво те да останат “тайна” за нашите колеги, които поеха поста ни, и за тези, които наскоро на свой ред го приеха от хях. (Разбирате, тук търся смисъла и ползата от това по същността си емоционално начинание - да седна и да пиша спомени в това объркано време на преоценки и промени).

И още нещо. В спомените, които са в главата ми и на книга все още няма нищо, очаквам, че ще има много “аз”. Не бързайте! Това няма да е самоизтъкване, а става дума за съвършено друго нещо. Започвам да пиша не научен труд, а СПОМЕНИ. Не съм се уговарял с никого и с никого не съм съгласувал намерението си, за да говоря от нечие “наше” име. Отговорността за написаното ще е моя, и за това моето “аз” ще стои на местото си не за да ме подчертава, а да напомня точката, позицията, отделната личност, от името и през погледа на която са видяни и изложени фактите и събитията. Мисля, че това няма да е самоизтъкване, а отговорност.

Желая да стигна до “появата” на онези млади тогава момчета като Иван Йотов Маринов, Васил Петров Апостолов, Петър Атанасов Иванов, Панайот Алексиев Коларов, Петър Сълев Петров, Свилен Исаев Иванов, Никола Атанасов Кожухаров, Никифор Маринов Герчев... Нека не ми се сърдят другите, които пропускам в тази случайно породила се в главата ми поредица!

С тези мисли реших като изляза от болницата да седна и напиша нещо. Това и сядам да правя сега...

О.з. кап.1 ранг Цветан Аврамов

Варна, октомври 1991 г.

^Към съдържанието^

1. НАЧАЛОТО. “НАШАТА” РАДИОЛОКАЦИОННА СТАНЦИЯ

През март 1953 година ние – десет момчета-съвипускници, които първи преминахме обучение във Висшия радиотехнически офицерски курс (ВРОК) в Ленинград – се завърнахме в Родината и бяхме разпределени на различни длъжности във флота. (Курсът започна декември 1951 година).

kurs

Нено Бочев Ненов и Илия Йовев Димитров бяхя дадени на ПВО и отслужиха няколко години на длъжности извън ВМС. Стоян Тенев Георгиев стана началник на Радиотехническата служба (РТС) във Военоморската база (ВМБ) Варна, а Пейчо Николов Златков – във ВМБ Бургас. Трифон Димитров Пенков го дадоха преподавател в свързочната катедра в Морското училище. (След като създадохме своя катедра по РТС в Училището Трифон го направихме неин началник). Иван Делов Михов стана началник на РТС на ескадрения миноносец, а Васил Костадинов Бутниев – на подводните лодки. Мико Иванов Христов и мен – Цветан Аврамов Христов - ни направиха помощници в отделение РТС към Щаба на Военоморските сили (ВМС). Към отделението се водеше и РТС-работилница. За неин началник назначиха Костадин Димитров Иванов (Бандов).

Кадровик на ВМС по това време беше кап.1 ранг Демирев.

Така започнахме ...

*

Всички ние бяхме млади лейтенантчета, ергенчета (само Бутниев беше женен) и наред с навлизането в работата и службата - за няколко години успяхме да се изпоженим и започнахме да създаваме поколение. Всички бяхме изправени пред проблема – страшния проблем: къде да живеем! Квартири във Варна нямаше, новото строителство едва започваше и каквото излезеше се разпределяше с връзки, с боричкане, а ние младоците нито връзки имахме, нито лакти, нито време. И си страдахме. Всеки от нас тогава записа черни страници в биографията си – страници на мъки и несгоди и за нас, и за младите ни семейства.

В службата (РТС) началник ни беше капитан-лейтенант Марко Ангелов Марков. Завършил Морското училище 5-6 випуска преди нас като механик, той беше служил на подводните лодки. Радиолюбител и с обич към радиотехниката го направили началник на отделение РТС към Свързочния отдел в Щаба на ВМС. (Началник на този отдел по това време беше кап.1 ранг Точков). Кап.лейт.Марков с нас започна изграждането на радиотехническата служба във ВМС. Енергичен по характер, висок, строен, мургав – той беше усвоил от службата със съветските моряци командирски навици и език, които ни харесваха и ние се гордеехме с него, обикнахме го. Мисля, че и той беше доволен, че в наше лице си е намерил добри и дисциплинирани помощници-подчинени.

(Варнанец, Марков беше и отличен плувец и редовно вземаше медалите от плувните състезания Варна-Галата. Делеше хората на “умни” и на “охлюви” и взискваше да сме далеч от охлювите.)

В отделението РТС Марчо – така беше прякорът на кап.лейт.Марков – определи мене за първи негов помощник, а Мико Христов – за втори. В началото дните на службата затекоха скучно и мудно. Четяхме и изучавахме устави, изпитваха ни. Без да има някакви задачи ни задържаха до 21 – 22 часа и ние дремехме по бюрата и давахме вид, че усилено де занимаваме. Чакахме да мине Началник-щаба на ВМС кап.1 ранг Николай Бояджиев и да даде “отбой”, та да се приберем по домовете си

А материалната част по РТС във ВМС по това време не беше в добро състояние. На корабите “БО” (“большой охотник”) имаше английски хидроакустични станции “Дракон-134-С”, които бяха занемарени и не се използуваха. В дивизионите с кораби “МО” (“малый охотник”) и “ОД” (“охотник деревяный”) апаратурите бяха “Тамир-10”, също в недобро състояние. Радиолокационни станции имаше на едното “БО” – “Гюйс-1М” и на ескадрения миноносец : за наблюдение – “Гюйс-1М-4”, за управление на огъня на главния калибър “Редан-2” и за зенитната артилерия “Вымпел”. Хидроакустиката на миноносеца беше също “Тамир”. Шумоподслушвателни станции имаше и на подводните лодки.

