1. Това се случи през 1965 година...

          Спокойно и мудно минаваше службата ми във Военно-морския флот. Бях помощник-началник на отделението за снабдяване и ремонт на радиотехническата материялна част във флота. Началник ми беше бившият мой подчинен – съвипускникът ми Нено Бочев Ненов. С него се разбирахме много добре. В работата се съветвахме, умувахме заедно, уважавахме се взаимно, а извън работата семействата ни продължаваха искрената си дружба, която ни топли и до сега. Едно от постиженията ни беше построяването на цеха за ремонт на радиотехническа апаратура в комплекса “Лъджата”. Когато през 1963 г. изтече наказанието ми (след бягството в Турция на тримата матроси от поста “Маслен нос”) и ме върнаха от Бургас във Варна, Нено беше вече придвижил строителството и аз само се присъединих към започнатото. Проектирах вътрешното обзавеждане – инсталации, табла, апаратура, доуточняване на технологията, създаването на щатовете и осигуряването на специалисти  на разкритите длъжности. В работата спънки нямаше – движих се в свои и добронамерени среди от началници, колеги и подчинени, които ме помнеха и знаеха още от времето, когато бях началник на отдел в Щаба на военноморския флот и ми беше подчинена цялата Радиотехническа служба и Бреговото наблюдение във Флота от румънската до турската ни граници. Много разбран и внимателен към нас беше  и Началникът на Техническия отдел на флота капитан 1 ранг Константин Константинов – “Мариус”, партизанин, завършил Морското училище три випуска преди нас, човек с богата култура и технически знания и патриот на техническото дело на море. (Вече пенсионер, Мариус се помина през 1994 година). Освен създаването на новите ремонтни мощности, ние потърсихме и пътища за ефективното им натоварване. Мариус ме привлече в работна група в Министерството на външната търговия в София и сключихме изгоден договор, по който поехме средните и капитални ремонти на радиолокационните станции “Зарница” на торпедните катери от ГДР (Германската демократична република). Изискванията по международното задължение създадоха условия да израснат и добият самочувствие като специалисти много млади офицери и старшини от нашия цех.

Работата си беше работа, а аз чувствах, че времето си минава и че изоставам от нещо... Направих десетина рационализации. Записах второ висше в Морското училище по специалността “Радиоелектроника”. Редовно си вземах изпитите, но на душата ми все нещо беше празно. И все “нещо не ми беше така”...

                    Тогава...

Една топла есенна вечер Мариус пратил матрос да ме намери и да му се “явя”. Явих му се със свито сърце – какво ли е станало толкова, че ме вика, и то у дома си, моят началник?

“Цветане, продадохме те! За хубаво или лошо – не знам, но днес при нас беше министърът на отбраната Добри Джуров. Поиска от Командуващия  адмирал Добрев специалист, който да представлява Флота в една нова работа при Генералния щаб в София. Създава се звено по автоматизация на управлението. Мислихме, мислихме и се спряхме на теб: имаш солидно морско техническо образование, вещ си и в оперативната работа по управлението на Флота... А и тук кой знае каква перспектива не те очаква! Спешно ликвидирай всичко тук и на 5 ноември трябва да се явиш в София в Генералния щаб и да започнеш работа там!”

Много емоции ми създаде това “спешно ликвидирай...” Но една от големите емоции беше спешната продажба на нашия “Москвич” Вн-0047, с който се отнасяхме вече като към член от семейството. Но избор нямахме: нямахме спестен нито един лев, а трябваше да се устройваме в София, да търсим квартира...

В подготовката за София дойде и заповедта за повишаването ми в звание “капитан втори ранг”.

И така, на 5 ноември 1965 година в София, в Генералния щаб, се събра новосформираното ни поделение с номер 35020.

