НЕЩО КАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

          Измина повече от година откакто “сложих точка” под последния и най-мъчителен раздел от Спомените ми  - работата ми  във Втория сектор на Института по автоматизация на управлението при Генералния щаб на Българската народна армия.

Защо ми беше нужно да пиша тези спомени?

За нас, които започнахме и бяхме “вътре” и “герои” в описаните събития – за повечето от нас! – написаното от мен няма да е много приятно. На всеки му се иска да го описват като герой без кавички. Но такива герои ние не бяхме и не можехме да бъдем! Ние бяхме “деца на своето време” с всичкото хубаво и лошо и такива влязохме и взехме участие в това голяма дело. Сега, с късна дата, не е редно да “изкъпем” биографиите си от всичко, което не ни харесва, и да застанем пред себе си и пред историята, написана от някого си в някакви си спомени чистички и напарфюмирани!

Укротен от изминалото време, с притъпена и утихнала болка от преживените огорчения, с написаното не тръгвам нито да търся сметка от някого, нито да държа обвинителни речи.

Но искам, и мисля че е редно, да се запише и да се знае кои се случи да бъдат първите, от къде, с какво и как се  започна!

Мисля, че с написаното направих самоизповед. Постарах се тя да бъде вярна и честна, нищо, че на места тя не е никак лицеприятна.

          ... Чета и препрочитам написаното...

          ДА, ТАКА БЕШЕ!  ТАКА СЕ ЗАПОЧНА!  И НАПИСАНОТО Е ВЯРНО!

Януари 2002 г.

С о ф и я