РТС-материалната част на корабите не се познаваше от личния състав. Матросите, получили някакви знания от съветските си колеги при приемането на корабите, един по един се бяха уволнили, а младите нямаше от къде да получат системна подготовка.

Задачи – море, но от къде да се започне, когато “щабната служба ” ни задължаваше да стоим по бюрата си! Ентусиазмът ни полека-лека взе да отива “на кино”, Марчо виждаше хала ни, който беше и негов хал, и измисли изход:

“Момчета, на мене ми идват гениални мисли, ама ме мързи да ги изпълня. Затова пък съм ви началник – ще ви заповядвам, вие ще изпълнявате и работите ще станат. Дойде ми на ума да направим брегова радиолокационна станция. (“РЛС”). Ще я сложим на Галата. Ще наблюдаваме морето и ще осигуряваме оперативния режим. Вие сега сте се върнали от обучение, знанията ви ще влязат в работа”.

С тази полу-шеговита “постановка” и започна работата по “нашата” радолокационна станция...

Настъпи раздвижване. Разпределихме си задачите, “закипяхме”. Марчо замина с кораб до Севастопол и докара от някакво “гробище” разни бракувани блокове, антенни устройства, радиолампи, части. Станах “главен конструктор” и основен изпълнител на идеята. Може би не съм бил достатъчно изящен към другарчетата си Мико и Бандов, които по-трудно “загряваха”, и цялата работа поехме двамата с Марчо. За нашето “изделие” си спомням всеки детайл, всяка подробност, защото са оставили в душата ми насладата от напрегнато блъскане на главата кое как да се направи и от умората на очите и ръцете, защото тогава направих няколко хиляди запойки и десетки хрумвания и изпълнения и по електронната, и по “грубата” част – механиката, електротехниката ... И от радостта от направеното, когато накрая първата радиолокационна станция, построена у нас, влезе в строя, приеха я и я зачислиха като бойно имущество и утвърдиха щат за състава, който я обслужва.

Ще кажа някои данни за тази РЛС.

Това стана “мелез” между съветските корабни радиолокационни станции “Редан” и “Вымпел”, за които налепих екранно устройство по идеите на РЛС “Гюйс”. Първичното захранване беше 220 волта 800 херца – направихме агрегат от трифазен електромотор, куплиран за динамо 220 волта постоянно нпрежение, с което пък захранвахме мотор-преобразувател за 220 в. 800 хц. Изкуствена “дълга линия” формираше импулс 1.2 микросекунди и въздействаше на две пуш-пулно свързани генераторни радиолампи NT-99- D. Дължината на вълната беше между 50 и 60 см. Антената ни беше вибратор, рефлектор и директори, която се въртеше с помощта на телено въже и система от макари и се управляваше от “апаратната” – една от стаите на горния етаж на ресторантчето на нос Галата. Антената беше поставена на метална тринога на покрива на същото ресторантче. Приетият сигнал се усилваше предварително от лампа със заземена решетка ТС-1, преобразуваше се в междинна честота, усилваше се (лампи Z-62- D), детектираше се и се подаваше на отклоняващите пластини на електронно-лъчевата тръба ЛО-107.

Каква радост беше, когато “уловихме” и проследихме ескадрения ни миноносец под нос Калиакра (на 25 мили!). Ликувахме с Марчо и като се връщахме по нощите от Галата си казвахме: “Ето, тук са се разхождали нашите радиовълни!”

Тази радиолокационна станция, пусната през 1953 година, просъществува няколко години и бе снета, когато закупихме и монтирахме на Галата фабричната РЛС “Лот-М”. (Нейното купуване, избор на място, строителство, монтаж и пускане са друг вълнуващ епизод от съвместната ни служба с Марчо).

Марчо почина миналата – 1990 година, през август. Не беше добре със сърцето. Но пак се явил на състезанието Варна-Галата, пак взел медалите, а след ден-два – инфаркт! (През пролетта на същата година почина жена му Милка, моята съгражданка Милка Горанова, която беше от първия випуск жени – военни летци и през последните години работеше като диспетчер на летището във Варна).

(Следва) Варна, октомври 1991 г.

^Към съдържанието^

2. КАБИНЕТЪТ ПО ПРОТИВОПОДВОДНА ОТБРАНА

Като “набрахме кураж” с построяването на радиолокационната станция на нос Галата, началникът ни Марчо предложи идеята да направим и “кабинет по противолодъчна отбрана”. Видял нещо такова в Севастопол, той прецени нуждата за ВМС и по-специално за нашата радиотехническа служба от такова съоръжение. Имаше значение и съревнуванието – неговият колега радиолюбител кап.лейтенант Харалампи Амиорков вече привършвеше своя кабинет по торпедна стрелба и на Марчо не му се искаше да изоставаме.

Този път с разработката се заехме само двамата с Марчо.

Най-напред Марчо изложи идеята си: трябва да се направи устройство, на което да се тренират в кабинетни условия противолодъчните разчети на противолодъчните ни кораби – командири, щурмани, хидроакустици и сигналчици. Значи, ще трябва да има командирска рубка, която да имитира рубката на противолодъчния кораб, в нея трябва да има рекордер от хидроакустичната станция, на който да се решава задачата за бомбомятането. В рубката трябва да има щурвал за управление курса на кораба и щамбайн за задаване на скоростта му. Трябва да има и отделна рубка за хидроакустика с апаратура, която да имитира хидроакустичната му станция. За сигналчика се разбира: корабна мачта с рея и флагове, с които да се сигнализират маневрите на кораба и изпълнението на бомбомятането.