Бяхме:

-  полковник Георги Димитров Мутафчиев – танкист, началник;

-  полковник Кирил Спиридонов Йорданов – артилерист-ракетчик;

-  полковник Константин Иванов Абаджиев – общовойскови;

-  полковник Иван Тодоров Белов – общовойскови;

-  подполковник Илия Василев Крайчев – ПВО;

-  подполковник Петко Койчев Петков – танкист;

-  подполковник Панайот Христов Каравачев – летец-щурман;

-  капитан 2 ранг Цветан Аврамов Христов – ВМФ;

-  майор Димитър Илиев Светозаров – тиловак и

-  капитан Стефан Луков Бистреков – химик.

Имахме и трима цивилни:

          Тримата цивилни били наши предшественици: назначили ги, нямали началник, никой не им възлагал работа и не ги търсел за нищо, четели и се мотали по цял ден в поделението в Суходол. Сега ги бяха докарали при нас, та станахме 13 души. Разположиха ни в три стаи на ІІ етаж в източното крило на министерството: началник, офицери и цивилни.

                                                          *

          Нареждането за създаване на органи по автоматизация е дошло от Варшавския договор. Под ръка на министъра е бил полк.Мутафчиев. ( Срещнаха ни приказки на колеги, че той, поради характера си, бил създал обстановка на нетърпимост в Бронетанковото управление, където е служил до тогава.) Интересът към новите техники у полк.Мутафчиев навярно е бил свързан с работата на жена му – един свестен човек – която по това време работеше като перфораторка в Статистиката.

          А министърът Добри Джуров е бил кръстник на семейство Мутафчиеви...

          С много енергия, с апломб и с голям замах полк.Мутафчиев организира най-напред обучението ни. Преминахме курс по сметачно-перфорационни машини, посетихме и разгледахме техниката и се запознахме с работата в БТА, в министерството на транспорта, в министерството на финансите, ЦСУ... Съставихме и първия мрежови график за нашата дейност. (“Майстор” на графика станах аз – бях попрочел нещичко и веднага ме “издигнаха” за специалист по мрежовите графици.)

Тогава решихме “умно”един елементарен въпрос: “Въпреки, че в разгара си е модата на сметачно-перфорационнете  машини, бъдещето е на електронно-изчислителните – ЕИМ. За да съкратим изоставането си трябва да започнем с тях!.” По този въпрос всички бяхме единодушни, но славата по формулирането и инициативата по решаването му събираше полк.Мутафчиев.

          (По това време адмирал  Добрев – командуващият ВМФ – ме намери по телефона и ми нареди да се свържа с Марий Иванов – министъра на машиностроенето. Беше ме препоръчал за директор на новостроящия се радиолокационен завод във Варна. Предложиха ми интересна перспектива: веднага едногодишна специализация в Япония, права, хоризонти... Но само дни преди това имахме сериозен разговор с полк.Мутафчиев за бъдещата ни работа по автоматизацията в армията и моето място в нея. Бях дал “мъжка дума”, че ще му сътруднича в това дело. и счетох, че е непочтено да се отметна от думата си. И отказах да ставам директор, да ходя в Япония, да имам служебна лека кола, секретарка и високо положение... Когато отказвах в стаята беше колегата ми Петко Койчев. Той чу разговора ми по телефона с адмирал Добрев, и като разбра от какво съм се отказал, ме наруга за глупостта, която съм направил. “Ти знаеш ли какво е да си директор на такъв завод? Това е друга номенклатура, друга орбита! А ти си избра да останеш едно офицерче. Може да си умен, може планини да събаряш, но тук от полковник повече и по-далече няма да отидеш! Глупак! Яд ме е да те гледам. Защо не бях аз на твоето място...”

Може и прав да беше Петко, мислех тогава, и прав си излезе. Но нали бях дал дума...)

                                                                   *

          Не можехме да живеем на две места – във Варна и в София. И затова семейството ми – жена ми Петя и десетгодишната ми дъщеря Здравчето – дойдоха да живеем заедно в София.  Квартира нямахме – наехме в хотела на ЦДНА една стая, запомнил съм я – стая номер 202. Хотелът беше на ул.”Левски”  № 7. Там заживяхме, там срещнахме Новата 1966 година. Парите от “Москвича” хвърчаха! Шегувахме се: “Вече изядохме вратите”, “Вече изядохме и колелетата...” Но ако не бяха тези пари трябваше да умрем от глад. Едва през януари ни прибраха семейството на братовчеда на жена ми – инженер Дечко Дечев, та заживяхме малко по-спокойно. Бяха си построили и живееха в новия си апартамент на бул.Чапаев, по-точно на ул.Асен Велчев №43.

