Магистър инженер–Промишлено и гражданско строителство

Кое дете не е мечтало за морето? За далечни земи и морета? За живота на моряци и пирати?

Особено ако си от Варна и ако от ранно детство си живял около пристанището и си прочел всички приключенски романи за екзотични страни и известни мореплаватели и корсари. Ако заедно с другите хлапета от махалата си калафатил и боядисвал продъненото корито на някой каракапитан, само и само да те вземе на борда за един алай наоколо.

МОРЕТО бе причина през есента на 1951 година, шестнадесетгодишните момчета и приятели от гимназията във Варна, Стефан Младенов, Пейчо Сколуфанов, Стойчо Вълканов, Гошо Цветанов, Митко Попов, Илия Анестиев, Илия Дучков, Кольо Димитров, Христо Маринов и моя милост, да се отзоват в 10-та  рота на Кадетския батальон, от Воено-гимназиалният отдел  на Военно морско училище, под командването на капитан лейтенант Главанов. Това бе и първият сблъсък с военната реалност в един затворен нов свят.

Навлечени със шаечени моряшки панталони, със старите сиви шинели със зелени пагони, въоръжени със старите малихерки, немски шмайзери и прусашки раници с еленова кожа, ние започнахме единичното си обучение.То не бяха маршировки и мундщровки, то не бяха карантини и много плуване, гребане и ветроходство и прескачане на огради след вечерната проверка. Художествената самодейност бе поле за изява на таланти, кларинета на Мосачо, моряшките танци на Тихола, театралните изяви на Мутата, Вълкана и Стьопата, песните на Левчо, декорите и големите пана които рисувахме със Зъбата. Няма да забравя и гарнизонните караули на военните обекти “Туфла кула”, “Джанавара”, “Транспетрол”, където навлечени със шаечени моряшки панталони, със старите сиви шинели със зелени пагони, довчерашните шестнадесет годишни гимназисти, въоръжени със старите малихерки, немски шмайзери и прусашки раници с еленова кожа, трябваше да охраняваме въоръжението на флота и спокойствието на града. А там се стреляше и бяха   убити моряци.

Момчетата ставаха мъже.

Нови запознанства и  приятелски връзки, които щяха да надживеят времето. Трогателни са спомените за подготовката ни за първите отпуски. В желанието ни да изглеждаме по “карнак” се появиха панталоните тип “сорок пят”, някакви нови пагончета с котвички, руските бляхове и копчета на Борето Тихолов, блестящи от търкането с пуцинг.

Но ето че дойде първото голямо разочарование. Есента на 1954 година, годината на Женевските споразумения и голямото съкращение,което не подмина и нашата 10-та рота. Уволнени бяха много. Политическото ръководство, не без участието на някои наши “другари”, успя да се отърве от много кадърни но неудобни за някои хора курсанти. Те просто бяха захвърлени на съдбата, без официални документи и без перспектива. Ще спомена само Стьопата, който започна работа на Пристанището, Тръпа и Иван Жеков като помощник машинисти в БДЖ, Хитоса и Поли Жеков, като разносвачи на хляб и мого други.

За останалите живота продължаваше но далеч по-цивилизовано, в новата сграда на Училището. С по новите си и по качествени  униформи ние участвахме в паради и състезания в София, Варна, Велико Търново. Навсякъде когато нашата 10-та рота маршируваше по улиците, пеейки “Мила родино” и Химна на Училището, хората се спираха и с гордост ни аплодираха.

И ето че в един хубав ден на 1956 година, аз курсант- ст. 1-ва ст. от 3-ти курс на висшия отдел на НВМУ, бях извикан по радиоуредбата от час за да ми се съобщи , че тъй като съм заявявал многократно, че не желая да остана военен след завършването ми, ще бъда уволнен .След кратък разговор и някои поучения ми бе наредено незабавно да сдам  повереното ми имущество и да напусна Училището. Същата участ сполетя и други в това число Пейчо, Топала, Петър Кожухаров и доста други. Това бе втората ми голяма изненада граничеща с разочарование, но може би и логичен завършек на моята битност като доста буен нрав и отказ от подчинение, което неминуемо бе довело до това отстраняване, въпреки отличният ми успех “по бойната и политическа подготовка”. И в тия съкращения не мина без участието на вездесъщите наши “другарчета” които не можеха да понасят по-добрите и по-различно мислещите от тях.

И така, историята се повтори. Без каквито и да е документи за образование, с по една служебна бележка в ръка, ние трябваше да търсим някаква реализация. За няколко месеца трябваше да се главя, първо с Тодор Ломски за хамалин при строителството на Сухия док, а после и като монтьор в Дизеловата централа, разбира се подготвяйки се през цялото време за кандидатстуденските изпити за университета. Е може би провидението за първи път ни се усмихна чрез едно постановление за съкратените офицери, съгласно което на всички които успяха да влязат в университетите  ни бяха признати положените в Училището изпити и бяха осигурени добри стипендии на женените студенти. В Инженерно строителния институт, където се записахме аз, Стьопата и Ицо, за първи път се сблъскахме с новите реалности на живота .