Трябва да има екран, на който да се показва началното положение на противолодъчния кораб и на преследваната подводна лодка и да се наблюдават маневрите и резултатите от търсенето, преследването и евентуално – унищожението на лодката. Така ръководителят на тренировката и наблюдателите да могат да наблюдават и оценяват действията на обучаващите се колеги и да се управляват маневрите на лодката при отклоняването й от преследвача.

Трябва да има пулт за управление маневрите на лодката.

Трябва да се направи електромеханична и радиоапаратура, която да възпроизвежда действията и ефектите при поиска (търсенето) на лодката от кораба, т.е. да извърши всичко останало, та имитацията да бъде в достатъчна степен точна и убедителна, та да се получи полезен учебен ефект.

За базова акустична станция трябва да вземем “Тамир-10” – най-масовата ...

Трябва, трябва, трябва ...

*

Може би склонността ми към “занаятчийство” – лично ръчно да изпипвам всичко и в съкратените срокове, които си поставихме, се отрази не много добре на начинанието. Работата беше много, а трябваше да направя всичко практически сам. По идеята на Марчо разработих кинематиката и електромеханиката и започнах изпълнението й. Марчо осигури приемането на нашите поръчки “на парче” във Флотския арсенал, където започнахме един по един да подаваме нашите чудновати чертежи и заедно с работниците да си ги и изпълняваме.

Какво направихме.

Под стъклен, разположен хоризонтално екран с работни размери 120х120 см.,

покрит със сменяема оризова хартия, се намираше двойка нарязани с милиметрова резба валове, разположени по двете противоположни страни на екрана. “Гайките”, поставени на валовете, бяха закрепени за металически мост и при въртенето на валовете му осигуряваха движение по едното направление – “х”. По дължината на моста имаше друг нарязан вал. “Гайката” на втория вал държеше имитатора на противолодъчния кораб (“кораба ПЛО”) с неговата хидролокационна станция. Въртенето на вала осигуряваше движение на имитатора по направлението “у”. От своя страна имитаторът представляваше платформа с електрическа лампичка, светлината на която се фокусираше в точка на екрана и това беше “мястото” на кораба ПЛО. На платформата бе закрепена една удължена част с прорез, който в мащаба на екрана изобразяваше диаграмата на насоченост на хидроакустичната станция. На подвижна каретка под прореза бе закрепена втора лампичка и “перо” – четчица от тънки проводници. В мащаба на екрана каретката имитираше разпространението на ултрацвуковия импулс във водата. Светлината от лампичката го визуализираше, а перото “търсеше” контакт с перото, имитиращо подводната лодка. Валовете за движение по направленията “х” и “у” получаваха въртене от два селсин-приемника и осигуряваха движение на кораба ПЛО до всяка точка от екрана. Селсин-приемниците, от своя страна, получаваха задвижване от съответните им два селсин-датчика, всеки от които се задвижваше от съответната ос на синус-косинусов построител. Главната ос на построителя се задвижваше от електромотор, оборотите на който бяха пропорционални на зададената скорост на кораба. Положението на сачмата на построителя от своя страна се задаваше от рулевия на кораба, който изпълняваше командите на командира на кораба ПЛО за зададения курс. Цялата платформа, имитираща кораба ПЛО, се завърташе около остта си от селсин-приемник, който сумираше зададения курс на кораба и ъгъла на завъртане на вибратора на акустичната станция, задаван от нийния оператор.

Как действаше цялото това съоръжение.

Ръководителят на занятието извеждаше кораба ПЛО и подводната лодка в някакво изходно положение и това се отбелязваше с молив на калката от оризова хартия, прикрепена на екрана. Даваше се старт и коръбът започваше поиск в съответствие с поставената задача и решението на обучавания командир. Движението на кораба се отбелязваше през определени интервали върху калката, като се слагаха кръстчета върху светлинната точка и се отбелязваше времето. При поиска се наблюдаваха и действията на хидроакустика, който извършваше симетричен или асиметричен поиск с хидроакустичната станция. Движението на неговия “импулс” се управляваше от движението на каретката на рекордера в командирската рубка, и това се визуализираше от лампичката и перото на платформата, имитираща кораба. “Излъчването” на импулса се озвучаваше със съответния сигнал, който имитираше дори реверберацията.

При “контакт” с подводната лодка перото, съответстващо на ултразвуковия импулс, се докосваше до перото на лодката, получаваше се електрическа верига и се чуваше полученото “ехо”. Същият сигнал се записваше на хартията на рекордера. Получаваше се рекордограма, по която се решаваше задачата за бомбомятането. (Радиосхемата, изпълняваща звуковия ефект, бе изпълнена от Марчо).

*

Както и радиолокационната ни станция, кабинетът ПЛО също бе приет на въоръжение и се определи личен състав, който да го обслужва. Направихме документация и трудът ни бе удостоен с документ за “рационализация”. В документацията съоръжението нарекохме “МА-56”, което ще рече “Марков-Аврамов – 1956 година”. С нашия кабинет ПЛО са свързани години от службата на един достоен флотски специалист – о.з. кап.1 ранг Христо Иванов Христов. От дивизионен специалист по РТС той премина през кабинета като негов началник във Флота и след това в Морското училище. А аз имам угризенията, че със “занаятчийския” си подход и бързането всичко да стана “на време” подцених надеждността и ремонтопригодността на съоръжението и зная, че Христо е имал грижи и неприятности с него, особено през последните години, преди кабинетът да отслужи службата си и да бъде бракуван.

(Следва) Варна, ноември 1991 година.

