История създаване и развитие на „Ведомствения учебен център за следдипломна квалификация“
към ДСО „Воден Транспорт“

През 1973 год. излиза постановление на Министерския съвет на НРБ за организиране на единна система за следдипломна квалификация на кадрите със средно и висше образование. Тази дейност се възлага на ВУЗ и полуВУЗ в страната. Тя е задължителна за всички. Финансирането и следва да се извършва от съответните ведомства.

ДСО „Воден Транспорт“, като специфично ведомство е много голям процент на работещи специалисти с висше и средно образование, е следвало да заделя огромни средства за тази дейност. Ръководството му в лицето на ген. д-р Йовчев и ст. спец. по подготовка на кадрите оз. к2р. Г . Бехтерев обмислят да създадат своя собствена система, която да обхване целия личен състав както на корабите, така и на пристанищата и на всички ведомства, влизащи в системата, включая и директорите на предприятия, съгласно пост. №2 от 7.2.73 г. на МС.

За изпълнителския състав на п-щата да се създават ПУЦ. За изпълнителския състав на корабите да бъде „Морска учебна школа“ – на плаващата база, за която цел е преустроен к-б „П.Берон“. За всички специалисти с висше и средно образование, незаети непосредствено с производството, да се създаде Ведомствен учебен център, който целенасочено да провежда следдипломна квалификация, като едновременно дава материали за атестирането им. В резултат на целенасочена дейност, изхождайки от специфичните условия на работа, в обединението успяват да издействат създаването на такова звено. Със заповед № 1777 от 24 август 1974 год. на Комитета за наука, технически прогрес и висше образование и Министерството на транспорта решават и узаконяват създадения „Ведомствен учебен център за следдипломна квалификация“ към ДСО „Воден Транспорт“ и със заповед №21.09.1974 г. му се открива собствена сметка, с която дефакто центърът може да започне да функционира като самостоятелна единица .

За да се реализира замисълът към одобрената структура от Комитета за наука, технически прогрес и висше образование и Министерството на транспорта се одобрява структурата му:

Бе необходимо да се изготви правилник и да се намери методически ръководител – Висше учебно заведение. Да се намери терен за изграждане на сграда за развиване учебната дейност. Да се изготви задание за проектиране на сградата. Да се проучи и създаде цялостна система, която да обхване всички специалисти от системата.

В края на 1973 год. се назначава част от администрацията. Директор, счетоводител, касиер – домакин и част от преподавателския състав, който да въведе в действие закупения от БМФ радиолокационен тренажор, прехвърлен на ВУЦ за експлоатация. В началото на същата год. ми бе предложено да стана зам. д-р на центъра. Неясното положение, липса на опит в това отношение, потенциалните възможности, които има ДСО „Воден Транспорт“, предполагаха прекрасна основа за изява. Това ме накара да приема предложението, чрез което виждах възможност да се реализирам – нещо, което ВМС не ми даде, а в разцвета на възможности и възраст ме изхвърлиха от флота (на 46 год.). Още с постъпването ми се струпаха толкова задачи, че не ми оставаше свободно време въобще. Откри се първият курс на радиолокационния тренажор. Намериха се два апартамента на ул. „Добровник“ №17 под наем, където се настаниха преподавателите и администрацията. Взеха се под наем стаи от клубове и моряшкия клуб на БМФ, в които се организираха курсове за повишаване езиковата подготовка и за техн. сред. по корабоводене . Започна усилена подготовка за изготвяне програми за курсовете. Първите програми бяха за рлс. тренажора, изготвени от к.д.п. Теньо Тенев, който ходи на курс в Лондон и Ленинград за обучение и преминаване на такива курсове.

Генералния д-р издаде заповед, с която се възлага на Института за Воден Транспорт да проучи нашия и чужд опит, да анализира нуждите и изготви всичко необходимо за всеобхватното и правилно функциониране на центъра - правилник за дейността, направления, програми за отделните видове курсове, задание за сградата, необходимата материална база, необходимия щат и т.н. Със същата заповед бе назначен и съвет за следдипломна подготовка, в който влизаха всички д-ри и главни специалисти. Всичко това като замисъл бе хубаво, но се провали, тъй като ИВТ (Институт Воден Транспорт) отговори, че в близките 10 год. не е в състояние да реши проблема въпреки финансиране на задачите, защото не открили никъде в света такава структура.

Военноморското училище със своя началник адм. Манолчев отказа да поеме методическото ръководство и успяха да убедят команд. на ВМС да се противопостави и обяви несъгласие за създаване на центъра.

