В Бургас преминаха две години (1961-1963 г.) от близо тридесетгодишната ми служба като морски офицер. Как се стигна до Бургас и какво по-интересно се случи тогава?
Беше 1961 година. От 1956 изпълнявах длъжността Началник на отдел РТС - Радиотехническия отдел в Щаба на Военоморския флот. Когато поех тази длъжност бях само двадесет и шест годишен! Млад капитан-лейтенант, а вече началник на отдел в щаба на вид въоръжени сили! Огромен труд и отговорности се стовариха на главата ми в онова време. През 1956 г. предишният ми началник – началникът на отделението РТС към Свързочния отдел в Щаба на ВМФ капитан трети ранг Марко Ангелов Марков - беше уволнен, защото не бил член на Комунистическата партия. И то в момента, когато Отделението се преобразува в самостоятелен Отдел. Защото Флотът получи и започна да се въоръжава с нова техника и службата изискваше реорганизация, разрастване, ново строителство… От СССР пристигаха вагони с непознати радиотехнически апаратури, които трябваше да се приемат, зачисляват на някого, да се организира съхранението и охраната им и да се изграждат обектите, където следваше да се монтира и въвежда в експлоатация новата техника. И да се организира новата служба по съвсем нови изисквания и с много, много нови хора, които трябваше да се намерят, обучат…
Много работи бяхме започнали с кап.3 ранг Марков. Като човек го уважавах за енергичността му, за стремежа му да направим “новата служба” такава, “каквато трябва” да бъде! И изведнаж - Марчо ( това беше прякорът му ) го няма, а мене ме назначиха на мястото му! Никой не ме попита какво мога и какво не мога, какво става и кое не може да стане. Изискваше се напрегнат денонощен труд за да се решават проблемите, които изникваха и валяха като пороен дъж. Разбираха ме и ми помагаха да се оправям моите преки началници – Началник-щаба на ВМС (от 1958 г - ВМФ) най-напред кап.1 ранг Руси Божанов, а след него – кап.1 ранг Груд Пожарски. Далечен спомен останаха “спокойните” години, когато с Марчо направихме първата българска радиолокационна станция на нос Галата, тренажора по противоподводна отбрана, ремонтирането и привеждането в ред на занемарената радиолокационна и хидроакустична апаратура по корабите, организирането на бойната подготовка по РТС. Сега се бяхме “натопили” в подземно строителство за РЛС “Залп-Б” на бреговите ни батареи, доставката и строителството на радиолокационни обекти с РЛС “Лот-М” за бреговото ни наблюдение, издирването, обучението и назначаването на новоразкриваните длъжности на млади командири-офицери и специалисти. И още много и много други задачи и мероприятия… Не скривам, че задачите и отговорностите, които поех и изпълнявах, ми даваха и самочувствие, въпреки нескритата завист и подмятанията на някои по-възрастни и “заслужили другари”. Те мърмореха, че са им малки заплатите, а на мене – младия – заплатата била голяма. Заплата на командир на дивизия!
*В новосъздадения отдел РТС назначих съвипусниците си от групата, които първи преминахме подготовка по радиолокация в Ленинград (1951-1953 г.) – Мико Христов, Пейчо Златков, Стоян Тенев, Нено Бочев и Иван Михов. Още от Марчово време Мико ми беше заместник, та го оставих и по новата организация да остане такъв. И започнахме “да се борим” и решаваме проблемите…
*По това време бреговите постове за наблюдение и свръзка (НиС), които по традиция бяха подчинени на свръзките, преминаха на подчинение към нас, към РТС, но вече като “радиотехнически постове за наблюдение и свръзка”. Оформиха се два участъка – северен (варненски) и южен (бургаски) - съответно 55 и 66 РТУНИС, всеки от които беше с ранг на полк. За нас това стана едно ново и тежко бреме - отдалечени и “трудни” обекти, на които трябваше да се строят радиолокационни станции, да се обучават хора, да се организира служба…
За много от проблемите, които тогава изискваха решаване, нямахме пари. Например, тралните ни кораби нощем и в мъгла бяха слепи – те нямаха съвременни средства за откриване и наблюдение, за точно определяне на мястото им. Това означава, че тези важни кораби фактически ги нямахме! Подобни бяха проблемите и в бреговото ни наблюдение, и в ремонта на нарастващата по обем радиотехническа апаратура, и още много други проблеми и проблемчета!