^Към съдържанието^

3. ПЪРВАТА ФАБРИЧНА РАДИОЛОКАЦИОННА СТАНЦИЯ “ЛОТ-М”

Радиолокационната станция в ресторантчето на нос Галата, която направхме, стана, започна работа по график и това доказа неободимоста и ползата от изграждане на радиолокационна система за брегово наблюдение. Нашето “изделие” – след като се натовари с редовна работа по график, започна да дава и откази: ту радиолампа изгоряла, ту пробил трансформатор, ту нещо друго. Това поведение е нормално и за всяка фабрична апаратура, но ние приемахме “авариите” много болезнено и по сред нощи тичахме да оправим всяка възникнала повреда – да не помисли някой, че работата ни е лоша.

Така или иначе, “началството” свикна да има “очи” да гледа морето и нощем, и в мъгла. Затова не са били нужни много приказки и убеждаване, та да се вземе решение за закупуване на редовна, фабрична радиолокационна станция за брегово наблюдение. Така дойде първият “Лот-М” – десетсантиметрова станция със съвременен магнетронен генератор на импулси, за която трябваше да намерим място, да я монтираме и пуснем в действие.

Обсъдихме много варианти. Стигнахме до идеята за система от радиолокационни станции, които да работят по график и да не оставят “мъртви- ненаблюдавани зони” от нашето крайбрежие. А за място на първата се спряхме пак на нос Галата. Мотивите ни бяха: близо е, докато я усвоим и свикнем да я ползуваме е много удобно “да ни е под око и под ръка”. Но най-важното беше, че ще обслужва оперативния режим на военоморската ни база Варна, където бяха най-важните кораби и брегови обекти на Военноморските ни сили.

Галата, но къде по-точно?

Началникът ни кап.лейтенант Марков натовари мен с избора на мястото. Обиколих цялата околност с куп топографски и морски карти, правих оценка на височините и очакваната радиолокационна видимост, взех под внимание съображенията за свръзка, охрана, снабдяване и още много други, като се стараех да си представя във възможно по-голяма цялост бъдещия радиолокационен обект. Накрая се спрях и предложих компромиса с изоставения бункер в района на тогавашната 100 мм батарея, в който се съхраняваше ГСМ (“горивно-смазочни материали”). Кап.лейт. Марков веднага прие това предложение, което не беше характерно за неговия стил. Навярно, приемайки ежедневните ми доклади за извършената работа, той сам бе стигнал до това решение. Мотивите:

Бункерът освободихме лесно. Проблем стана разширяването на входа му за да преминат блоковете на апаратурата. Въздушният компресор прегря, докато люспа по люспа здравата железобетонна стена беше разбита и преодоляна. Мазоли хванаха ръцете и на матросите-строители, и нашите. (За строителството на Галата взехме от Морското училище колегата Трифон Пенков – по това време той нямаше още кой-знае колко работа в катедрата и за няколко месеца го направихме строител).

На радиолокационната станция работехме денонощно в буквалния смисъл на думата. Бързахме от любопитство, а и времената тогава бяха все едни такива – ударни. (Да ни помогнат в монтажа от завода бяха изпратили и свои специалисти).

Помня при пускането на станцията как се наложи да оправям посред нощ – на фенер – объркана цветна маркировка в антенното устройство на върха на мачтата: духаше вятър, ръцете измръзнали, фенерът не стои мирно и се люлее. Фенера ли да държиш, краищата на пробника ли да натискаш и с коя ръка да отвиваш с отвертката винтчетата, с които са завинтени проводниците. За отваряне на чертеж горе не можеше и да се помисли. По памет схемата бе проанализирана, грешките намерени и отстранени и накрая антената се завъртя правилно и в “кръгов обзор”, и на “секторен поиск”. А и само това ли беше ...

Завършихме и трябваше да предадем обекта пред комисия. Тук стана инцидент, който помня и до сега. Всичко бяхме изпробвали. Всичко бяхме проверили. Идва комисията, водена от адмирал Орманов. В нея са кап.1 ранг Евстатиев (началник на орг-моб.отдела), помощникът му кап.1 ранг Благомир Иванов и още няколко други старши офицери. И още с пускането на станцията – гръм! Изгоряха предпазителите! Не зная как съм изглеждал: изморен, недоспал, докладвал, че всичко е в ред и изведнаж – провал! Съжалих и Марчо, защото той беше “сдаващият”. Адмирал Орманов излезе човек. Каза: “Този ефект ми е познат. В пехотата се нарича генералски, а у нас във флота – адмиралски. Ние ще изпушим по една цигара, а вие спокойно помислете и ще намерите причината!” И излязоха навън да пушат.

Блъскам си главата , какво ли е могло да стане и ... забелязвам, че под един от блоковете, където преди балатумът леко стърчеше, вече на стърчи. “Матрос Георгиев (едно отракано софиянче, но инак много свясно момче), Вие правили ли сте нещо под онзи блок?” “Тъй вярно, балатумът стърчеше и го зачуках с един пирон”. Олекна ми – причината вече беше намерена! Там, под балатума, минаваше главният силов кабел СРМ 3х16+10 и в него Георгиев беше забил нещастния си пирон.

Пиронът извадихме, сложихме нови предпазители и след десетина минути изпитанията започнаха и преминаха съвсем успешно.

(След много години – вече бях капитан 1 ранг и ми се наложи да посетя военната болница в София – чух, че някой извика “Другарю Георгиев, елате бързо, че има повреда!”, и познат глас му отговори “Идвам!” Беше матрос Георгиев от Галата, вече възрастен мъж, малко побелял, техник по апаратурата във физиотерапията на болницата. Зарадвахме се, поприказвахме и си спомнихме пускането на първия “Лот-М” на нос Галата във Варна ...)

След първия “Лот-М” на Галата последваха Лотовете на Шабла, Калиакра, Емине, Колокита и Маслен нос. Започна строителна епопея по брега с много нови млади хора, но вече без капитан Марков. Бяха го произвели в звание “капитан 3 ранг” и не след дълго го уволниха.

