2. СЛЕД ОБУЧЕНИЕТО – РАБОТА !

          От групата ни, завършила първа обучение в Ленинград, Валентин Андреев и Никола Дяков дойдоха на работа при нас. Дешо Младенов се завърна във Военната академия, а Иван Борисов си остана във ВНТИ, с който институт вече бяхме в една сграда – те на долните два, а ние – на горния, трети етаж.

По време на обучението ни в Ленинград полк.Мутафчиев беше продължил изпращането на хора на обучение, разширил бе щата на поделението, но нищо по-съществено не е било възможно да се направи и не беше направено. Имаше големи неясноти: какво е това “автоматизация”, какво е мястото й в армията, с какво и от къде трябва да се започне...Шумни приказки и несериозни брътвежи за големи ефективности, за сериозни съкращения на хора, станали “излишни” в резултат на използуването на изчислителни машини, пълнеха вестниците и списанията. Но знанията на “философите”  бяха от популярните статийки, и малко хора бяха виждали изчислителна машина. Още по-малко бяха помирисвали машинна програма и какво е нужно на машината за да тръгне и свърши някаква работа.

Като пиша тези редове и описвам “дережето” ни тогава не упреквам началниците си – те не знаеха и нямаше кой да ги научи. Ние, които трябваше да знаем, защото за това ни бяха изпратили да учим, се завърнахме заредени с теории и само аз бях направил машинна програма, която можеше да работи. Затова към мене се създаде тогава едно пресилено уважение. Водеха групи слушатели от Академията, тихо се отваряше вратата на стаята, в която мъдрувах над перфолентите, и чувах преподавателят да казва: “Това е човекът, който може да говори с изчислителната машина! Това са му програмите . Той ги прави, а машината ги изпълнява. Тихо!”

Незнание  “с какво” и “от къде” трябва да се започне практически имаше и у хората, които ни обучаваха в Ленинград. Началникът ни полк.Мутафчиев с нетърпение ни е очаквал за да му дадем отговор на въпросите, които основателно го вълнуваха, но и ние НЕ ЗНАЕХМЕ!

Като се изключи една стара машина “Минск-2” в БАН, до която аз така и не можах да се добера и да я видя поне, само Министерството на строежите беше  си доставило една “Минск-22”. Бяха я монтирали в сградата източно от зала “Универсиада”. И понеже и те нямаше с какво да я натоварят – даваха я под наем, по 50 лв. за час. Но опашка за машинно време започнах да се редя и аз – показвах програмите си, започнах да ги усъвършенствувам, докато получих “голямата задача”!

Минск-22

“Работа без собствена изчислителна машина ще бъде само наливане от пусто в празно. Най-напред за МНО трябва да се купи една ЕИМ, да започнат да се правят програми, да се научат хората да работят и така ще прогледнем как и накъде да вървим нататък. По-модерна и по-достъпна от “Минск-22” сега няма. Да планираме доставката на една такава ЕИМ!” – в този смисъл беше отговорът ми към полк.Мутафчиев. И той го прие.

          Лутане по работата с изчислителните машини имаше не само у нас. Гледам си бележника, къде са ме изпращали по онова време  “като специалист”. Току-що завърнал се от Ленинград – осем дни международно съвещание в Прага по номенклатурите и единния материален код (ЕМК). Що приказки се изприказваха! Искал някой всички стоки и всички услуги, всичко произвеждано в страните  от тогавашния ни социалистически лагер, да има единно кодово означение – за да се планирало и отчитало всичко на ЕИМ. (А ЕИМ беше “Минск-22” с 4092 клетки памет и с 5000 операции за секунда скорост!)  Такова съвещание стана през април и се повтори в Москва, където този път бяхме изпратени с полк.Спиридонов цели 15 дни. Едва през декември 1967 г. бях изпратен и взех участие от страна на БНА в първото съвещание на Варшавския договор по МАУВ (Механизация и автоматизация на управлението). Взех участие и във второто – осем дни през октомври 1968 г. във Варшава. Тогава с мене бяха и Илия Крайчев и навлизащият в делата по автоматизация  полк.Яко Йосифов Молхов. Да се съветваме и се съгласуваме в работата ме пратиха – вече с придружители – в Берлин и Дрезден през юни 1969 г. Същата година, ноември/декември, бях 30 дни пак в Дрезден, в Института по управление на войските (IMAT) на ГДР. На всички съвещания се обсъждаха насоките за правене на оперативно-тактически задачи: как да се правят, как да се описват, каква документация да ги съпровожда, на какви други условия да отговарят. (За бази от данни още не се говореше – това бе следващият шлагер!)

А в правенето на оперативно-тактически задачи ние в БНА бяхме взели преднина, имахме опит, думата ни тежеше и се чуваше – и “големият герой” и “майстор” бях станал аз – благодарение на тъжно-комичната история, която се беше разиграла непосредствено след завръщането ни от обучение в Ленинград.