Пролетта на 1944г. бавно отминаваше, а заедно с нея и първата година до-теоретичният гимназиален клас на училището. Изолацията ни продължаваше, но през кратките домашни отпуски успявахме да се заредим с достатъчно новости. За всички нас, включително и на командването, беше ясно, че сме в навечерието на едно многопластово и разрушително разместване в обществото, предизвикано от стремителното развитие на военната обстановка на Източния фронт, и от края, който тя очертаваше. Чувствахме, че Германия губи войната, но кога и какви точно ще бъдат последствията, малцина бяха ориентирани.
Въпреки това, по същество в училището нищо не се изменяше. Не се коригираха учебните програми, както обикновено това се прави в навечерието и през време на война- за срочна подготовка на кадри.
Наказателните операции в страната се усилваха и ожесточаваха, а при нас не намираха за необходимо да проведат поне едно предупредително или сплашващо мероприятие. Поводи за това имаше. Не е шега работа, че от второто в страната военно училище е преминал в нелегалност негов възпитаник - старши кадетът Руси Божанов. И тук отново изтъквам тезата си, че този и други поводи съзнателно не се изнасяха на показ и не се "разнищваха" от старшите командири, без да мога да отговоря - защо. При опит за разследване на случилото се сигурно щяха да се разкрият неговите, на Руси, съмишленици и съидейници, каквито имаше предостатъчно. Това спокойно може да се определи като антидържавна, както се квалифицираха, организация със всичките му последствия. Това се отнася и за випуска, който беше в София и след това на специализация в Германия. Техен командир е Ангел Папазов и на него е било известно, че братята на Стаевски и Лютов са комунисти: на първия - партизанин, а на втория - политзатворник. Сигурно го е знаел и кап. Цанев. Знаят и мълчат. Защо? Научавам, че близките на Руси са му съобщили официално за преминаването в нелегалност. В "Балканджията моряк" вече изразих становището си, че началникът на училището Цанев е демократ, антифашист и дава тон на поведение в създалата се обстановка в това учебно заведение. Вярата му е, че всички негови възпитаници, възможно с малки изключения, утре ще се включат в следвоенна и променена България и ще им се възложи да воюват срещу минната опасност и в укрепването на военния флот. Затова съвсем спокойно и до две-три седмици преди Съветската армия да премине границата на България завършиха приемните изпити на 44-ти випуск и постъпилите започнаха програмното си обучение. Всичко това подчертава демократичността на този институт, духовната стабилност в него и увереността в жизнеспособността на Отечеството, както и да е раздирано от политическите противоречия и репресии.
Въпреки това видимо спокойствие, от пролетта на 1944 година започнаха да се появяват и някои новии елементи в живота ни. По-честo се дават учебните тревоги с изнасяне в окопите-укрития в морската градина. Ние заемахме тия, които бях в близост до останалата от преди войната изложбена палата на Съветска Русия. Участвувахме в прокопаването на дълготрайните укрития-тунелите до самия морски бряг, използвани днес за хладилни помещения до "Малкото казино. Чуваха се оценки за реална опасност от въздушни и десантни операции от море на Съветския черноморски флот. Че всичко това е приемано за възможно, говори и взетото решение Морското училище да бъде евакуирано.
След приключването на класните занятия, в началото на м. юни, нашият 43-ти и 42-ри випуски бяха евакуирани в Шумен. Тази реална стъпка бе първото подсказване от командването за обстановката на фронта и в България. Все още трудно можехме да определим, какво точно става, но виждахме края на една дотегнала на всички реалност, нещо си отива и идва нещо ново. Какво ще бъде то? Знаеше ли някой? Сигурно да! Ние, в болшинството си, не!
Вече сме в Шумен. Град с богата история и заслужена гордост на пивоварната промишленост - "Шуменско пиво". Струва ми се, че както аз, така и другарите ми го запомнихме преди всичко с две важни неща. Първото, което дълбоко се впи в съзнанието и сърцата ни още с прекосяването на центъра в посока на казармите на З-ти армейски полк, бе “Гетото”. Стори не се, че Шумен бе събрал еврейството на България. Изпитите детски лица, брадясалите, несресани и прегърбени от неволите възрастни и всички с задължителните еврейски звезди, окачени на ревера или рокличката, бе тежка гледка. Този път вървяхме в строя без маршова песен. За първи път нямахме желанието да покажем певческото си изкуство, да се представим и да бъдем приети, както е бивало навсякъде до сега. Почувствахме, че тук, в този град-лагер, ще си останем чужди един на друг. Вторият момент е краят на пребиваването ни и е свързан със събитие на Илчов баир, издигнал се над самия град, като че ли за да го охранява от северните ветрове и прикрива дълбоките бирени хранилища. Там, мисля си, на този баир се разделихме с един живот и застанахме пред прага на един нов, новият, които още нямаше име и го наричаха отечествено-фронтовски, по-късно-народно-демократичен и социалистически. Но до тогава е трябвало да минат още три трудни месеци.