Причините за уволнението бяха политически и несправедливи. Флотът загуби талантлив, знаещ, енергичен и умен офицер. Аз загубих човека, когото бях обикнал като другар и началник и с когото исках искрено да служа и да се уча от него.

Още по-неприятно: назначиха мен на мястото му, но вече като началник на самостоятелен отдел в Щаба на ВМС. Бях само на 26 години. Току-що бях станал капитан-лейтенант. Сравняваха ме с Марчо и ме гледаха с недоверие, че и със завист и раздразнение: “Млад, ама виж каква заплата получава...”

А времето не допускаше емоции и празни размишления. Изискваше работа, напрежение и изключителни отговорности. Възможност имах само да работя и да се старая да не проваля работите, които бяхме започнали заедно с Марчо. А те не бяха никак малко и малки.

Тези събития станаха през октомври 1956 година.

През 1961 година дойде и моят ред: трима матроси, пратени без мое знание от специалните органи от бунтовните тралшчици на поста Маслен нос, избягаха в Турция. Мене ме снеха, понижиха, унижиха... Уволниха за назидание мои офицери (кап.2 ранг Михаил Генов, кап.лейт.Инджов и лейтенант Димитров), и ние понесохме наказание за онези процеси, започнали в нашата страна, които въобще на управлявахме и за които едва ли би трябвало да носим отговорност.

“Такива бяха времената...”

(Следва) Варна, март 1992 г.

^Към съдържанието^

4. В РТС ОСВЕН ТЕХНИКА ИМА ОЩЕ МНОГО ДРУГИ РАБОТИ

До тук разказах за нашата радиолокационна станция и за “другата” – “Лот-М”, които поставихме на Галата. Разказах и за полигона по противолодъчна отбрана, който направихме с Марчо. Но това далеч не изчерпваше нашата дейност и да не си помисли някой, че ние тогава – отделението по РТС към Свързичния отдел на Щаб ВМС – сме били едва ли не някакво рационализаторско предприятие.

Още в началото, при идването ни на работа през 1953 година, Марчи ни въведе в намеренията си за организиране на радиотехническата служба във ВМС. Например, нашите хидроакустични и радиолокационни станции си нямаха технически паспорти, където да са описани по фабрични номера, състав, комплектация на ЗИП (“запасно имущество и принадлежности”) и където да се водят ремонтите, подмяната на блокове и агрегати и всичко каквото трябва.

Ние разработихме формата за паспорт на радиотехническото средство, отпечатахме паспорти за всички станции и ги попълнихме с данни. За целта формирахме комисии, извършихме регистрация, преброяване и накрая цялото радиотехническо имущество във ВМС бе приведено в известност и документирано. Особено усърдие в тази нелека работа прояви колегата ни Мико Христов.

Ние нямахме никаква документация за организиране и водене на бойната подготовка по РТС – курсове, правилници, учебницци. Започнахме упорито да преодоляваме тези недостатъци. В ускорени срокове (разбирайте и денем, и нощем) Марчо и аз направихме авторизиран превод от руски на учебник по хидроакустика. По образец и пример от другите бойни части, които си имаха оригинални курсове и методики по бойна подготовка на руски език или вече в превод, ние също започнахме да разработваме такива документи. Написахме и издадохме “Курс по бойната подготовка на РТС за противолодъчните кораби”, след това за ескадрения миноносец, след това за другите кораби и поделения на ВМС. Тези документи след това непреъснато се допълваха, усъвършенстваха и преиздаваха и обхванаха последователно подводните лодки, постовете НиС (“Наблюдение и Свръзки”), тралчиците. Решително подобрение в тези документи направихме след като за определено време при нас дойде съветският специалист кап.3 ранг Михаил Петрович Исаев (1958 година). Той донесе и ние получихме, прочетохме и се поучихме от съответните документи в Съветския военоморски флот.

Бойната подготовка и въпросните документи по Марчово указание бяха “мой ресор”.

Още от есента на 1953 година Марчо ми възложи да обучавам матросите в организираните школи по РТС. Разработих и ми бяха одобрени програми по електротехника, радиотехника, хидроакустика и радиолокация. Формираха се по две класни отделения – хидроакустици и радиометристи. Електротехниката и радиотехниката изучавахме заедно, а после класовете се разделяха. Много спомени са ми останале от случки от онова напрегнато време, когато уж отивах да си почина от другите задачи като си проведа занятията в школата (тя се намираше в “пясъците” – във “Флотския полуекипаж”), а там натоварването ми беше още по-голямо, особено в началото. Идвах от обучение, където съответните дисициплини се изучаваха с помощта на висшата математика. За момчетата – предимно от село – още неокопитили се след стреса от единичната подготовка, тетрадките ми от Ленинград не вършеха никаква работа. Проумях, че за тях тези нови и плашещи ги предмети и дисциплини трябва да се преподават по съвсем друг начин – образно, с опити, с вникване във физическата същност, а едва после да се отива към количества и формули. Тогава, заедно с обучаваните, и аз “изучих” наново и радиотехниката, и радотехниката и проумях въпроси и понятия, които преди мислех, че много добре си ги зная ... Едно е да напишеш и обясниш формулата и преподавателят да ти даде “отличен”, съвсем друго е да обясниш същия въпрос на момче, което дори не е чувало за формули, но трябва да го научиш и то до степен да работи с електричество и електроуреди, като знаеш, че от неговите действия ще зависи съдбата на кораба и на другарите му.

Но заанятията с матросите във Флотсксия полуекипаж ми даде и много радости от запознаването и след това дружба с много будни момчета, с които се обикнахме и дружбата ни продължи и след службата. Такива бяха Велчо Тодоров Андреев, Минай Атанасов Давидов, Миле Евтимов Милчев, Димитър Узунов, Георгиев, Бъчваров ... Дружба ме свърза и с матроса Димитър Борисов Петров от Варна (“Митко Секача”) и с мног други.