Гордост на Флота ни по това време беше позастарелият ескадрен миноносец “Георги Димитров”. Но когато министър-председателят ни Антон Югов трябваше да отиде с този кораб на парадно посещение в Албания се оказа, че дори при халостния залп на главния калибър всички радиолампи на апаратурите в кораба се изпотрошиха, а обшивката на палубата се пропука. При силното вълнение по време на прехода изпарителят излязъл от строя и ние едва не загубихме и кораба, и министър-председателя си. Планира се основен ремонт и модернизация, които щяха да погълнат огромни средства. Тогава събрах кураж, намерих и съмишленик в лицето на Началника на техническия отдел на Флота кап.1 ранг Гачев и заедно с него направихме предложение пред Командването (адмирал Орманов) есминецът да се бракува. Имаше вой срещу предложението ни, но разумът надделя и то се прие. Вместо закърпен и ненужен за нашите условия кораб със спестените пари закупихме и въоръжихме с радиотехническа апаратура най-напред тралния ни флот. Монтирахме на миночистачите радиолокационни станции (”Зарница”, “Линь”). Снабдихме ги и с инфрачервена апаратура за “нощно виждане”, за да могат “да виждат” при всякакви условия. За бреговото наблюдение успях да извоювам закупуването и на три мобилни комплекта РЛС “Мыс”. Съвременна техника дадохме и на Морското училище, където съвипусника ни Трифон Пенков направихме началник на наша катедра за подготовка на кадри.
Видях в Севастопол как съветските моряци си бяха организирали БИП – “Боен информационен пост”, където се сумираха и предоставяха на Командуването данните от наблюдението в операционната зона. Такъв БИП направих и аз за нашия КП (команден пункт). Той започна да функционира на 15 май 1958 година. Първи дежурен в нашия БИП стана младият тогава лейтенанат Стоян Димитров Йорданов. По съветска документация построихме казармените помещения с апаратните и дизелагрегатните на новите ни радиотехнически постове за наблюдение на Шабла, Калиакра, Галата, Емине, Колокита (под Созопол) и Маслен нос. Построихме на постовете и модерни наблюдателни кули. За да останат дизелагрегатите само за резервно електрозахранаване организирах проектирането и прекарването на далекопроводи с трансформаторни подстанции до постовете. Ходих по министерствата да събирам мед за високоволтните линии, защото солената влага по крайбрежието не допускаше да се слагат други проводници – бързо щяха да корозират!
Задачи, усилия, напрежения, радост от успехи и огорчения от несполуки…И така – до май 1961 година, когато “подвизите” ми бяха в един миг забравени, за да се отговори на едно неприятно станало събитие.
(От края на 1960 година вече ме бяха направили капитан 3 ранг.)
*През тези години в страната ни се развиваха различини процеси – градивни, и не до там градивни…
През 1960 г. във флота се разкри заговор на матроси, недоволни от поведението на свои командири. Намислили да ги убият и с корабите да избягат в Турция. Не зная с какво и как бяха наказани организаторите, но матросите от базовите ни тралчици ( миночистачи ) бяха след това пръснати на “по-тихи” места. Така на подчинения ми радиотехнически пост “Маслен нос” са били изпратени двама матроси-“бунтари” от корабите. Специалните органи на полковник Бъзовски грубо нарушиха реда – “пропуснали” да ме уведомят, че ми изпращат такива хора, и то на този изолиран от света обект! И на 19 април 1961 г. двамата нови и един новобранец от поста откраднали рибарска лодка и след спирането на РЛС по графика избягали в Турция! Стана голям политически въпрос, голям скандал!
