ЕС-1020
5. ИНСТИТУТ ПО УПРАВЛЕНИЕ НА ВОЙСКИТЕ КЪМ ГЩ
Шумът около “Целеразпределението” и “Мрежовото планиране” през 1967 и началото на 1968 години беше нужен на много хора. Аз бях пионката, която се случи на “гребена на вълната”.
Подражавайки на пример, взет от Запада, и преди всичко от Америка, в страните от нашия социалистически лагер жадуваха за “нещо такова” – ефектно, па дай боже и ефективно, с което да ги стигнем (а може и надминем?!) В армиите имаше и свои, специфични причини. За да не ходя далече, ще кажа това, което лично видях и в което лично участвах.
Началникът ни полк.Мутафчиев – партизанин от отряда “Чавдар”. Стигнал до задънена улица в кариерата си в Бронетанково управление и влязъл в конфликт с колегите си. Имаше чувството на ощетен и обиден, считаше, че е могъл да стане професор и “още по-голям”... Той имаше нужда от поприще за кариера и издигане, а подготовката и знанията му бяха.... Беше му минало времето да наваксква, а и възможностите му не бяха големи. Нужни му бяха “кончета”, които да яхне и води, и си ги търсеше.
Заместникът му полк.Спиридонов. И той същият: с името си на партизанин стигнал до началник-щаб на ракетно поделение, но за тази работа също се изискват знания и способности, а той ги н я м я ш е ! А имаше нужда да върви на някъде, и то непременно н а г о р е ! (Е, имаше и разлика между двамата: докато Мутафчиев се правеше на учен и знаещ, Киро си беше откровено-циничен и с това понякога имитираше искреност в общуването си с хората. Но си беше алчен и хищен, когато си бранеше своето.)
За да не губя време и място с характеристики на колегите и поведението им в работата (поправям се, не в р а б о т а т а, а в службата! ), ще посоча за пример и себе си. Когато ме взеха от Флота в автоматизацията и аз бях станал нещо като “излишен”: бяха ме направили на 27 годишна възраст началник на отдел във вида въоръжени сили ВМФ, а когато от Маслен нос ми избягаха в Турция трима матроси кариерата ми беше прекършена! Върнаха ме във Варна, но мястото ми беше вече заето. Сложиха ме на случайно оказало се свободно местенце и се срамуваха, че не могат да ми предложат друго. И аз се срамувах, но нямах избор. И траех, и чаках...
Кое е общото? Че всички ние бяхме частици от една иерархична номенклатурна система, която се стесняваше нагоре и се задръстваше при пълзенето ни към върха й. А излизането от нея преди пенсионирането беше свързано само с мрачни перспективи и в материален, и в морален план! Затова се стремяхме на всяка цена да вървим нагоре и да не изхвръкнем от пирамидата. На всяка цена!
“Новите работи”, като автоматизацията, например, разширяваха пирамидата и временно облекчаваха задръстването й, даваха възможности и нови пътища за кариери и издигане. А работата? Работата в такива системи винаги е била на последно място. Тя не е целта, удовлетворението, радостта. Тя е само средството.
Моята “ненормалност” се състоеше в това, че работата – работата, която можех и обичах – поставях над кариерата. Не че ми беше чуждо удоволствието от по-висока заплата и големеене! За по-висока заплата и големеене аз също съм правил компромиси. Но някои работи, като програмирането, например, ми доставяха удоволствие, за което честно си “платих” с отказване от кариери.
Когато в Ленинград ни показаха как се програмира – на мене ми хареса и аз направих програми – първите, с които се започна! В програмиране се увлече и Колю Дяков – като свързист си избра за задача разпределение на радиочестотите. Резултати получи твърде късно и премина на партийна работа. Опита се да програмира и Валентин Андреев, но нищо не излезе: искаше от един път да направи цяла голяма програма. Нервничеше и късаше перфолентите, когато програмата му не тръгваше. Направиха го инженер по експлоатацията на първата ни ЕИМ “Минск-22”, т.е. началник на ЕИМ. Киро, Дешо и Иван Борисов изобщо не уважиха програмирането и перфолентите. От “чехите” само Крайчев се опита да програмира, но му стана скучно. Опита да пробие по партийна линия, но “не го пуснаха” и той ни напусна. И Петко Койчев не намери радост в програмирането и той ни напусна. Програми опитаха да правят след като се завърнаха от обучение Каравачев, Белов и Бистреков, но признание и голяма радост не получиха. Каравачев също ни напусна, а Белов отиде за началник на автоматизацията в Трудови войски и там се пенсионира. А Бистреков, след като се укрепи в Партийния комитет, оглави Първия сектор и накрая стана и Началник на института. (Д.И.Светозаров се помина твърде рано, не мога да си спомня точно кога).
Това е, с по две думи, пътят на “първите”.