          В началото на 1966 година с усилията на полк.Мутафчиев се уреди да преминем курс по изчислителна техника в Ленинград, във ВКАС – “Всесоюзная краснознаменная академия связи” на името на Будьони. Бяха му отпуснали 6 места. Идеята ни беше да се учим всички заедно, за да не се “изгубим” в новата си специалност. Но са се намесили други сили и интереси и от шестте за нашето поделение оставиха само две места. За тях полк.Мутафчиев посочи полк.Спиридонов и мен. Така попаднах в първата група обучаващи се по изчислителна техника.

          От 9.02.1966 до 9.02.1967 година преминахме курса “Бойно използуване и експлоатация на ЕИМ” във ВКАС – Ленинград:

- полковник Кирил Спиридонов Йорданов  - подел.35020

- капитан 2 ранг Цветан Аврамов Христов - подел.35020

- майор доцент Дешо Иванов Младенов - Военна академия

- майор Валентин Фьодоров Андреев - МНО

- майор Никола Димитров Дяков - ВНТИ  (Военен научно технически институт)

- капитан Иван Борисов Иванов  - ВНТИ             

          Какво учихме там?

В катедрата на професор полковник Меерович учихме новата тогава транзисторна техника, теория на логическите схеми и теория на изчислителните машини. Четяха ни полк. Коньев (“дядо Коньо”), подполковник Ватин и капитан Войшвило.

Преминахме разширен курс по математика. По Теория на вероятностите ни четеше една мастита математичка – Любич. Тя не понасяше Е.С.Венцел, която мислехме за светило. Учихме Статистика, Линейно и Нелинейно програмиране и отделно класическата висша математика, която преминахме набързо, защото се оказа , че всички “си я знаем”.

Изучавахме Материална чест и Програмиране на ЕИМ. Най-напред усвоихме ламповата машина “Минск-14”, която имаше за изход само цифров печат на тясна лента и се програмираше в машинен код. След това получиха и монтираха ЕИМ “Минск-22” – транзисторна, с памет 4092 37-разрядни клетки и с АЦПУ – “алфавитно- цифрово печатащо устройство”. Това беше много по-надеждна и съвършена за онова време техника, но се програмираше още само на машинен код. Изучавахме я заедно с преподавателите си.

Катедрата “Изследване на операциите” се водеше от полк.Давыденко. Лекциите ни четеше доцент полк.Иван Павлович Домашнев, а с програмирането за “Минск-22” ни занимаваха един мъничак полковник Иванов и математичката Ариядна Александровна Бунакова – същата, съпругът на която Бунаков след години дойде за директор на “Интерпрограма” в София. (Тогава се срещнахме с Ариядна Александровна на една конференция, която водеше съпругът й. Възкликнахме радостно и спонтанно, та се наложи Бунаков свирепо да ни направи забележка да пазим тишина.)

          На занятията при И.П.Домашнев се разигра следната “история”.

Иван Павлович се отнасяше подчертано пренебрежително към нас. Особено се заяждаше с колегата Дяков. Считаше ни за диви и неграмотни и затова породи в нас неприязън към него. (Може би това да е било отражение на негово прогресиращо заболяване. Ариядна Александровна ми каза, че е свършил много зле: дълги години лежал неподвижен в гипс преди да почине.) Но и Давыденко нещо не го харесваше.

Написах по-горе, че ми беше излязло името на специалист по мрежовите графици. Мариус ми беше дал да прочета една статия за графиците (на руски, превод от английски), която започваше с “Мистър Смит решил жениться”. И това ми беше “мрежовият багаж”! Затова очаквах с интерес и нетърпение Домашнев да стигне до Мрежовото планиране, което беше включено в програмата ни по Изследване на операциите. Очаквах, че ще научим как ЕИМ строи графика и изчислява параметрите му. Разочарование! И.П.Домашнев ни показа американско списание, в което се доказваше полезността от машинно построяване на графиците, но се изказваше  и съмнение за теоретичната неразрешимост на този проблем. Запозна ни и със свои опити “да атакува проблема”, но беше стигнал също до извода, че “не става!”

