6. В МОРСКИЯ СЕКТОР

        В Морския сектор се събрахме, освен мене, ст.лейтенант Тодор Димитров Вацов, капитан лейтенант Дончо Марков Турийскси и кап.3 ранг Виктор Дочев Колев. Математик ни беше едно момче, дошло от Варна – Коста Райков. Коста не се задържа при нас – подмамиха го в Изчислителния център на ПВО и ВВС с по-голяма заплата. Преди Коста, когато бях още сам, работех с едно момче – Йордан Янев. Той започна при мене много добре. Не скрих способностите му и... полк.Мутафчиев ми го взе. Янев не понесе раздялата и ни напусна – отиде математик в МВР. След Янев взех математика Драгомир Войников. И той при мене започна за първи път да програмира.  Включих ги, заедно с новодошлия при мене Вацов, в една голяма и интересна “морска” задача, която бях започнал сам. Прояви се също добре, не можеше да не го похваля, и Мутафчиев и него ми взе.! И на Драго не му стана весело от раздялата и след време и той напусна Института. Е, поласкан съм, че Данчо и Драго харесваха мен и не можаха да свикната с новите си началници, но каква полза! (Морска задача направихме и с математичката Мария Атанасова.)

Мрежово планиране, Целеразпределение, Единен материален код и професионално-обществена дейност (например, освен  във Варшавския договор, бях представител на Армията и в създадения Национален съвет по кибернетика), но аз не забравях, че съм  м о р я к  и че трябва да работя за Военноморския флот. И още докато бях сам направих няколко оперативно-тактически задачи за Флота. В тях имаше и математика, и оптимизиране – работи, от които колегите ми бяха още твърде далеч. Ходех до Варна и се стараех да направя задачи, които “да се харесат” на някого. За операторите, например,  направих “Определяне на гарантираната ефективност на поиска за подводници” и една за оптимизиране на минопоставянето. За бившата ми Радиотехническа служба се заех със сложна информационно-изчислителна задача “Определяне далечините на действие на хидроакустичните станции” (ДХАС), за довършването на която включих току-що назначените при мене Вацов и Войников.  Макар още понятието “бази от данни” да не беше се появило още в речника ни, във всичките си задачи  - и то за “Минск-22” - бях отделил данните от програмите: данните се въвеждаха, проверяваха, съхраняваха и т.н. отделно, и когато дойдеше ред да се решава задача – тя сама намираше данните за зададените й обекти. За задачата ДХАС, например, бяха подготвяни данни за хидроакустичните станции (честота на импулса, диаграма на насоченост и др.)  За 10 точки от района се събираха и поддържаха измерените данни за хидрологията (температура и соленост на водата и хидростатическото налягане на зададените дълбочини) , дълбочина на дъното и характера му – пясък, кал, скали и т.н. Когато се искаше решение се задаваше точката и средството. Програмата определяше траекторията на лъчите от диаграмата на насоченост и тяхното затихване като функция от разстоянието. Анализираше се отражението от дъното за лъчите, които достигаха с някаква енергия до него. Резултатите се сумираха и изобразяваха на диаграма, отпечатвана на АЦПУ – по вертикала беше дълбочината, а по хоризонтала – точките, от които можеше да се получи ехо от подводницата. Площта се очертаваше от област от точки, във всяка от които имаше цифра от 1 до 9 – това бе код за интензивността на очакваното ехо. Задачата беше приета много добре и се решаваше успешно във Флота докато там беше на въоръжение ЕИМ “Минск”.

След идването на полк.Нешев започнаха да се пишат прогнози и концепции. Освен  участието ми в работата за Армията, направих, обсъдиха  и одобриха  прогнози и “Концепция за развитието на автоматизацията във ВМФ”.

          Заловихме се и с една голяма задача. Първоначално я кръстихме “ОД” – “Оперативен дежурен”. Замисълът ми беше да направим универсален програмен инструмент за въвеждане, съхранение и поддържане в актуалност в паметта на ЕИМ на данни, с които до се решава не само една, но и множество задачи, и да се извеждат “справки” – отговори на зададени към системата въпроси.

Не ми разрешиха да правим този “програмен инструмент” (Мутафчиев!), идеята на който защитих на вътрешни и на един международен научни форуми. Но не можаха да ми откажат средства да възложим направата му на външна организация – практика, която навлизаше като модна в нашата работа. И аз се свързах с Математическия институт на БАН. Запознах се с професор Петър Бърнев и с хората му. Сключихме договор и заработихме усилено. И накрая – резултатно! Нарекохме системата с безобидното име “НЕПТУН”.