По това време нов Началник-щаб на Флота стана кап.2 ранг Янакиев – един випуск по-старши от мене. Не се обичахме с това момче. Имахме конфликт още от Морското училище - бях дежурен по готварница, а той се опита да открадне кашкавал от закуската на младшите. Не му позволих и се стигна до закани “на висок стил”. Беше партизанин от отряда “Чавдар” и считаше хулиганстването за своя привилегия. ( По-късно Янакиев стана адмирал и дълги години беше командуващ на Флота) .
Янакиев написа жестока заповед за снемането ми от длъжност “Началник на отдел РТС” и преместването ми в Бургас за командир на поделение 20610 - 66РТУНИС. Приписа ми какви ли не грехове! Довчерашният командир на Участъка - моят подчинен кап.2 ранг Михаил Генов - беше дисциплинарно уволнен само месеци преди пенсионирането му! Дисциплинарно уволнени бяха и младият командир на поста “Маслен нос” лейтенанат Димитров и заместник-командира по политическата част на участъка капитан-лейтенант Инджов. Командването на Флота бързаше да покаже пред Министерството, че срочно е взело “решителни” мерки и е наказало “виновните” за случилото се… за да не се търси вината другаде.
*Така започна бургаският период от моята биография, който продължи цели две години - бурни години, изпълнени с адско напрежение, но и с радостта от нови дружби и познанства.
*(След баща ми през 1954, през февруари 1960 г. се помина и майка ми. Трябваше да продадем бащината къща в Плевен, защото иначе щяхме да я загубим съвсем. Разделихме си парите с брат ми. Със своя дял той се включи в ново строителство и си направи апартамент, а аз си купих на 6 март 1961 година лека кола – “Москвич-407”. Та когато ме връхлетя “бурята” от първите дни на май 1961 г. вече бях моторизиран! Тогава колата за мене стана “голяма работа”!
РТУНИС-Бургас имаше по щат мотоциклет и мотоциклетист. Но БеЕмВе-то ни беше служило на маршал Ромел в Африка през войната, та състоянието му беше отчайващо. Едва не се пребихме с него една нощ, когато се връщахме от Емона. Та основно “возило” като командир ми стана и до края ми беше “Москвичът”.)
*За Бургас трябваше да замина веднага след обявяването на решението за снемането ми от длъжност. Пристигнах с колата си по тъмно. Намерих Генов в дома му. Обсъдихме “дережето” си. Поканиха ме и останах у тях на вечеря. И тук стана интересна среща!
Мишо Генов е бил политзатворник преди 9.09.1944 г. А после се запознал с вдовицата на осъден на смърт от Народния съд офицер. И се оженил за нея! Като поприказвахме се оказа, че тя е от родния ми град Плевен, че е живяла на улицата, на която съм се родил, че когато съм се учил да ходя тя и приятелките й – момиченца са ме носили на ръце и са ми помагали да правя първите си стъпки. Знаеше майка ми, баба ми Радка, баща ми… Ей, че тесен се оказа светът!
