Нещо като предговор

          На 28 февруари 2002 година изпратих “Спомените” на приятеля си  доцент Георги Антонов във Варна и му написах следното писмо:

          “Здравей, Гошо,

          ... Запънах се в колебание: трябваше ли да ти обещавам да ти пращам спомените си за някои от делата ми в София след като напуснах Флота през 1965 година. Не се ли изсилвам, самоизтъквам...

Мислих, мислих и накрая реших:

Тези дела не са само мои.Те са на времето, което ме създаде и в което живях, на хората, които ме забелязаха и ме пращаха да се уча тук и там, и най-много на “чичо”, който ни даваше хляба, та да можем да се трудим и да направим “това-онова”.

За тези ми дела във Флота никой не знае. А в София дошлите по-късно също се “украсиха с подвизи и постижения” и “Сакън! – и глас да не се чуе, че е имало някой или нещо преди тях!”...

Въпросните спомени написах преди години – някъде към 1990-1995 г. Последната глава ми беше много противна и я дописах едва миналата (2001) година. Спомените писах като самоизповед без намерение да ги споделям с някого. Но напоследък взе да ме  терзае все по-често нещо като угризение: редно ли е да отнеса истината със себе си?  Редно ли е делата – труд, лутания, грешки и тук-таме успехи на хората, изнесли “Кръста на Началото”  - да се забравят и заличат в шума от измислици и самохвалебствия?

Ето, с такива мисли дръзвам да ти поднеса спомените си. И дано да ти е интересно – нали ти посвети живота си на това : ”Да се знае кога, какво и как е ставало!”...

...  А аз се надявам, че все пак ще ти е интересно да научиш как приятелят ти, след като е напуснал Флота, си е блъскал главата да прави “големи работи” и до къде е стигнал в стремежа си да прослави Морето и Морските...”