VIII. Към капитанския мостик - без учебник по навигация

Споделеното в тази глава в известен смисъл се разминава с оценките, давани от по-рано завършилите училището на учебно материалната база и нивото на преподавателския състав. На тях им се струва, че моята е твърде негативна. Освен това, опонентите ми неоснователно проявяват съмнение в моята неполитизирана оценка. Това ще проличи на всички страници, засягащи проблема. Разминаването идва от това, че аз говоря за годините на нашия випуск, от 1943 до 1948 година, когато силно повлияха няколко обективни фактора. След промяната на статута на училището от София не успяха или пък не пожелаха да се прехвърлят във Варна някои от солидния преподавателски екип. След 1944 г. това стана още по-трудно и по политичес­ки съображения. Не успяха да привлекат от местните поделения хора, а и щата не беше утвърден за такава работа. Знаещите и можещи офицери бяха задържани на отговорни военновременни и постоянни длъжности. Всичко това създаваше трудности, но въпреки това поделенията бяха единственият източник за попълнение с лектори и то ставаше. Знаем, че добрият командир или щабен специалист не винаги и добър преподавател и такива разминавания имаше. Най-стабилно стояха на местата си преподавателите по техническите и хуманитарните дисциплини. Проблемът се изостри след 1944 г., предизвикан от новата кад­рова политика и нуждите на войната, и той ни съпътстваше през целия курс на обучение. По-прецизни и целенасочени станаха изискванията и към учителите от варненската гимназия, които ползвахме. На това се базира оценката ми, че трудни, неимоверно трудни бяха годините на нашето изграждане, предимно като специалисти. За тях ще става дума по разни поводи, но тук се спирам на специалистите, които подготвяха офицерите и капитаните. Подчертавам, че механиците бяха в по-добри условия, въпреки че и при тях се появи несъответствие между общо техническите знания и познаването на материалната част, която в голямо количество получихме през есента нa 1947 г., но трудностите техниците преодоляха по-лесно от навигаторите. Тук не става дума за упрек към тези години на динамични изменения. През войната и след нея не можеха да се предвидят лесно посоките на развитие нa военния флот. Неяснотата идваше от вътрешната и преди всичко външно-политическата неизясненост. Договорът с България все още не беше подписан. Програмите се кърпеха и до тяхната радикална промяна трябваше да минат години. Неоправдано е обаче да нямаме учебници или утвърдени лекции по морско дело и практика, по мореходна астро­номия и навигация. Едно от светилата за това време, следвалият в Берлинския университет кап. I р. Г. Пецов. е началник щаб на ВМС и не му е до астрономия, но това не може да оправдае не издаването на неговите лекции. По-късно той поема тази важна дисциплина.

Единственият специалист, който се беше нагърбил с тази тежка задача да ни направи навигатори - капитани, бе старият моряк - капитан Ангел Симеонов. Той е авторът на учебника по астрономия и на­вигация и по единствено останалия екземпляр, негово притежание, усвоявахме тези науки. Правехме си прецизен график да го ползваме и най-често по веднъж седмично попадаше в ръцете на поредния бъдещ капитан. Подготвяхме се по записките на старите випуски и грешките естествено се трупаха от всеки преписвач. Преподавателят Симеонов полагаше грижи и усилия да компенсира този недостатък и затруднение. Не жалеше труда си.

Често извън работно време оставаше сред нас и отново започваше флегматичните си разсъждения на глас, оставяйки впечатлението, че сам на себе си доказва верността на формулата и чертежа. Както в учебника, така и в лекциите си избягваше сложните математически анализи и доказателства. Въобще, целия му курс на обучение имаше изразен прагматичен характер. Вероятно такива бяха непроменените още програмни изисквания, а възможно е да са диктувани и от личните възможности на лектора. Малко преди завършването ни, по различни канали в училището започнаха да се появяват пособия на съветските училища, по които продължи курсът. Тук вече се сблъскахме със сложните математически доказателства. След като приключихме с предмета, се появиха високо ерудираните специалисти като споменатия кап. I р. Пецов и мичман II р. Константинов, които потвърдиха очакванията и предизвикаха чувството ни на гордост, че сред нашите офицери има математици, свободно боравещи с висшата математика и изчисления. Решението да ги привлекат на работа беше правилно и училището печелеше, но за съжаление за кратко време. Сигурен съм, и не само аз, че независимо къде бяха специализирали, на Изток или на Запад, включително и в Сорбоната и Берлинския университет, бяха ценен на­ционален капитал и трябваше да се използват възможно най-дълго.