Бойната подготовка, занятията с матросите, плаванията с корабите за отработване и приемане на задачите – това бе едната, много романтична за лейтенантските ми възприятия страна от ранната ми офицерска служба във ВМС. Но към нея аз добавях и едно друго натоварване. Към нашето отделение, както казах в началото, имаше създадена по щат и Работилница по РТС. Тя се намираше в едно схлупено помещение 4х8 метра във флотския район на базата Варна. До нашето идване през 1953 година неин личен състав е бил само мичман Петър Бонев – един дребничък, затворен в себе си човечец, уж все усмихнат, но усмивката му кисела та кисела и не съм запомнил на нещо да се зарадва, да се ентусиазира или “запали” по нещо. Разбираше само от “яйцата” на хидроакустичните станции “Дракон-134-С”, за които искам да разкажа след малко. Негов началник стана колегата ни лейтенант Костадин Димитров Иванов (Бандов) – едно момче от село Любен Каравелово, варненско. Започна комплектуване на работилницата с инструменти. Взехме вертикална бор-машина, шмиргел, измервателни прибори, поялници. И в изпълнение на изискванията на Марчо, Коста взе “да стяга” мичман Бонев да си гледа работата и службата. И възникнаха конфликти. Понеже доста от времето ми преминаваше в работилницана (нали там правихме и радолокационната станция, и кабинета ПЛО) възприемах присърце проблемите им. Дори се нагърбвах с извършването на аварийни ремонти по корабите, когато Коцето имаше затруднения. Особени въртели ни правеха хидроакустичните станции на корабите “БО”. Това бяха остарели английски апаратури (”Драконите”) с много интересна радиотехническа част, но слабото им място бяха “яйцата” – вибраторите. Те се спускаха под кораба и се намираха в обтекаем металически кожух с формата на яйце. Тези вибратори бяха пьезокварцови, имаха кръгла форма и тежаха много. Изолираха се от водата с гумени маншони със специални диелектрически изисквания към гумата. Тази изолация често “падаше”. Сложна операция беше изкарването на кораба на дълбоко, пускането на яйцето и изкарването му на палубата. Демонтаж, сушене, подмяна и лепене на гумените маншони, сглобяване, пускане на яйцето във водата и монтирането на мястото му. Само да се разкаже е сложно, но представяте ли си как се изпълняваше, особено зимно време, при вятър и вълнение? Включвах се в работата и аз. Усвоих тънкостите на тази умна и хитра апаратура и станах “спец” по отстраняване на неизправностите по нея. Викаха ме и денем, и посред нощ, когато преди излизане на море нещо излизаше от строя и аз прекарвах непредвидено по няколоко денонощия на плаване. (Генераторът на ултразвуковата честота беше един мотор-алтернатор, захранван с постоянно напрежение. Оборотите, т.е. ултразвуковата честота, се настройваха с капризен центробежен регулатор, който често се разстройваше. Автотрансформатор повишаваше напрежението на импулса до няколко хиляди волта и го подаваше до вибратора. Затова изолацията при “яйцето” трябваше да бъде тълкъва висока.)

На едното от “БО-тата” имаше и РЛС – “Гюйс-М” . Нея си я знаех “на изус” и тя не ми създаваше въртели. Същата РЛС, но в по-модернизиран вариант имаше и на ескадрения миноносец – “Гюйс-1-М-4” На нея оператор по това време беше матрос Севов. (След уволнението от матрос Севов излезе поета Севов. Почина, мисля, през 1991 година.)

(Пиша, и сега си мисля: как намирах тогава време да се справям с толкова много задачи, с толкова много задължения и натоварвания! И задачите, и задълженията, и натоварванията не ми тежаха. Но са тежали на семейството ми, когато са ме чакали и чакали да се “върна от работа”.

... Лейтенантски години, младежки години, къде отлетяхте ...?

(Следва) Варна, декемвре 1992 година.

^Към съдържанието^

5. НОВА ТЕХНИКА, НОВИ ЗАДАЧИ И КРАЯТ НА СЛУЖБАТА МИ В ЩАБА НА ВМС

През 1956 година започна нов етап от историята на радиотехническата служба във Флота. Неочаквано за нас започнаха да пристигат брегови артилерийски радиолокационни станции “Залп-Б”. (Били произведени за Китай, но понеже отношенията на СССР с Китай бяха започнали да се обтягат – изпратили ги на нас). Дълго стояха сандъците с “нещото” в двора на флотския район, докато се получи съобщение какво има в тях и ни наредиха да ги отваряме, проверяваме, описваме съдържанието им и да подписваме приемо-предавателни протоколи за приемането им. Тук дейностите се описаха в едно изречение, но тогава за нас настъпи кошмар: нямахме хора и товаро-разтоварна техника, нямаше подготвена складова площ, където да се приюти, провери и съхрани такава обемиста и тежка техника. Пощуряхме от денонощен труд и напрежение. Едновременно трябваше да се организира сложно подземно строителство при специални изисквания за бреговите ни батареи, пръснати по цялото крайбрежие. Много съвместен труд тогава ме свърза с Началника на Строителния отдел полковник Стафунски и с неговия подчинен, станал после известен с историите и патилата си кап.2 ранг Алтънчев, както и със завърналия се по това време от академия в СССР инж.капитан Гатев. Много служба и дружба ме свърза и с офицерите от бреговата артилерия (“БА”) и със заместник-командващия по БА полковник Колю Михов.