Разликата беше че докато в Училището се мъчеха да ни научат за да завършим успешно, тука в Университета, борбата бе за оцеляване между най-добрите. Може би поради тази причина, както и поради семейни причини някои от нашите момчета се отказаха. Чест прави, че повечето от тези хора успяха да намерят своя път в живота и да живеят честно и почтенно, като никога не скъсаха връзките си със своите съвипускници. Такъв бе Димитър Попов – директор на завод Черно море, а по късно и ръководител на ДСО Корабостроене и виш стопански и политически ръководител. Такива ръководители бяха и Георги Кунчев, Марин Цонев, Стойчо Вълканов, редица капитани и механници от търговския ни флот, както и многото наши колеги от Офицерския корпус  в София и други наши градове.  

Така започна и моята кариера на строителен инженер. Първо в Добруджата по централно разпределение, после при изграждането на новият Корабостроителен завод с двете докови камери. Следващото предизвикателство беше, изграждането на Домостроителния комбинат, където работих като Гл. Технолог и Зам. Директор по производството и бях един от тези които изградиха хиляди едропанелни сгради, давайки жилища на десетки хиляди трудещи се хора. След това трябваше да се върна в Корабостроителния завод където станах свидетел на изграждането на двата 100 хил. български танкера Хан Аспарух и Хан Крум. През 1978 година пътищата ме отведоха до Острова на свободата, Куба, където работих 5 години като Съветник в Министерството на строителството. След завръщането си в България бях назначен за Директор на Дирекция Строителство в Окръжен съвет Варна. Тук работихме съвместно със Стьопата, който бе Началник Управление Архитектура и благоустройство. Много скоро дойде и новото предизвикателство, Ръководител на Програмен колектив за ускорено внедряване на нови технологии. Съвместно с крупна испанска компания, успяхме да реализираме един революционно нов проект за строителство и обновяване на фасадите на едропанелните сгради.

Въпреки големия успех и интерес към тази технология, някои от много умните ни тогавашни ръководители успяха да я ликвидират, както тогава се ликвидираше всяко ново начинание.

Е наложи се да бъда изпратен на друга работа, Директор на Инвеститорска дирекция към ДСО Биотех, където трябваше да се вложат 5 мил. щатски долара и още няколко десетки милиона лева за да се изградят мощности за новоизмислени фантастични проекти за уж модерни биотехнологии. Тук вече трябваше да се спре това безумие и през 1989 година не без моя помощ се направи ликвидация. Вече не оставаше друго освен да започна частен бизнес като строителен проектант и предприемач. Така до 1995 год.. когато станах стипендиант на Пенсионно осигуряване с 38 години трудов стаж. и с една незавидна пенсия.

Не знам доколко съм допринесъл за изграждането и благосъстоянието на нашето тогавашно общество, не знам колко съм бил полезен, но знам със сигурност, че през целият си съзнателен живот съм се стремял да бъда сред най-добрите и съм се трудил честно и почтенно. Така съм възпитал и моите деца и внуци.

Благодарен съм  на моето Училището и на повечето мои съвипускници за това мъжко време което прекарахме и изстрадахме заедно.      

м. август 2007 г.

Варна

             от курсанският живот

  Един взводен командир към курсантите по време на стрелби:

“Абе другарю курсант, цели се, цели, че баш в кишето на кръга ли уцели ?”

                                                                 *

След оправданията на курсанта, пак той:

“Абе другарю курсант, не ми сваляй звезди от Марс.”

                                                                  *

След малко на връщане от стрелбите:

“Стегни строя. Стъпи. Нищо не чувам.”

“Курсант Цочев, на калпавия моряк какво му пречи ?”

- Водораслите другарю лейтенант.

“Така е. Левков, дай тон за песен”

                                                                  *

Разговор в караулното помещение:

“Абе другари курсанти, вие знаете ли какво беше на подводните лодки ?

При тревога, от бързане, ние се чудехме какво по напред да обуем, обувките или чорапите, а вие сега бавно, бавно...”

                                                                  *

На стъргалото във Варна ние няколко курсанти , в гарнизонен отпуск, се шляеме,облечени цивилни.

В това време от навалицата се чува същият глас:

“Ей другари курсанти, видях ви. Какво сте се маскирали като цивилни.”

Който познае кой е той, печели допънка фасул от баката.

Запомнил: Петър Енчев

31 август 2007 г.