На другия ден се явих и се представих на Командира на военно-морската база Бургас кап.1 ранг Петър Калчев. Прие ме сърдечно човекът, по другарски. Разбираше несправедливостта на наказанието ми. Обменихме няколко думи по службата и изведнаж – “ни в клин, ни в ръкав” - ме запита: “Цветане, знаеш ли с какво съм се занимавал целия вчерашен ден? С едно куче! Хайде да направим с теб една разходка!” Капитан Калчев скоро се беше завърнал от Италия, където беше отслужил години като военен аташе. Беше си донесъл разкошна лека кола Опел. Взе ме в колата и отидохме към Созопол. Излязохме, разходихме се на открито. Приказвахме за незначителни работи, но повечето мълчахме. Разбрах и с благодарност приех внушението, което ми правеше капитан Калчев: “По-кротко! Не се вживявай много! Заеми се спокойно с работата си и всичко ще се оправи! “
На другия ден с катер аз, Михаил Генов и началник-щабът на базата капитан първи ранг Петър Въжаров тръгнахме да обикаляме постовете на 66РТУНИС – Емине, Несебър, Атия, Колокита, Маслен нос и Мичурин. Бяхме комисия за предаване от Генов и приемане от мен на поделението.
И започна службата ми на командир на участъка.
Пряк началник ми беше Началникът на свръзките във Военоморската база кап.2 ранг Георги Вълков. Над нас беше началник-щабът на базата кап.1 ранг Въжаров, който след време стана командир на базата, а за началник-щаб дойде капитан 1 ранг Коста Мицов Арабаджиев
В началото беше много зле! Трябваше да изпълнявам едновременно три офицерски длъжности: командир на участъка, командир на поста Маслен нос и ЗКПЧ (заместник командир по политическата част ). Разпръснатите постове изискваха непрекъснат контрол: как си носят службата (а службата беше и тежка, и отговорна), как се води бойната и политическа подготовка, какъв е редът и дисциплината… Трябваше да се решават и тежки битови проблеми. Например, на Маслен нос нямаше източник на прясна вода – за пиене, за готвене, за миене и къпане на матросите. Вода се носеше с водоналивна баржа и се пълнеше малка цистерна на поста. Критично ставаше, когато месеци наред лошото време не позволяваше баржата да доближи до брега. Не по-добре с водата беше и на труднодостъпната Емона.
Заместник-командир по техническата част ми беше съвипусникът ми кап.3 ранг Кино Цочев Пеневски. В щаба ми влизаха още кап.лейт.Панайот Коларов, домакинът мичман Петко и още няколко други момчета … Към мен беше и РТС-работилницата с началник – пак наш съвипусник – Тодор Иванов Рачев.
След месеци ми назначиха за ЗКПЧ кап.лейт. Иван Гюмишев, а за командир на Маслен нос – майор Обретенов от Бреговата артилерия. Поразтоварих се! Стана ми малко по-леко. След година имах вече и “началник щаб” – кап.3 ранг Христо Ангелов.
Службата и проблемите й поглъщаха всичкото ми време и внимание. Но имах и лични проблеми, и то доста тежки. В Бургас нямаше къде да живея! Често спях в колата си, но това не правеше добро впечатление на подчинените ми и рушеше авторитета ми на командир. Понякога, след края на работното време, отпрашвах с колата до Варна да видя жена си и детето си и в ранните часове се прибирах в Бургас. От преумора и недоспиване имаше случаи по време на пътя да заспя и да се събудя клюмнал над волана, но отбил в канавката: моторът работи изключен от скорост, фаровете светят и аз спя…
По изключение нощувах и на командния си пункт в Атия, но за това трябваше да се иска специално разрешение. А и имаше там много змии.
Тогава се срещнах с добрина и благородство от много места. Да живея със семейството си ме канеха и “поживявахме” и у съвипусника ми Данко (Йордан Атанасов), който беше получил служебна квартира и живееше с жена си Марчето и двете си момченца Наско и Митко, и у Пеневски, и у Гюмишеви, и у семейство Доколянкови.
Накрая въпросът се уреди: съвипусникът ми Станчо Станев, който имаше хубава квартира в Бургас на ул. “П.Р.Славейков” 42, го преместиха във Варна. И ние си разменихме квартирите – той взе нашата във Варна на ул.”27 юли” 10А, а ние се настанихме в неговата. (Когато ме върнаха във Варна Станчо освободи квартирата ми, защото тогава го преместиха да служи някъде другаде). Наши съседи – вход срещу вход – на “П.Р.Славейков” беше семейството на комсомолския активист от Бургас Иван Ганев. След години той стана и зам.министър на външните работи (по времето на Петър Младенов). Сега Ганеви живеят в София. Остана приятелството ни от бургаските години.
