Вместо предговор

Години наред живеещите във Варна от 43-ти випуск на Военноморското училище, (номерацията на випуска е годината на постъпване) правим опит да се събираме ежемесечно на чаша кафе или пък веднъж в годината по-тържествено, но нямаме успех. На срещите идват едни и същи хора. Останалите отклоняват любезните ни покани. Едни по-рязко, други с усмивка, от която не можеш да разбереш истината. 3нам, че много от тях бяха обидени, възможно и на нас инициаторите, и още не могат да преглътнат горчилката, въпреки че оттогава мина почти половин век.

Какво се беше случило с този наш 43-ти випуск? Какво нарани ду­шите ни толкова, та така дълго да боли? Няма ли във всичко това доза самовнушение, че не можем да простим както на тези, които ни санкционираха и осъдиха политически, така и един на друг. Учихме. Служихме, страдахме и се радвахме заедно, а като че ли останахме чужди и с едните, и с другите.

Такива мисли и чувства, вълнували ме дълги години, а и някой други обстоятелства, ме подтикнаха да събера факти и да преразкажа живота ни във Военноморското на Негово величество училище и за другия период след деветосептемврийските събития и изграждането му в народно, за каквото бе обявено. Иска ми се да приповдигна завесата, за да видим и проследим по възможност цялостно учебно-възпитателния процес в този институт, за които са давани най-ласкавите оценки и от изпълнители и от ръководители и собственици на промишлени предприя­тия, на рудници, електростанции и на транспорта във неговата разновидност още от годините след Освобождението ни от турско робство.

Изтъкван е като неугасващ източник и огнище на русофилски дух и симпатия към освободителката ни Русия през цялата му стогодишна история, независимо от политическите промени и лутания. Хвален е, когато е изтъкван приносът на негови възпитаници в разпространението на социалистическите идеи в България и извън нея, в антифашистката борба и интернационални формирования. Разпъван е и са му давани най-тежките политически присъди като институт на монархическата власт, негова опора и надежда. Вярвам, че едно непредубедено излагане на нещата, но на места съпроводено с размисли за тях, не внушаващи задължението да се приемат, ще даде възможност да се разбере по-добре верността на тези оценки. Ще помогне да се вникне в съжителството и взаимно разбирателството ни като разномислещи личности и през най-трудния кърваво-реакционен период от новата ни история и Втората световна война, през които Морското училище отстоя и не загуби от дълбоко народностния си характер, не стана кастово и фашизирано.

Да си призная, първоначалният ми замисъл да пиша за випуска трябваше да бъде нещо като израз на възмущение за незаслужена репресия към нас и несбъднатите ни мечти. Такова беше и работното заглавие. Изпревариха ме събитията от есента на 1989 г. и се смутих, че това което правя, ще налее още повече масло в и без това необузданите оценки и още по-вулгарни отхвърляния отколкото през младостта ми на четиридесетте години, на всичко което е направено дотогава и на хората, които са го сътворили. Още тогава разбрах, че критичните ми бележки, а такива имах достатъчно, ще бъдат използва-ни като казани от "техен човек". Не желаех да бъда такъв. Прехвърлих се на краеведското изследване "Балканджията моряк". Там избрах и си наложих толерантния тон и уважително отношение към личностите, без да се отбягват негативните им страни. За този подход читателите ми дадоха висока оценка, и след като разбрах, че мога така, заех се със спомените. Разказвам всичко това, което и при първия вариант бих казал, но без да давам особен изблик на чувствата си, въпреки че и моята душа е дълбоко наранена.

Независимо от това, че в процеса на обучението ни, по едни или други причини, но предимно политически, отделни колеги отпаднаха, съзнателно и убедено приемах целостта на випуска, така както бе обявен във заповед през есента на 1943 година.

Написаното е мой спомен за видяното и преживяното, но срещите, разговорите и предоставяните ми материали и препоръки ми дават пра­во да кажа, че това е наш спомен, наши мечти, трудности и радости по пътя да станем морски офицери, механици и капитани въпреки случилото се.

В политическите реформи и събития съм участвувал съзнателно, с ентусиазъм и с разбирането, че върша нещо голямо и ги показвам такива каквито са били в действителност, въпреки че, когато систематизирах материала, много политици и историци от името на историята се втурнаха да правят значителни и поредни, за кой ли път, корекции. Но ако тя, историята, има право на това, на никой друг не е позволено да го прави, независимо дали му се харесва или не. Изхождайки и от това разбиране, съм се старал да не водя разказа от позицията на всев­ластен съдник или пък на обиден летописец. Убеден съм, че при историческия мемориален разказ и двете позиции, наред с тяхното преднамерено подбиране, са вредни и не водят към истината.