Астрономически задачи решавахме по немската таблица "АВС", създадена въз основа на приетата в германските морски училища и корабоплаване методика. Ползвахме английски и отчасти германски ежегодници (алманаси). Купуваха се с валута, а училището не разполагаше с такава. Необяснимо е защо и Параходството се скъпеше, или и то в тези години не разполагаше със средства, та ползвахме остарелите и излезли от употреба корабни екземпляри. След 1946/47 годи­на те отстъпиха място на тия, които се ползваха в Морските училища и флот на Съветския съюз, но след години се разбра, че без английските нашите капитани се затрудняват във все по-разширяващото се излизане в световния океан и се върнахме отново към тях. Освен това специалните служби за сигурност на Съветската държава още бяха на позиция, която ни затрудняваше, и независимо от предаваната ни бойна техника, нейните описания, теоретични разчети, технологични данни и методиките по нейното използване се предоставяха със закъснение и след прецизно оглеждане, зачеркване, откъсване на страници и други, които по тяхна преценка могат да нарушат утвърдената и стриктно спазвана система на бдителност. За тези години на все още не действаща система за официална информация, личните и приятелски връзки, не съвсем безопасни, бяха единствената възможност да се доберем до нещо по-сериозно в теорията и практиката.

Неуморимият Ангел Симеонов, подпомогнат от офицери и курсанти, издаде първата българска мореходна таблица, сполучлива компилация от немската"АБС" и съветската "СSТ"

Другите проблеми си оставаха. Морската практика изучавахме по ветерана на флотската ни книжнина "Учебник за моряка", изд. 1920 г. Едва през 1954 г. тази празнота се запълни с учебника на кап. II р. Хр. Кукенски. Познанията си от италианското морско учили­ще в тази област и това, което е успял да вземе от съвместната си служба с офицери от Черноморския флот на СССР, успешно изложи в ценното си помагало. Товарното дело е важна част от многостранната подготовка на един капитан, която го прави авторитетен специалист - корабоводител. Които добре познава материята знае, че този авторитет се изгражда най-малкото в три насоки: сигурността на парахода и екипажа, опазването на стоката и най-пълното използване на корабната вместимост. Най-честите аварии са плод на пропуски в някоя от изброените насоки. За съжаление и по тази дисциплина нямаше кой да ни готви по посочените изисквания. Отговорната задача бе поверена на мобилизирания през войната и оставен след това на служба мич. I р. Кръстю Платников. За него ми се искаше оценката ни да бъде по-друга, отколкото ще бъде изложена, най-малкото заради землячески, местен патриотизъм. Той е от Ловеч. В моето село е учителствала сестра му. Баща му е споделял за своя капитан и като всеки родител се гордеел с него. Оставяйки настрана тази емоционална нагласа, истината е, че той ни учеше на това, което през няколко годишната си практика бе усвоил; а то бе недостатъчно. Нещо повече, пробутваше ни като достижение и това, което моряците са успели да "усвоят" през гладните военни години, за да подпомагат семействата през купонната система. Тези неща могат да се "купят" от всеки моряк, наш и чужд, но те не са за учебна аудитория. Лично аз, години след това изпитах на плещите си недостатъците в подготовката ми по товарно де­ло и намирах изход, като се опирах на по-младите си помощници, усвоявали знания в по-късните години и от по-силен преподавателски екип. Друго, както свикнахме да казваме “бяло петно”, беше езиковата ни подготовка. В световното корабоплаване се утвърждаваше английският език, но официалната държавна политика тогава насочваше програмите към немския, френския и руския като задължителни за гимназиалния отдел. Едва през 1947 г. се въведе английски език, който замени немския. Иначе преподавателите ни бяха добри. Познаваха материята си и ни я поднасяха с прецизен педагогически похват. Руевски преподаваше немски, Тусчиев - френски, а руски език - Сергей Терщи­ков. Бе интересна личност. Белогвардеец от дните на революцията в България. Полиглот. Имаше странни привички и вживявания на офицер от корпуса. Държеше на чинопочитанието Имаше богата култура. Обичаше Русия и напевно ни цитираше Пушкин, Лермонтов и други поети. Отлично познаваше руската класическа литература и се стараеше да ни го вну­ши. Гордееше се, че е бил преводач в щаба на армията, прекосила страната и показно носеше дадената му значка за участие в Отечествената война. Електро-навигационните прибори притеснено си пробиваха път в програмите, но до оформянето им в отделна дисциплина, бяхме далеч десетина години. До 1947 г., когато само за денонощие станахме силен военен флот, по информация на преподавателя, жирокомпас е имало само на един от търговските кораби, и ние, на живо, така да се каже, не бяхме го и виждали. С партидата от постъпилите бойни кораби картината се измени рязко, но ние вече бяхме последна година. Въпреки това нашият Симеонов и тук ни въведе в тайните на тази новост, която в чуждите флоти беше отдавна на въоръжение. Първите модели, които изучавахме с него бяха "Спери" и "Аншуц". Спомням си го как и в този случай с невъзмутимото си спокойствие се взираше в големите оцветени електрически и механически схеми и ако някой път тяхното проследяване го отвеждаше не там, където трябва, започваше отново движението с показалката в сложните "лабиринти", като приемаше, че това може да се случи със всеки, даже и с учителя. Тази негова чисто човешка страна ми се иска да подчертая. Той не парадираше, когато знаеше много и не се притесняваше, когато се бе подвел и насочваше мисълта и вниманието ни в невярна насока. Коригираше се много искрено и го обикнахме за това. Такъв беше и преподавателят ни по математика Христо Грамчев, за когото отделно ще пиша, но го споменавам тук, защото имат нещо общо в красивите си с нас отношения. Съгласно новите изисквания висшата математика трябваше да заеме определеното и високо място в образованието ни. Но този ветеран на училището, поради доскорошния статут, по-рядко се е обръщал към нея. Припомняше си я пред нас и след като на черната дъска разбереше грешката си, красиво се поправяше и продължаваше разсъжденията си, докато и двете страни се убедят, че това е правилното решение. Имаше случаи, когато за "наказание" изкарваше на черната дъска да свърши тази работа техника Цветан Папазов, които по свой маниер и под­ход извеждаше формулата. "Е, може и така?”, промърморваше Грамчев. С една дума, хубави хора бяха тази стара генерация преподаватели, следвали несгодите на училище в целия му път на развитие като: Ангел Симеонов, Христо Грамчев, инж. Левков, инж. Койчо Георгиев. Най-близко прилягаха на възрастта и на мечтите ни гребането, ветроходството и лятната практика на у/к "Асен”. Те ни даваха мно­го и не само оморячване. Просто изменяха характера ни, укрепваха чувството ни за колективност и привързаност един към друг.