Тогава повикахме от ПВО нашите колеги Нено Бочев Ненов и Илия Йовев Димитров. Започнахме да подбираме и в краткосрочни, а след това и в по-сериозни курсове да подготвяме офицерски кадри за разрастващата се радиотехническа служба на Флота. По това време службата за наблюдение и свръзки (СНиС) от подчинение на Свързочния отдел премина на подчинение към нас в РТС. Тогава кап.Марков ми възложи и това направление. Приех службата от един умен и уважаван свързист – кап.лейтенант Христо Тунжев. Много от идеите по организация и въоръжаване на бреговото ни наблюдение, които след това осъществих през последвалото ми “началстване” водят нвачалото си от разговорите ми с него.

(В строителството на кулите за наблюдение, които направихме на постовате след тези разговори се отличи колегата Мико Христов.)

Много усилия по това време положи кап.Марков за организационното изграждане на Радиотехническата служба, за щатното осигуряване на поделенията, за създаването на система за подготовка най-напред на офицерски кадри. Тогава по негова инициатива отделихме Трифон Пенков от Свързочната катедра в Морското училище и създадохме своя катедра по РТС. Към нея в последствие открихме и Радиотехническа школа за подготовка на запасни офицери по РТС.

Капитан Марков ми повери и подбора и организирането на подготовката на офицерските кадри за радиотехническата ни служба, разбира се, под негов непосредствен контрол и най-пряко участие. “В отдел “Кадри” ще ти дадат делата на завършващите курсанти от Морското училище. Ще отвориш делото и най-напред ще видиш снимката. Ако човекът те гледа умно – четеш по-нататък, ако не – вземаш следващото дело!” Така ми внушаваше кап.Марков да подбирам кадрите ни – така и правех! И в това полушеговито – полусериозно указание се оказа много истина. Така офицери по РТС тогава бяха подбрани и станаха Панайот Алексиев Коларов, Иван Йотов Маринов, Васил Петров Апостолов, Нейчо Искров, Иван Йорданов Колев, Станой Станоев, Петър Атанасов Иванов, Свилен Исаев Иванов, Никола Атанасов Кожухаров, Димитър Илиев Попов, Христо Димитров Христов, Христо Иванов Христов, Русин Борисов Петров, Русин Владимиров Борисов, Васил Николов Вандов, Коста Лефтеров, Стефан Малчев Малчев, Георги Тодоров Москов, Стоян Димитров Йорданов, Тончо Тодоров Димов, Йордан Василев Герасимов, Никифор Маринов Герчев, Димитър Стойчев Димов, Владимир Иванов Богданов, Найден Куцаров, Николай Александров Баросов, Коста Михайлов Костов и още много други. Един от заварените от нас офицери по РТС тогава бе дивизионният специалист на тралчиците в Бургас лейтенант Михаил Неделев.

 

Всички тези момчета изминаха свой път в РТС и дадоха кой повече, кой по-малък принос в работата си като специалисти. Най-напред ги обучавахме в краткосрочни курсове (1 – 3 месеца), като обучаващи им бяхме ние – “маята” от Ленинград – Нено Бочев, Трифон Пенков и в някои случаи и аз. След това паравехме курсове по материалната част на новите апаратури (“Залп-Б”, “Никел”, “Хром”, “Нихром” и т.н.), като за обучаващи бяха канени специалисти от Черноморския флот на СССР. Най-изявените момчета след това изпращахме на едногодишни курсове в Ленинград и на пет годишно обучение в съответните академии на СССР. През годита приемахме класно отделение по РТС в Морското училище, където под формата на ШЗО (“школа за запасни офицери”) преминаваха обучение подбрани момчета. Тях през последната година от службата им назначавахме на младши офицерски длъжности и сс това облекчавахме кризата за офицерски кадри по РТС и си осигурявахме мобилизационната готовност.

С всички тези момчета ме свързват спомени от съвместна работа и служба както по времето на капитан Марков, така и след това, когато трябваше да заема мястото му. Някои от тях напуснаха Флота твърде рано, други дослужиха до пенсия и се уволниха със звание “кап.1 ранг”. Почти без изключение с всички тях ме свързва и лична дружба – дружба, породена в строителните кампании на батареите и на постовете НиС, в плаванията при отработването и приемането на курсовите задачи на корабите, прирешаването на различни организационне и технически задачи и проблеми на нашата Радиотехническа служба. Изкушава ме желанието да напиша пътя на всеки един от тях така, както съм го видяп с очите на техен по-възрастен колега и началник. Дали някога ще стигна и до това?

*

От Отделение РТС към Сързочния отдел при Щаба на ВМС през 1956 година ние станахме самостоятелен Отдел РТС. Това бе част от една реорганизация, при която РТС се оформи организационно и щатно в съответствие с настъпилите и настъпващи промени: нова материална част, нови структури, нови задачи. Автор на шатните изменения беше капитан 3 ранг Марков. Това бе негова област, по която той не се допитваше до никой от нас. Работеше по тези въпроси с приятеля си от Организационно-мобилизационния отдел кап.1 ранг Благомир Иванов. И когато щатовете излязоха Марчо го уволниха. Отношението си към това уволнение вече изразих. То не беше в интерес на работата, а мен постави в тежко и деликатно положение. Не можеше тогава да се умува по тези въпроси.Не можеше да се обсъждат. Можеше само да опитам започнатото от Марчо да не умре, а да продължи и след него. На това посветих живота и силите си по онова време.