С добрина и благородство се срещнах и при много други случаи. Не един път като се хранехме със семейството ми в някой ресторант келнерът донасяше бутилка вино и ни казваше “Хората от онази маса Ви поздравяват и Ви пожелават приятен апетит!” А хората от “онази маса” вдигаха от далеч чаши и викаха “На здраве!” Познавах понякога колеги-офицери, понякога хората ми бяха съвсем непознати…
Особено добро приятелство свърза нашето семейство със семейството на майор Стоян Иванов Доколянков, с неговата майка баба Тодорка, със съпругата му Витка и двете му момчета Иван и Петко. На 17 години Стоян станал партизанин в отряда “Георги Бенковски”. Отишъл в отряда след като убили баща му. И взел бащиното партизанско име “Тинко”. Добър човек беше Стоян. И той, и семейството му. Много мъдрост събрахме от дружбата ни с него!
Но ме огорчиха и постъпки на хора, за които бях направил твърде много, а те се проявиха като магарета. В отдела РТС за мой заместник беше останал съвипускникът ми Мико Христов. И ме среща Мико на улицата във Варна. Обръща се към мене: “Аврамов, (?) трябва да освободиш квартирата си на “27 юли”. Дал съм я на ст.лейт. Генчев!” (До септември 1961 г., когато е излязла министерската заповед за преместването ми в Бургас, заплатата си на Началник на отдел РТС получавах във Варна. Та по този случай бях дошъл във Варна и така се срещнах с Мико). “Гледай го ти лекето му с леке! Аз квартира му дадох във Варна, по щат още съм му началник, до вчера се имахме за другари и приятели, а сега взел да ме гони от квартирата ми и то с такъв арогантен тон! Още не седнал на местото ми и вече голям началник се пише!” Отидох при Командващия на Флота адмирал Добрев и му казах да разкара Мико Христов от мястото ми, докато не е развалил службата. Предложих му на мястото ми да се назначи друг наш съвипусник – Пейчо Николов Златков. По качества той далеч превъзхождаше Мико. Тогава Мико изхвръкна не само от отдела РТС, но и от Щаба на Флота. На мястото ми назначиха Пейчо Златков.
Та, може би трябва да ти се случи нещо “такова”, за да разбереш кой какъв е и кой ти е приятел и кой - душманин!
*Службата в Участъка беше и гранична служба. Затова си взаимодействахме с граничарите от 8 граничен отряд на полковник Премянов. Групите им по командирска подготовка идваха на нашите постове, където им показвахме радиолокационните станции и ги запознавахме с организацията на нашата служба. При тях съм водил и моята група. Това бяха чисти млади хора, с които си помагахме при носенето на трудната служба по границата. Знаехме се. Затова с възмущение срещнах през 1994 година мръсния филм на българските кинаджии “Границата”, в който тези хора бяха грозно омаскарени с измислици и оскърбления. Реагирах с остра статия, която в.”Армия” не посмя да публикува, а само обяви, че имало такава статия.
*Двете години в Бургас оставиха в мен и в семейството ми много спомени. Почти всички са хубави! На шега бях направил сметка: от всеки три дни единия ден срещахме гости, втория – бяхме у някого на гости, а третия – с приятелите си някъде на екскурзия! Екскурзии в празнични дни организираше и капитан Калчев – вземеме храна, бира, лимонади за децата – и “се изнасяхме” някъде край морето я на плаж, я просто на хапване и сладки приказки.