*
През 1968 година започнахме стремително “да растем”. В ГЩ се създаде отдел МАУВ (Механизация и автоматизация на управлението). Началник стана доцент полк.Яко Йосифов Молхов. Негов заместник – полк.Иван Минчев. По техническите въпроси – майор Цанко Косев и капитан Чавдар Качаунов. Постави се въпрос за създаване на органи по автоматизация във видовете въоръжени сили и в армиите. А нас ни направиха “Институт по управление на войските към ГЩ”. И Започна надпреварата да се раздуват щатовете и лавината да се готвят кадри. Алчни за “много хора” и големи длъжности, началниците ни се увлякоха. Събраха хора – повечето случайно попаднали и вредни. Те идваха да с л у ж а т , а не да работят! Равнището на изчислителната техника по онова време беше низко и обективно не даваше условия и възможности за някакво сериозно внедряване на автоматизирани технологии. На смяна на машините “Минск”, които си нямаха дори операционна система, дойдоха машините от “ЕС” – родно производство, копие на ІВМ-360. И машините, и първообразът им, също не предлагаха ефективни технологии. Операционната система на ІВМ-360 и 370 беше сложна и трудна за усвояване Отгоре на това нашите ЕС-1020, с които се въоръжихме, работеха ненадеждно, отчайващо ненадеждно!
ЕС-1020 |
И настана “бой на негри в тъмна нощ!”
Бистреков ми е разказвал: Когато търсехме да назначаваме хора за автоматизацията, полк.Мутафчиев ме изпрати да агитирам началника на артилерийската катедра във Военната академия Яко Молхов. От къде да зная, че след време Молхов ще ни го направят началник!”
А назначаването на Молхов за началник на автоматизацията в армията жестоко засегна Мутафчиев. Защото Мутафчиев беше “първият”! И между тях започна война.Тя се водеше пред очите ни, и в “боя на негрите” взе да се налива още катран!
Така или иначе, направиха ни Институт. Още нямахме научни, нито старши-научни сътрудници. И започнахме да се правим! От “направените” ние с Киро бяхме първите. Опита се да стане и Мутафчиев, но не му позволиха “от горе”. Нещо по-лошо: Молхов обяви конкурс за началник на Института и подтикна Кирил Спиридонов да кандидатства за мястото на Мутафчиев! За много грехове Мутафчиев не беше годен и не заслужаваше издигане. Беше и опасен със залитанията и претенциите си за всезнайство и компетентност. Но смазването му стана по жесток и циничен начин. Развращаващо!
Забягнах малко напред, връщам се по-към началото.
В Института ни имаше “сектори”:
“Първи сектор” – Сухопътни войски. Началник му стана полк.Иван Костов Иванов, бивш заместник на Молхов в катедрата по артилерия в Академията. При обучението си на курса в Ленинград правил програма за “унгарския метод” за решаване задачата на линейното програмиране. Програмата му изобщо не тръгна. Просто стана началник и започна да “ръководи”. Незнанието си компенсираше със заядливост и интриги. Мястото му след време зае Бистреков, а той зае мястото на Спиридонов – стана зам.началник на Института. Събираше омразата на хората, които милееха що-годе за работата, но се бояха от него – беше човек на Молхов!
“Вторият сектор” беше по окомплектоването с личен състав. Водеше го един енергичен армеец – полк.Димитър Стефанов Мицов. Искаше да направи нещо човекът, но не ставаше! Хората му – събрани от тук и от там - не ставаха за работа А и работа изобщо стана невъзможно да се върши: захвърлихме машината “Минск-22” и се “въоръжихме” с нашата ЕС-1020. А тя беше ненадеждна, сложна, никой не можеше да работи с нея Мицов влезе в конфликт с ръководството на Мобилизационното управление, където не го разбираха и не искаха да го разберат. При реорганизацията приз 1974 г. той си подаде оставката и се пенсионира. Тогава за началник на Сектора ме направиха мене.
“Третият сектор” беше по материално-техническото осигуряване на армията. Оглави го един оръжейник – полк.Тотю Михайлов Киревски. И той имаше амбицията да направи хубави работи. Събра си по-свестни хора и умееше да ги води и да се разбира с тях. Разбираше се и с “работодателите” от Министерството. Много му помагаше, но и му пречеше полк.Мутафчиев, който все се мушкаше “да бъде някъде”. Един куриоз: При Киревски направиха задача по отчетността на въоръжението. Много шум се вдигна – със задачата ще се направи инвентаризация! И я направиха някак си. Но когато резултатите показаха безобразия – натрупани грамади от запасни части за техника, отдавна снета от въоръжение и за която продължаваха да се планират доставки – генералите “от горе” забраниха задачата! Колкото и несъвършена, автоматизацията не можеше да лъже. Полк.Мутафчиев даде гласност на скандала, но за това “браво” не му каза никой. Напротив!
“Морският сектор” беше най-малкият. Началник му бях аз. През 1974 г. беше закрит. (За работата на сектора ще кажа отделно.)
“Сектор математици”. Макар че в секторите имаше секции “Математици”, създаден бе и сектор – началник и няколко души за системна работа по математическото осигуряване. За началник направихме математика Данаил Илиев Божков, което обиди колегата му Бъчваров и той ни напусна. (Учудих се, когато някъде към 1990 г. по телевизията показаха Бъчваров в генералска форма да чете приветствие в качеството си на началник на Военно-транспортното училище. След това се чуха лоши работи за работата му и се разбра, че са го махнали). Преди пенсионирането си през 1981 г. в продължение на една година бях началник и на Математическия сектор.