Идеите на Нептун бяха актуални. Но ние ги реализирахме за ЕИМ “Минск-32”, с каквато се въоръжи тогава ВМФ. Макар и успешна, работата ни не можа да се внедри и да даде ползата, за която беше направена. Думата си каза “борбата на негрите на тъмно”: Във ВМФ вече бяха създадени органи по автоматизация, ръководството от отдела МАУВ-ГЩ беше лабаво и по вятъра. Флотските дейци искаха “да творят”, а не да внедряват направеното за тях ... и се стигна до нелоялна конкуренция.

(Формално Нептунът ми бе приет без забележки и претенции, заедно с разработената от нас задача “БПВМФ” – “Бойна подготовка във ВМФ”, ползуваща данните, събирани и поддържани от Нептун.  Приеха ги и ги сложиха “под миндера”).

          (Идеите на нашия Нептун видях след това реализирани в програмния продукт “Дибейз-3” и в развитието му в “Клипер”, с които продукти работих на микрокомпютри през последните години от работата си в автоматизацията – 1986-1994 години. И постигнах добри резултати и добро признание за труда си в БМФ-Варна. Не че ни бяха откраднали идеите, не! Просто това беше потребност, която се осъзнаваше от всеки, който е “вътре” в работата. Бях се оказал от “първите птички”. Е, “поизмразиха” ми крилата, но какво да се прави! Такива бяха времената!.)

                                                                   *

          Тошко Вацов беше умно и работливо, съвестно момче! Критикуваше аргументирано, културно, отговорно. Вслушвах се в него дори когато критиките му ме засягаха и не ми бяха много приятни. Обикнах го и като колега, и като другар. Само че той “не отваряше криле” – знаеше, можеше, но не се изяви с инициатива, с публикация или с нещо друго. Когато се разделях с Морския сектор най-ми беше притеснено за него – оставях го на “вълците”. Остана приятелството ни.

Дончо Турийски дойде от Варна след като се бе развел с жена си – както ми каза, и тя като него, дъщеря на “хора с положение” от съпротивата, и бракът им станал жертва на амбициите на родителите им. Беше работяга, малко бохем, малко повърхностен, но изключително коректен и колегиален. Зае се с аспирантура и аз му станах ръководител. Но до никъде не стигнахме.Ожени се повторно за рускиня, дъщеря на бивш главен прокурор на СССР. Баджанакът му беше голям държавен и партиен ръководител от неговия край. Дончо се разведе и с нея. Наредиха ни да го изключим от партията, но ние не го изключихме. Но го преместиха от Института – взеха го  в Гражданска отбрана.

Виктор Колев също дойде от Варна. Син на убити ятаци, след 9.09.44. бил със сестричката си в сиропитаище. Осиновил ги и ги отгледал полковник от МВР. Като пораснал – Нахимовското и след това Морското училище.Помня го, беше стигнал до командир на кораб “БО” (“Большой охотник”), плавали сме заедно. След командирстването и той станал излишен във Флота и съвипускникът ми – началник на кадрите във ВМФ по това време Сашо Бояджиев – му “намерил мястото” – пратил го на едногодишен курс в Ленинград да учи автоматизация. Като се върнал – назначиха го при мен. Но от Виктор автоматизатор не ставаше! Не го обидихме – поехме работата му, но той не се чувстваше добре, беше честно момче и не искаше да ни е в тяжест. Случи му се и беда – при лоши обстоятелства почина жена му.

Виктор ме помоли да му помогна да си намери работа, която може да върши. Помогнах му с намесата на зам.началника на Управление “Кадри” на МНО адмирал Стоев. Насочихме го към ДОСО, където той се е почувствал на мястото си. Но стана един инцидент. Когато на служебно-партийно заседание обсъждахме кадровите предложения и аз внесох своето за Виктор, “партийците” скочиха: как можело да се гони от работа човек като Виктор! И Мутафчиев, и Иванов, и някои други се приготвиха да ме смажат! Предложих им да го повикат. Зададоха му провокационно въпроса: “Капитан Аврамов те гони от Института. Какво ще кажеш?”  Виктор позамълча. Гледах лицата на “приятелите” си, които очакваха от него изблик на възмущение. Но той ги разочарова: “Не, капитан Аврамов не ме е гонил, а аз го помолих да ми уреди преместване и считам, че това е в интерес на работата. Моля Ви да приемете предложението му!”.

          През 1974 година Морският сектор към Института беше закрит. Флотът вече си имаше машина “Минск-32” и хора, способни да си правят задачи. Ние повече не им бяхме нужни. “Минск” в Института вече нямаше – машината беше дадена на Академията. Армията преминаваше на техника от “единната серия” – ЕС, така че връзката с Флота се прекъсваше съвсем. А аз получих служебно и партийно поръчение да оглавя “Втория сектор” и да “овладея” обстановката след пенсионирането на полк. Мицов.