*

Попълних новия щат на отдела, освен с Мико Христив, още с Пейчо Златков, Стоян Тенев, Нено Бочев и Иван Михов. Продължихме строителството по бреговите батареи и на постовете НиС (които вече се наричаха “Радиотехнически постове НиС“) – подземни помещения за радиолокационните апаратури на батареите, казармени помещения за постовете НиС, дизелни електростанции, метални наблюдателни кули с прожектори и радиотехническа апаратура. Електрифицирахме с далекопроводи за високо напрежение постовете на Шабла, Калиакра, Емине, Маслен нос. Свързахме с кабел “ниско напрежение” (220/380 в.) поста на Галата. Изгради се и започна да функционира системата за брегово радиотехническо наблюдение, за довършването на която планирах доставката и на подвижните комплекси “Мыс”. Често ходех до Одеса и Севастопол и обогатявах знанията си чрез контактите със съветските си колеги. Помня, че заведох и поддържах в актуалност данни за радиотехвническата система на нашата южна съседка на корабите и на брега и от изучаването и съпоствянето й с нашите условия стигах до изводи за изграждането и усъвършенстването на нашата система. Въпреки прекомерната си натовареност четях и се стараех да не изоставам в знанията си по нашата специалност. Правех всичко подчинените ми да добият и поддържат високо равнище на знания и опит, но не исках и да изоставам от тях. И работех, и живях без да щадя дсилите си ...

*

Преди в Щаба на ВМС носех дежурства като дежурен по свръзки, а след това – като помощник-оперативен дежурен (запомнил съм дежурствата си съвместно с кап.1 ранг Начо Овчаров, с кап.1 ранг. Благомир Иванов ...). Когато ме направиха Начаник на отдел ме натовариха с носенето и на оперативно дежурство по ВМС. Беше тежко дежурство и отнемаше много време – две до три дежурства в месеца. Но в подготовката към него добих много нови “морски” знания, а при носенето му – управленска практика и знания за всичко, което има и се прави във Флота. Тези знания и опит станаха мой полезен “капитал” , който след това ми помогна да се справя с много от следващите ми длъжности и възлагани задачи.

*

Видях в Севастопол и станах инициатър за създаването и във ВМС на “Боен информационен пост – БИП”, където да постъпват данните най-напред от бреговото наблюдение, да се обработват и предоставят на Оперативния дежурен и на Командването. Първото дежурство започна на 15 май 1958 година, а първи дежурен по БИП стана лейтенант Стоян Димитров Йорданов.

*

Станах инициатор за бракуването, а не за капиталното ремонтиране на ескадрения ни миноносец.

Това стана така:

Излязохме на плаване с миноносеца за подготовка към посещението на правителствената ни делегация начело с премиера Антон Югов в Албания. Дадохме халостен залп с главния калибър – ритуал по международните правила при посещаване на чужди пристанища. Трагедия! Горната палуба на кораба се разцепи. Болшинството радиолампи в радолокационните станции и в акустиката се разбиха. Прекъснаха се тръбопроводи в машинното ...

След завършване на плаването до Албания говорихме с командира на есминеца – тогава кап.3 ранг Петър Чакъров. Разказа, как на връщане изпарителят - по време на жестока буря - излязъл от строя. За да запазят ход и се борят с бурята до прибирането във Варна се наложило да “осолят” котлите с морска вода ...

Излязохме тогава с Началника на техническия отдел кап.1 ранг Гачев пред Командващия Флота адмирал Орманов с обосован тактически и технико-икономически доклад: ескадреният ни миноносец беше остарял морално и физически; ремонтът му щеше да погълне огромни средства, без да ни върне пълноценен и нужен за нашите условия боен кораб. Същевременно нужните ни кораби бяха без радиотехническа апаратура и не можеха да изпълняват свясно задачите си. Искахме средствата за ремонт на есминеца да се насочат за закупуване главно на радиотехнически средства.

Предложението ни бе оспорено от някои офицери като кощунство, защото есминецът тогава беше гордостта на флота ни. Но накрая фактите и разумът са надделяли и то бе прието. С част от “спестените” средства закупихме радиолокационна техника и модернизирахме корабите и бреговото наблюдение: РЛС “Линь” на базовите и “Зарница” на рейдовите тралчици, “Мыс” за маневрената система на бреговото наблюдение, опазнавателна апаратура “Никел”, “Хром” и “Нихром”, прибори за нощно виждане и още много други.

*

В разгара на нашите усилия по изграждане и укрепване на РТС във ВМФ през 1960 година се развиха събитията на базовите ни тралчици, когато матроси са подготвили бунт и бягство с корабите в Турция. “Бунтарите” бяха снети от корабите и разпръснати из поделенията на флота. Двама от тях спец-органите изпратили на поста НиС Маслен нос, без дори да ме уведомят.

На 16 април 1961 година тези двама и един новобранец избягаха с открадната рибарска лодка в Турция.

Уволниха командира на Участъка НиС в Бургас кап.2 ранг Михаил Генов, ЗКПЧ кап.лейт. Инджов и командира на поста лейтенант Димитров. Мене ме снеха от длъжността Началник на отдел РТС при Щаба на ВМФ и ме изпратиха в Бургас на мястото на Мишо Генов като командир на радиотехническия участък НиС (66РТУНИС). Бях вече капитан 3 ранг.

(В Бургас служих две години).

С това завърши службата ми в Щаба на ВМС, които от 1958 година бяха вече ВМФ. По мое предложение на мястото ми за началник на отдела бе назначен кап.3 ранг Пейчо Николов Златков.

В Бургас започна друг период от службата ми във Флота – също така богат на събития и може би интересен за някого. Но това е друго нещо, за което е по-добре ако се разказва – да се разкаже отделно ...

***

Както всеки спомен, и моите бележки едва ли ще са лишени от някои грешки и пропуски, за които предварително съжалявам. Моля колегите си да ме извинят и в това дза не търсят умисъл. С обич и признателност към всички тях слагам “точка” под това непретенциозно писание.

(Край) Варна, януари 1993 година.

^Към съдържанието^