Преминахме през казармения портал под погледите на караула, поддържан от малка група войници. Полкът бил изнесен в районите за развръщане съгласно плана за война, и възможно за наказателни операции под командването на озверелия генерал Христов. Впечатли ни обширният плац, който опираше до самите лозя. Настанихме се в едно общо помещение. Разставиха се вътрешните наряди и животът ни потече, като че ли въобще не беше прекъсвал. Това е хубавото на военната организация.
Липсата на море цялостно измени учебния процес. Ежедневно се занимавахме със сухопътна подготовка. Усилено усвоявахме действието и управлението на отделението и взвода в боя. Лозята, овощните градини и хълмовете даваха идеални условия за това. Съзнавахме положението си и не допускахме нарушения на личните стопанства и дворове. Засилихме стрелбите си с личното оръжие и леката картечница "МГ". Както във Варна, и тук не ни включиха в никакви оперативни планове и разчети.
Споменах за приемането на 44-ти випуск. Това означаваше, че ставаме старши с всичките последствия от това. Тогава още не знаех, че сред множеството е и моя селски, Кънчо Минков, с когото сме кръстени в един купел и вода в селската ни църква. Приет е бил и третият син на Казакова, Трендафил. Майката бе дългогодишен готвач в Детския санаториум край Варна и насочи и трите си деца към Морското. При нея работиха родителите ми. Най-големият от братята, Станчо Казаков, е познат на поколения техници и мореходци с благия си характер, умението да преподава електротехниката достъпно и неуморимостта му с Марген да създават макети за онагледяването на уроците. Следващият, Липата е от 39-ти випуск, навигатор.
В Шумен имам преживяване, което подсказва, че въпреки видимата безметежност, за която говорих, имало е лица и сред нашите съвипускници, които са имали намерение да провокират и, най-малкото, да напакостят на по-изявилите се с антифашистки настроения младежи. Единият от набелязаните е бил Димитър Филипов. За намерението научих от приятели. Венко Атилов от първи взвод, като активен легионер във Варненската гимназия, спортист-боксьор, е имал намерение да организира разправата с нас двамата. Повод не сме давали за това, но като се имат предвид някой негови прояви от миналото, е било възможно. Ако е вярно, силно е прозвучало изказването му, че е "настъпило времето да ги ликвидираме". В училището нямаше ситуация за подобно изстъпление, но не е изключено да е получил указания отнякъде. Така или иначе това ме стресна и реших да взема предпазни мерки. Имах сведения, че съкурсникът ми Иван Гачев от Троян има пистолет 7/65, марка"Драйзер" и реших да се сдобия с него. С Иван се водехме още от нашия край, но не му казах за това, опасявайки се да не ме подведе понеже е бранник. Вземах го, или най-точно, откраднах го. Това действие се оказа по-лесно, отколкото да го укривам. Намерих си тайник. Избрах раницата на Ганчо Димитров от Севлиево. Отначало не му казах, но след това се разкрих. Раницата като тайник имаше предимството. Тя винаги е с нас, на гърба, а че е на Ганчо, носеше и сигурност. Имах предвид, че баща му бе убит от засада същата година при завръщането си от Беломорието като формен полицай. Не знам защо, но към това момче имах определена симпатия и любов и го считах за незаменим приятел. Той беше разбрал, че убийството на баща му не е било търсено наказание, нямало е повод, но като син го преживяваше. С него и Георги Спиридонов от с. Ценово правихме опит да проверим боя на оръжието на стрелбището след заминаването на взвода. Останахме да приберем мишените. Откровено казано пистолетът можеше да ме подведе Ударът му беше слаб и нямаше сигурен единичен изстрел.