Веднаж и аз бях организирал екскурзия с подчинените си офицери и семействата им. С рейдов катер се разходихме по море и влязохме в устието на река Ропотамо. Вързахме катера на дървения кей и на поляната постлахме одеалата, извадихме яденетата и напитките. Стана весело. Гледаме – от морето към нас идва баржа. На нея – офицери и семействата им от няколко други служби от щаба на базата. Дойдоха при нас. Стана още по-весело. Но стана време да си тръгваме. И някаква от жените от баржата викна: “От къде на къде ТЕ ще се прибират с катер, а ние с баржа!” И тълпата се юрна към нашия катер. Не бях виждал такова дивашко стадно втурване! Усетих, какво може да се случи, и хукнах да ги изпреваря. Стигнах, когато катерът беше вече “клекнал”, въжетата опънати до скъсване, а хората бързаха да се качват още и още! “Катерът потъва!” – ревнах. Тълпата се юрна този път назад. Отдъхнах си!. Разминахме се за секунди със страшно произшествие!
Заслужава да разкажа и за едно друго преживяване, пак при устието на Ропотамо.
По онова време често ходехме на гости при рибарите от таляните. Носехме им олио, ориз, захар, брашно, хляб. Те ни гощаваха и на изпращане ни даваха риба.
Беше късната есен на 1962 година. Приятел от щаба ме помоли: ”Вземи жена си и да идем с колата ти при бай Иван на таляна при Ропотамо. Ще вземем риба и ще видиш как се тегли гриб!” След работа се заредихме както му е реда, и с колата – на таляна. Беше се стъмнило. Заварихме рибарите насядали на пясъка около голям огън. Срещнаха ни сърдечно. Бяха нарязали на парчета пресен лефер и чакаха “да стане огъня” та да го пекат. Изгаснаха пламъците, останаха да светят само въглените. Метнаха върху тях телена скара и нахвърляха върху нея парчетата риба. И парчетата заскачаха като живи! Утихнаха, когато бяха вече опечени. Ние, “гостите”, извадихме дамаджаната с вино – червено като кръв и подпалващо жилите. Хубаво, бургаско вино! Бяхме огладнели, та ядохме като гладни и пихме като жадни. Виното даде настроение. Тогава едно момче от рибарите запя. Запя стара рибарска песен:
“Знаеш ли ти, малка моме,
знаеш ли мрежи да плетеш,
и в мрежите си, малка ти моме,
моето сърце да оплетеш!”
В това време от морето се показа луната: изгря грамадна, пълна, чудесна! Никакви думи не могат да опишат това преживяване: отпреде ти - море, гладко като огледало, отзад чернее гората, на небето ярка луна, тлеещите въглени от огъня помагат на виното в жилите ти да сгреят тялото, защото беше студено. И тази хубава песен!
Стана полунощ и време за хвърляне на гриба. Луната вече се бе вдигнала високо, та беше светло като ден. Влязохме в лодката и взехме да поставяме приготвения предварително гриб: дълго въже със закрепена на него тясна дълга лента от мрежа, на долния край на която бяха навързани оловни тежести, а отгоре – поплавоци от стиропор. Направихме широк полукръг и излязохме пак на брега. Започнахме да изтегляме двата края на въжето докато изтеглихме цялата мрежа. И рибата в нея! Уловът излезе богат! Напълниха ни рибарите торбите с риба и ние – на колата. “Дежурният шофьор” – моята Петинка - ни натовари на колата и живи и здрави ни докара в Бургас .
*В Бургас давах оперативно дежурство. Имам спомени и ще разкажа за два случая.
През една обедна почивка, когато помощникът ми беше отишъл да се храни, бях сам в дежурната стая. В съседното помещение виждах през прозорчето дежурния матрос в поста ПВО. Изведнаж – изстрел! - и матросът се струполи на пода. Веднага изтичах при него. На гърдите му малка безкръвна дупка, а до него – карабината му. Повиках лекарката от лечебницата, натоварихме го в дежурната кола и го изпратихме в градската болница. Оповестих началника на ПВО-то съвипусника ми Георги Делев. Изохка и сподели: Сутринта матросът бил на дело в градския съд. Момичето му го съдело за бащинство и го осъдило. Бил подтиснат, и затова Георги го сменил от нощното дежурство, за да не направи през нощта някаква беля. А белята той направи и през деня!