Всичко се възложи на мен. Осигурих съгласието на декана на МЕИ Варна да поеме методическото ръководство и бе изграден методичен съвет, който методически да ръководи дейността на центъра и одобрява учебните програми. Предостъпиха ни място за строителството на сградата. Започнах изготвяне на предпроектно задание за Транспроект за направа на идеен проект. Първите пречки бяха преодолени. При оформяне на структурата на центъра и направленията, в които да се развива, констатирах че по държавно задължение ДСО „Воден Транспорт“ има задължение да развива и учебно-материалната база на ВНВМУ-ще. Печалбите пък, които „Булстрад“ получава от застраховане на кораби и товари, част от тях (30%) следва да се разходва за повишаване квалификацията на командния състав (т.е. за нас). Това ме накара да предприема действия за убеждаване ръководствата, че харченето на средства за една и съща цел на две места не е оправдано. Убедих зам. н-ка по учебната част к/р Ем. Станчев да се създаде комисия, която да определи кой каква учебно-материална база ще развива и как ще се използва. За целта обсъдихме с всички катедри какви кабинети ще развиват те и какви ние. Тези факти допринесоха до създаване убеждението, че независимо от първия отказ, смяната на някои личности във ВВМУ даде възможност да се тръгне по правилния път, че ВНВМУ-ще и ВУЦ са едно неделимо нещо и следва да съществуват независимо едно от друго като си сътрудничат, помагат и допълват. Тази теза е развита пред министрите на транспорта и на отбраната ген. Д. Джуров, които се съгласяват първите да финансират, а вторите да осигурят място, строителство и методическо ръководство. Към центъра е включена и сградата на планетариума, чиято апаратура е закупена и доставена, но не стигат средства за построяването на сградата и монтиране на апаратурата.

Започнаха мъките по реализиране договореностите между министрите. Три дни съм чакал ген. Трънски докато успея да го срещна, за да бъда допуснат в сградата на строителното у-ние на МНО. Там, под негово ръководство са проектанти, инвеститори и строители. Само за един час съвещание сполучих да реша толкова задачи, колкото трябваше да решат цялото ИВТ и съвета за СДК при СО „Воден Транспорт“.

За шест месеца трябваше да завърши идейният проект, да се проучи опитът от Съветския съюз, да се оформят в основни линии програмите за отделните курсове и да се поиска съвет от тях. Трябваше да се преработи идейният проект, който бе започнат от Транспроект. Всичко това наложи да се работи денонощно, съвместно с оз. к1р. Керемедчиев. Да проучваме излезлите проекти за международни конвенции, засягащи корабоплаването и квалификацията на кадрите, свързани с това. Получихме препоръчителни програми от Англия и насоки за квалификацията на ИМО. Изготвихме програми за предполагаемите направления за квалификация и започна съгласуването им. Най-напред със собствениците – техническите корифеи от БМФ, СО „Воден Транспорт“, БРП, ИВТ, пристанищните ръководства, катедрите на ВНВМУ-ще и най-накрая – с методическия ни ръководител ВМИ Варна.

Така подготвени програмите се съобразиха и с изискванията на българската администрация, в лицето на Държавната инспекция по корабоплаване. Най-тежкото бе, че именно тази инспекция, за разлика от тази за въздухоплаването и ЖП и автотранспорт, беше против създаването на центъра и не ни оказваше никаква помощ. Нейният началник КДП Коста Иванов развиваше тезата: „Не ме интересува какво ще ги учите и къде. Ние ще си правим програмите за изпити, каквито си искаме, а те трябва да знаят“. Още по-куриозен бе случаят с написването на помагало и програма по английски език за механиците. Отделихме двама преподавателя. Плаваха два месеца с кораб, присъстваха на ремонт, съставиха примерна програма и скелета на учебника. Отидохме в София при тях и след като изслушахме триадите на н-ка на ДИК в продължение на три часа – накрая каза: „Програми и помагала не съгласувам. Искам да знаят английски език“. Не само от тях, но и от специалистите на БМФ, ИВТ и СО „Воден Транспорт“, които отказаха да разработват програми и изготвят задание, започнаха да налагат едно или друго свое виждане. Независимо от всичко най-голяма помощ ни указаха специалистите от ленинградското Висше морско училище.