Така в напрежение мина времето. Изтичаше месец август. Информационните канали ставаха повече, но все така непълни. Много ни помогна радиото в спалното помещение. Когато всички излизаха на плаца, останалият наряд успяваше да долови външните новини. Хващаха радио Лондон. Апаратът не бе пломбиран и позволяваше това. Новините на Би-Би-Си бяха по-обхватни. Тази работа по-смело вършеха синовете на изявените ни флотски командири и особено синът на командващия Тошев. От тях научавахме новините от Западно-европейския и Източния фронтове. Не ни смути съобщението, че Червената армия е в Румъния, а отделни нейни части са спрели на Дунава. Командването също не даваше признак, че се вълнува, че сме изправени на самия Праг, че идва краят. След години осъзнах важността на това командирско "спокойствие". Тяхното поведение също беше урок. Безмълвието си по напиращите проблеми и събития подсилваха с редовните занятия. На плаца от сутрин до вечер, до прегракване подаваха команди новоприетите млади кадети от 44-ти випуск.
Тъй както учебният процес протичаше без проблеми, стана събитие с което, по същество, се обяви, че вече е настъпил краят. Това бе на З-ти или 4-ти септември. След поредното учебно овладяване на Илчов баир и кратката почивка, ни построиха на билото. Кап. лейт. Стефан Николов бе посрещнат с полагащия се ритуал. Там и тогава той произнесе своята пламенна реч и даде командирските си указания, които бяха повече напътствени. Информира ни, че "болшевишката армия" е на Дунава и всеки момент може да навлезе в страната. Без оттенък на ирония отбелязвам, че това бе първата и последна за епохата политическа информация, направена от командир с такъв ранг във Военно-морското на Негово Величество училище. От думите на командира пролича, че действително е настъпил краят на досегашната политическа ситуация, след което не е ясно какво ще настъпи. Прозвучаха нотки на несигурност и страх пред вероятната болшевизация на България, и няма какво да си кривя душата, че тази дума тогава беше синоним на най-страшното, което се лансираше сред власт имащите. Предвид всичко това командването е взело решение да ни разпусне и да се завърнем по домовете си. Посъветва ни да не се поддаваме на внушения, да бъдем внимателни и предпазливи. По нищо от казаното не пролича, че се готви отпор на Червената армия и такива препоръки не са давали. Ето-така, по стеклите се обстоятелства, може би бяхме едни от първите, които научиха новината за разпадането на режима. Държаните до сега в пълна политическа изолация получиха първата и сравнително пълна информация и последните съвети. Заръката бе: Да стоим настрана от политиката.
Разясненията продължиха и в казармата. 0бявиха, че ще бъдем извикани телеграфически, когато това стане възможно. Разпускаше се цялата кадетска дружина. Оръжието си сдадохме в Шумен и от там си тръгнахме за родните места. От техниците е имало на практика във Варна, които също са освободени. Финалът беше както стартът. Както тихо и без песен влязохме, така се и измъкнахме от този град.
Ето какво мога да кажа за командира на ротата кап. лейт. Стефан Николов. Ние му дадохме прякора "Петата" и с него си остана до края на живота си. Във военния флот не остави след себе си следата на голям специалист, моряк. Отдаваше му се организационната работа и строевата подготовка. Тук беше в стихията си. За кратко време изминава пътя: командир на рота и дружина, инспектор на класовете, началник на училището, в Бригада надводни кораби (1946/49 г.) и началник на строево отделение в щаба на ВМС (1956 г.). В паметта ни остана като много енергичен, дисциплиниран, не злобен, неуморяващ се и с високо чувство за отговорност командир. Указанията си даваше на висок глас и с резки показни жестикулации. Правеше забележки навсякъде, без да се съобразява с изискването да става "пред равни и по-старши". 0бичаше строевата песен и строя. Обикаляше го, заничаше ни, събуваше обувките и ни оголваше до кръста и срамните места, за да провери облеклото и чистотата на бельото и тялото. При подаването на командата изпитваше видимо удоволствие. Беше интересен да се наблюдава при посрещането на старши началник. Въпреки, че в цялата му дейност проличаваше една припряност, външна и вътрешна напрегнатост, получаваше се красиво. Разбира се, проличаваше и стремежът му да се самоизтъкне, но не го правеше грубо, ставаше естествено. Колко голямо е било желанието му да стане стоеви морски офицер проличава от следното. Веднъж приет с 26-ти випуск (роден е през 1910 г.) пропуска цяла година и отново се явява с 27-ми випуск, тъй като за тази поредна година се е предвиждало изпращането на удостоените за офицери във военното училище в София. Вероятно на такъв риск е отишъл, опирайки се на привилегията като сирак от войните.
Нарекохме го "Петата" за влюбеността му към строевата подготовка. При обръщането "на ляво", "на дясно” и "кръгом" той виждаше красотата в рязкото развъртане и изхвърляне на петата на крака, и на това много държеше. Като застане на разстояние удобно да обхване с поглед целия строй, гръмогласно коригираше с репликата: "Петата!", "Петата!", "Развърти петата!"