Щастлив изстрел! Куршумът минал край сърцето без да го засегне. Матросът оздравя и продължиха дежурствата му.
Предстоеше флотско учение – товарене на тактически десант от южния, т.е. нашия, бургаския район, и стоварването му някъде на север. Назначиха ме оперативен дежурен, защото ми беше излязла славата на много знаещ и опитен. “Славата” тогава ми излезе през носа!
Към два часа през нощта получих сигнал и приведох военоморската база в бойна готовност. Съгласно плана, дежурството се пренесе на щабния кораб “Вапцаров”. Изнесохме се от Бургас и застанахме със всичките участващи кораби на рейд под Емона. (на поста НиС Емона тогава командир беше младият лейтенант Никифор Маринов Герчев). Изтекоха двадесет и четирите часа дежурство, но нямаше кой да дойде да ме смени! Продължих дежурството още 24 часа: Десантътъ се натовари, формира се походен ордер и поехме на север. И започна буря! Високите вълни заливаха десантните ни кораби, командувани от съвипусника ни Георги Захариев. А на корабите бяха натоварени танкове. Получавах тревожните доклади, че десантните кораби се пълнят с вода. Положението стана критично. Не само пехотинците от десанта, но и ние морските видяхме тогава дявола в очите! … Планът на учението се наруши. От дежурство бях сменен чак на третия ден! Запомнил съм застаналите пред Кюстенжа наши СКР-и как се накреняват на ляво и дясно, че чак киловете им се виждаха отдолу. Жестоко време случихме тогава! Разминахме се “на косъм” с трагични произшествия.
Много случки и произшествия станаха през двегодишното ми командирстване в Бургас. Не може за всичко да се разкаже, та ще разкажа пак само за две от тях:
Трябваше да се прави проверка и инвентаризация на имуществата по постовете. Назначих комисия и тя тръгна да проверява. Бях на работното си място в щаба на базата, когато ми позвъниха от Атия: стана експлозия и пожар; мичман Савов тежко ранен!
Скочих в колата и на бясна скорост долетях в Атия. Старшината на поста – мичман Савов вече идваше в съзнание, но видът му беше твърде жалък. Качих го в колата и го откарах в болницата на мина Росен. Там лекарката Анушка, дъщеря на известния варненски лекар доктор Матвеев, с която се знаехме, му оказа първа помощ. Почисти раните, превърза го. Нямаше нищо сериозно за здравето му. Олекна ми!
Какво е станало: Дошло ред да броят пистолетите и патроните в железната каса, съхранявана в складовото помещение на поста. Проверяващият взвел кожуха на едно ТТ и натиснал спусъка. А в пълнитела имало забравен патрон и последвал изстрел. Куршумът ударил боеприпасите в железната каса и те експлодирали. Савов бил насреща и осколките го понакълцали. Но лумнал и огън и няколко чаршафа, платнище и други работи поизгоряли преди да успеят да ги изгасят.
Подлежах на наказание и имуществена отговорност, защото бях командир, а командирът е отговорен за всичко. Но ми се размина, за огорчение на оръжейника на базата – един заядлив майор (Сотиров), когото назначиха да разследва произшествието и оцени щетите. Поизсили се човекът, написа в протокола невероятни трагедии и заключения, та не му повярваха и унищожиха протокола му. Благодаря, другарю капитан 1 ранг Калчев!