Тогава дойде “моят час” да си го върна на Домашнев за нанесените обиди на нацията ни! Задълбочих се, измених, отхвърлих погрешното, развих и довърших започнатото от Иван Павлович. Взех да виждам края. Затова и избрах “Машинно построяване на мрежови графици”  за тема на курсовата си работа. Извадих си душата, работих денонощно, но на защитата излязох не само с теоретично решен проблем, но и с машинна програма за “Минск-22” и резултати от решаването на примери. Председателят на комисията полк.Давыденко беше във възторг, хвалеше ме, че съм разрешил голям проблем с още по-голямо значение за практиката и за военното дело. Обеща да ходатайства за специално отбелязване и награждаването ми... и аз повярвах, че съм направил нещо.

Изглежда, че командуването на Академията е решило нещо друго, защото отбелязване и награждаване нямаше. Вместо това ме затвориха с И.П.Домашнев и с А.А.Бунакова и ме заставиха да им обясня подробно разработените от мен алгоритми и програми. Нищо, и това ми стигаше!

В следващите години Академията преподаваше “Мрежово планиране” и решаваше задачи по моята методика и с моите програми. Благодарен съм, че не са скрили името ми и обучаваните на следващите курсове колеги, в това число и началникът ми полк.Мутафчиев, разбраха и знаеха, че аз съм им автор. Съобразявам, че това бе жест на полк.Давыденко.

От Ленинград методиката и програмите ми бяха пренесени в България и близо 10 години се преподаваха и в нашата Военна академия.

                                                                   *

През есента на 1966 година в Ленинград пристигна на обучение нова група курсисти, предимно от Военната ни академия. В групата от нашето поделение бяха полк.И.Т.Белов и кап.С.Л.Бистреков. По същото време на обучение по кибернетика са били изпратени в Чехословакия (Бърно) полк.К.И.Абаджиев, а след него и подполковниците  П.К.Петков и И.В.Крайчев.

                                                                   *

Освен Мрежовото планиране, в Ленинград се завърза и още една “история”. И двете имат продължение след това у нас, затова трябва да кажа нещо и за нея.

Старши на групата ни беше полк.Кирил Спиридонов. (И той като мене се водеше на бащино име – аз Аврамов, той – Спиридонов.) Партизанин от село Углярци, трънско, Киро беше далече и от математиката, и от алгоритмите, които изучавахме. Като ракетчик той ли си избра, или така му я дадоха, но за тема на курсовата му работа определиха “Целеразпределение  на ядрените боеприпаси по обектите на противника” И той дойде при мене: “Цецо, аз тези работи не ги разбирам. Аз съм роден за началник.Ако ме уволнят от армията ще стана ако ще директор на бозопровода Радомир-София, но с математики няма да се занимавам. Виж, моля те, помогни ми!”  И аз му помогнах: формулирахме постановка и формализирахме решение, което записахме на модерния тогава език “Алгол-60”. И Киро си получи диплома за успешно преминат курс. С това помислих, че всичко е свършило, но не било така! Изведнаж из невиделица бях натопен в трагико-комична ситуация, когато станах “специалист” и по РВиА  (“Ракетни войски и артилерия”), а с “подвига”, който се наложи да извърша, си спечелих “слава” и твърде лесно ме направиха и старши научен сътрудник!

*

          Когато през февруари 1967 година се завърнахме от Ленинград поделението ни се беше преместило от министерството в района на Военната академия – в дългата сива сграда към страната на тогавашната улица “Паун Грозданов” (сега “Черковна”). На тази територия премина работата ни – вече като Институт – до есента на 1976 година, когато ни преместиха на “Четвърти километър”

          Тук слагам “опашката” на това, което се случи и започна през 1965 година...