От Шумен се разделихме. Той остана да свърта тиловите и спомагателни подразделения и бойна муниция и така заангажиран го настигат деветосептемврийските събития. За Варна те започват на 6-8. септември. Очевидци говорят, че в първите дни и особено при внушаваната мълва от някой среди, че ще бъдат заточени в Сибир е изпаднал в депресия и, разбира се, такава е обхванала болшинството офицери и подофицери без началника на училището Цанев. Под негово влияние "Петата”, както всички останали, изживява страха и, когато в началото на октомври ни прибраха, го заварваме все така активен и инициативен, какъв то е бил винаги. В тия начални месеци и даже години, от страх да не се сгреши и грешката му да бъде оценена за съзнателна, командирската инициатива беше занижена и се поощряваше, където се проявяваше. Тук нашият командир спечели и се издигна пред останалите. Беше един от първите поканени да стане член на БКП, но достигна до кандидат член. В кадровата политика настъпиха промени и от него бе снето политическото доверие. В случая е интересно и това, че постъпката му за членство не се аплодираше от колегите му. Упрекваха го, че се е"пребоядисал" и станал "нагаждач". Не виждам в постъпката му такова нещо и приемам, че това са били думи на хора, които дълбоко в душата си бяха стаили някаква ненавист към властта и определено към нейните представители, неизвестни до вчера никому моряци, издигнати на високи длъжности. Тази причина е по-разбираема за проявата на негодувание. Коренът му първоначално се предизвика от погазеното правило на междувипускната уважителност и твърд регламент на издигане в йерархията. Това с нищо не променя и политическите предпоставки, постепенно излизащи на повърхността.
Така или иначе и на подалите и не подали молби за членство, делата се прелистваха многократно и с червен или син молив се приповдигаха моменти от тях. Това, разбира се, не е необичайна практика на кадровите и специални служби. Речта на вече кап. III р. Николов пред ротата на Илчов баир бе подчертавана със синьо и често се възпроизвеждаше от различни лица, присъствували тогава в строя. Работата му в момента се разглеждаше като на длан. Тя се харесваше, но съмненията за възможна нелоялност оставаха и те винаги можеха да бъдат подкрепени с някои факт. Парадоксалното и смущаващо бе, колкото по-добре работеше човекът, той и другите, толкова по-често се поставяше въпросът за подбудите му. Какви са те? Вътрешна необходимост ли е или се прикрива нещо с това? Това бе най-тежкото, с което се накърняваше самочувствието, тъй като по същество с него се отнемаше правото на индивида на лична любов, отечествен дълг и себеотрицание. След години такива потискащи моменти ще настъпят и в нашите среди на 43-ги випуск и в мен лично.
Много пъти съм питан за този шуменски период и ми се струва, че обективно го изяснявах. Помощник началникът на училището Парашкевов ме разбра тогава правилно. Сигурно казаното от мен е потвърдено и от други и той не се поддаде на внушението на службите. Но повтарям, това беше в първите години. Нещата се промениха бързо. Външната политика се отрази на вътрешната и оттам директно на училищната, Флотската. От най-високите етажи на властта и партията се направиха оценките, че прекалено голямо е доверяването на старите флотски кадри. Критиката и недоволството бяха предимно към кап. I р. Кирил Халачев, кап. I р. Евтим Георгиев и др. Тези двама флотски ръководители бяха освободени. Определено подсказване получи и Бранимир Орманов. Мерките бяха за назидание и определяха курса за отношение към заварените и "старите", към които се включваха и не навършилите 40 години. Подсказаното бе директно, че и нашия път на очакваните в поделенията, се скъсява. Лично аз го схванах за себе си по-късно.
През 1955 г. в голямата група уволнени бе и кап. II р. Стефан Николов. Започна работа в заводите на Девня, а по-късно и като преподавател в техникум. След години оцениха, че може да бъде приет в Параходството и от 1963 г. плава като помощник капитан. И тук, въпреки възрастта си, беше много енергичен и старателен. Усвои професията и го издигнаха за капитан. Срещахме се в квартала и разговаряхме за миналото. Много се радваше, че са му имали доверие и възлагали отговорни мисии, включително и да посети и предаде поздравленията от името на командването на Флота, на Георги Димитров и Йосиф Броз Тито, когато те бяха отседнали в Евксиноград през ноември 1947 г. Въобще проявяваше разбиране към периода. Пенсиониран е през 1971 г. и умира през 1988 г. във Варна.