Първо и основно, което бе, че одобриха създаването на центъра отделно от училището. Второ – изказаха похвала за начина, по който смятахме да решим въпроса с кадри, които да се занимават с експлоатацията на автоматиката (електромеханиците да преминат курсове, в които да изучат предметите, касаещи автоматиката и не са учили като електромеханици). Помогнаха ни за определяне на предметите, хорариума на часовете и темите. След изпита да получават правоспособност и обслужване на двете специалности. Това бе резултат на борбата, която се водеше при тях за запазване да двете длъжности. Трето - след консултациите с тях се оформиха следните направления за следдипломна квалификация:

А) В краткосрочни курсове относно изискванията на ИМО:

Б) Степенна подготовка:

А) краткосрочни – решаващи отделни проблеми, възникнали при експлоатацията:

Б) Степенна подготовка:

А) Специална подготовка

Б) Специализиран английски език

 

За всички тези направления трябваше да се предвидят зали, да се систематизират и да се оформи облика както на сградата, така и на съдържанието в нея.

През 1978 година обединението ни даде последния етаж. Преустроихме го като изградихме административен център – 3 учебни зали и библиотека. Центърът започна да функционира нормално. Започна търсене на учебна материална база, стенд за регулатори, тренажор за автоматизирани корабни енергетични уредби, кабинет за радио специалисти и др. Сключи се договор с норвежката фирма „Норконтрол“ за тренажор на механици. За целта се търсеше място за монтажа му. Преговорите с ВНВМУ-ще дадоха плод. Новият началник адм. Ем. Станчев прие нашите предложения и се сключи договор. Отпуснаха ни полуетаж в централната част на училището и зала за пренасяне на рлс. тренажор. През 1979 бе сключен договорът и пренесохме и създадохме горните кабинети и още четири лекционни зали. През 1984 год. започна строителството на сградата. Трябваше да координирам дейността на строители, инвеститори и предприятията, които проектираха и строяха елементи за обзавеждане на сградата. През 1985 год. се закупиха и създаде кабинет за компютърна подготовка. Това също бе голямо предизвикателство. Трябваше да се създадат програми, да се изберат езици и да се предвиди бъдещото и развитие. Трябваше да се създадат и учебни помагала, които да подпомагат всички специалисти при провеждане на курсовете и в тяхната практическа дейност. Създаде се редакционна колегия, изработваха се тематични планове, привличаха се специалисти, осигуряваха се редактори и печатни органи. Цялата дейност и в това направление легна върху моите плещи. Трябваше да ходя от специалист на специалист, да ги убеждават да изпълняват поетите към плана задължения, тъй като хонорарите бяха сравнително малки, а освен това трябваше да се поддържа и едно периодично информационни издание (отначало „Сводка“, а след това „Информационен бюлетин“), изискващо много усилия.

Въпреки голямата ми заетост трябваше да се търсят форми и начини да се удовлетворят изискванията на МАРПОЛ по отношение на компетентността на танкерните кадри. Изпратиха се трима специалисти в Лондон да изкарат такива курсове. Ходиха, слушаха и дойдоха, а мен натовариха да организирам и провеждам обучението на танкеристи. Направихме две програми – за капитани и механици. И както е предвидено започнахме да ги провеждаме на нашите най-подходящи кораби затова – „Места“ и кораба „Осъм“ (45 дни се откъсвах от центъра, а проблемите така се струпваха, че след това едва се оправях).

През 1979 год. успяхме да проектираме и пригодим отпуснатите стаи за монтаж на тренажора на механици. Успешно бе завършен монтажът, а производителите останаха предоволни от предоставените им условия. През юни същата година той бе пуснат в действие. През 1985 год. по наше настояване трябваше да започне въвеждането на компютрите в системата и започне обучение на кадрите за работа с тях. Назначиха се специалисти, изгради се кабинет, работихме с тях за създаване програмите и насоките за развитие и започна регионалното обучение в тази посока.

През целия период докато работих в центъра, чиито основател се считам, съм имал едничката мисъл, надежда и желание да го формирам така, че да бъде признат както от националната власт, така и от международните организации за „Морски квалификационен център“, да си извоюва авторитет и да излезе на международния пазар, за да поддържа квалификацията на морските кадри и да издигне авторитета както на нашите морски учебни заведения, така и на морските ни кадри. Смятам, че тази цел е постигната. През 1985 год. със свое писмо ДПК към министерството на транспорта обяви ВУЦ за СДК и за „Български морски квалификационен център“.

Една година преди това се бе провело едно от събранията на ИМО именно във Варна и то във ВУЦ. Всички са останали възхитени от видяното. Резултатът сега е налице.

Тази год. през месец февруари ще дадат специалисти от ИМО, ще прегледат програмите за обучение, материалната база и условията, ще отпуснат средства за програмата ФАР за доразвитие на материалната база и признаването му за международен център за поддържане квалификацията на морските кадри.

Пенсиониран съм на 30.12.1987 год.