Докато имахме своя ЕИМ (Минск-22) имахме и технически сектор и зам.началник на Института по техническата част. Когато се разкри тази длъжност полк.Мутафчиев ме покани да я заема и да му стана заместник. Отказах. По ми харесваше да правя програми за ВМФ в Морския сектор. Предложих му за мястото полк.Димитър Борисов Шишков, който току-що беше завършил аспирантура в СССР и се бе завърнал в България.
(С Шишков се знаехме още от времето, когато във Флота бях Началник на отдела РТС. Тогава Шишков работеше в отдела по радиолокация в министерството и имахме взаимодействие по служба. Шишков стана зам.началник и разви сериозна дейност. Беше ерудиран, знаещ и гледаше на далече. Но... със способностите си изплаши някого “от горе” и те му “видяха сметката”. За тази история заслужава да се разкаже, нищо че е срамна и смрадлива.
“Мръсната работа” е свършил партийният ни секретар полк.К.И.Абаджиев. По внушение, разбира се, защото той иначе беше благ и коректен човек. Донесъл, че на занятие по маркс-ленинска подготовка Шишков като ръководител бил заявил, че по македонския въпрос не ние, а югославското ръководство имало правилна позиция. И Шишков го снеха, уж да го пращат на работа в БАН. Но и там не го предложили. И остана Шишков нито уволнен, нито назначен някъде, без работа и без заплата! Жалвал се човекът, назначиха комисия да разследва. Дойдоха и до мене. Казах истината: “Бях на занятието. Такова изказване Шишков не е правил!”. Реабилитираха го, но на работа не го възстановиха. – някой от “горе” не го искаше.)
(Пропуснах, че в Института ни имаше и “Сектор НОТ” – Научна организация на труда. Началник му беше полк.Абаджиев. След случая “Шишков” Абаджиев го извадиха от Института и го направиха преподавател във Военната академия. Там се разигра друга история: поиска Абаджиев, който беше ст.н.с., да го направят доцент. Бях член на Научния съвет и на военната комисия на ВАК и нямах нищо против тази формална процедура. Но полк.Молхов не позволи! Беше подпредседател на комисията на ВАК и упражни “вето”. И Абаджиев остана без научно звание.)
По едно време се появи полковник Нешо Нешев. Завърнал се от някакво обучение. Пусна се слух, че ще го правят началник на института на мястото на Мутафчиев, защото Мутафчиев и Спиридонов се бяха хванали гуша за гуша и Молхов им гледаше сеира без да разреши въпроса. Но за Нешо създадоха длъжност “Зам.нач.ГЩ по автоматизацията” и Яко му стана подчинен. Нешо го направиха генерал. Мина доста време, докато Яко да го махне, да заеме мястото му и той да стане генерал. Мене вече там ме нямаше. През септември 1980 г. реших и напуснах армията.
Имаше Институтът ни и строева секция, и секретна секция, и машинописно бюро... Имаше и Зам.началник по политическата част, той и платен секретар на партийния комитет. Идваха на тези длъжности хора и си отиваха. Но те бяха ЧУЖДИ на автоматизацията: служеха, получаваха заплати и НИЩО НЕ ПРАВЕХА! Те задушаваха с шума, който вдигаха край себе си, малкото свестни момчета и момичета, които честно искаха да направят нещо полезно. И като че ли беше закономерност: некадърните бяха войнствени, бързо се сдушаваха и съюзяваха, когато трябваше да ликвидират някого, който знае и може... и им пречи!
Не искам и не съм прецизен по дати и години с кадровите кадрили, които ставаха в Института ни, защото не това е целта ми в тези спомени. Но за ориентировъчна “пълнота” ще забягна напред, за да кажа как завършиха работите до мястото, когато и аз завърших службата си в Института и в армията.
През 1978 г. Мутафчиев и Спиридонов ги махнаха. За началник назначиха доцент полковник Тончо Аладжов. Взеха го от Военната академия. Знаехме се с него от работата ни във ВАК. Дойде без мерак и не го криеше. Знаеше заплетеността на проблемите на купчината хора, събрани по щат в Института, и тяхната неразрешимост. И той беше партизанин, от старозагорско. Дойде в Института да дослужи до пенсия. Кеф му правеше да се занимава със строителство, с преустройства. Правеше неделни трудодни и с работни дрехи, тесла и пирони в ръце ни даваше “личен пример”. Направи хубава зала за заседания на Научния съвет, който беше създаден към Института, стелажи за секретните куфарчета, и други подобни “научни” подвизи. Мястото на Спиридонов зае Иванов – началникът на Първия сектор. Не го уважавах, защото нямаше защо. А той ме мразеше, защото знаех и подбивах авторитета му със становищата и позициите, които заемах в работата. А работата в Института, когато Иванов му стана фактически началник, взе все по-малко да ме интересува. Затова и напуснах, за да не стоя безпомощен без да мога да направя нещо добро...