Август 1963 г. Приемах задача на поста Атия. Жегата и сушата бяха изсушили тревата в района. Духаше и силен вятър. По плана на учението трябваше да се даде в един момент сигнал за атомна опасност, като се изстреля ракета. И в този момент ме викат по телефона да се явя в базата! Оставих да продължи проверката началник щаба си – Ицето Ангелов. И изрично го предупредих: ракетата за атомната тревога да се изстреля нагоре и към морето, за да не подпали тревата!
В Щаба на базата ме чакаше капитан-лейтенант Желязко Ганев Иванов – новоназначеният командир на 66РТУНИС, защото вече имаше заповед за връщането ми във Варна. Започнахме приемането и сдаването на документацията. Стъмни се. И изведнаж в коридора някой крещи: “Капитан Аврамов, излез да видиш какво става на Атия!” Излязох и видях: на черния фон на Бургаския залив като зловещ огромен факел гореше Атия. Пламъците се издигаха високо в небето. Страшна картина! Знаех, какво можеше да стане всеки момент: там имаше складове с ГСМ на флота, имаше складове с артилерийски боеприпаси…
С Желязко скочихме в колата - и на Атия. Там вече пищяха сирените на пожарните коли, дошли от града. Незабавно се втурнахме да гасим. Освободих от ареста трите матросчета от Емона, които бях наказал предните дни, и с целия личен състав се включихме в борбата с огъня. С примитивни метли от клони, отсечени от храстите, удряхме фронта на огнената вълна, която пълзеше към складовите помещения. Вода нямаше от къде да се вземе. Уж загасиш огъня и се преместиш на друго място – след теб сухата трева злобно изсъсква и пламъците отново лумват! Видях колегите си - офицери в обгорелите си бели кители и матросите как се хвърлят срещу огъня и с телата си спират пламъците. Не бяха нужни и не подавах никакви команди. Всеки намираше и правеше това, което можеше и трябваше да се прави. Така няколко часа, докато не угасихме и последната искра! Изглеждахме доста страшничко: черни и изпоцапани, с обгорели дрехи и капнали от умора. Но щастливи, че не стана най-страшното – боеприпасите не “гръмнаха”!
Как е станал пожарът, се мъчихме да си обяснвим после. Ицето Ангелов е изстрелял със сигналния пистолет ракетата нагоре и към морето, но в последния момент порив на вятъра е върнал недоизгорялата ракета на бреговата ивица, което не е могло да се види. И от там огънят се е подхванал леко-леко, за да лумне изведнаж и обхване сухата трева и храсти на почти целия полуостров! Ние хората спряхме огъня на метри от бункерите с гориво и снаряди!
И с това произшествие се разминах без наказание – вече си отивах от Бургас, а Желязко беше нов…
С Бургас аз и семейството ми се разделихме с противоречиви чувства. Назначаването ми там за мене беше наказание и това ми тежеше. Но в Бургас срещнахме дружба и разбиране от много хора и раздялата ни с тях причиняваше болка. Обикнахме тези хора, откритостта и готовността им да ти подадат ръка когато си в беда или нужда – качества, които не могат да се видят във Варна и да се кажат за варненци. За тази голяма разлика има дълбоки причини.
Колегите и семействата им, с които вече се знаехме и се бяхме сдружили, ни изпратиха сърдечно с голяма прощална вечеря в гарнизонния ресторант. Тогава ми подариха настолен часовник, на който надписаха: ”От колегите от поделение 20610”. Пазя си го като скъп спомен.
*От службата ми в Бургас изминаха много години. Много от “героите” на моя разказ вече не са между живите. Отидоха си и Руси Божанов, и Кино Пеневски, Желязко Ганев, Стоян Доколянков, Йордан Атанасов, Георги Делев и кой знае още колко други. Но споменът за онези славни години е жив в душата ми и не ме е напускал нито за миг и през последвалите години на служба във Варна, и в София, и след пенсионирането ми през 1981 година. И до сега…
о.з. капитан 1 ранг Цветан Аврамов ХристовМарт 2003 г.
С о ф и я