За удобство част от лодъчния парк беше изнесен до вълнолома, там, където днес е яхт-клубът "Георги Георгиев". Във флотския район изкарвахме лодките за по-голям ремонт. Там за първи път хванахме скрабките, телените четки, инструментите и материалите за калафатене и боядисване. Излъсквахме до гланц греблата и огледалната дъска, изкърпвахме ветрилата и се учехме да плетем NB.кранциуматовеNB. и да заплитаме въжета. Всички курсанти са тренирали гребане и ветроходство, но само в по-първите поколения е останало особеното усещане от лодките шестнайсеторки. При първия ни допир с тях изпитахме страх и съмнение дали ще успеем да задвижим с неукрепналите си мишци този многотонажен съд. Хубавото на младостта е, че бързо преодолява смущенията и трудностите. Преживяванията ни започнаха с изпълнението на наряда, охрана на лодките. Там, по един или двама прекарвахме приятните летни ве­чери и нощи под закачките на преминаващите по вълнолома; в мечтите на възрастта и въпреки неудобството, свити и обвили се в късото шинелче, сладко спяхме на дъното на лодката. Мигар може сънят ти да не бъде спокоен, когато отгоре блещукат звездите, когато в лодката те полюшва бризът и страшно красиво звучат приглушените бълбукащи удари на пробоя по дъсчения лодъчен борд и тежкото дишане на вълната, която изгонва въздуха от скалните хралупи на вълнолома. През него се чуваха даже и боричкането на морските рачета, които, кой знае от какво се подплашват, от време на време скачат от камъка във водата, за да започнат след малко отново да се катерят с помощта на щипките си нагоре.

След усвояването на техниката за качване, подреждане, поведе­ние и обслужване с греблата, от вътрешния рейд ни пускаха по стария канал във Варненското езеро, по-сетне, вече при съчетано гребане с ветроходство, отивахме по-далеч - до водолетището "Чайка" и понякога, по тесния канал и устие на река Провадийска - до Гебедже (Белослав). Не се наемам да описвам какви бяха тогава Варненското и Гебебеджанско езера и канали, красота неземна - казват в такъв случай. Чистота, тръстика, пернати от всякакъв вид, риби всякакви и чародейното мезе за бирата - скаридите, предлагани с рекламното име "Гебедженски череши”. Тях ги разнасяха още от гара Каспичан и подготвяха гостите на Варна за този деликатес. Повтарям се, и го чувствувам, но фантастично е ветроходството с големите шестнайсеторки. За осигуряване на лагеруването ни в Созопол ги прикачвахме на учебния кораб "Асен" на влекало и ги провлачвахме от Варна до този далечен район. Във всяка една от лодките, а те бяха не повече от 3-4, имаше по един осигуряващ от нас, който играеше ролята на капитан с отговорността да опази имуществото и най-важното, да не допусне въжето да се претрие и скъса, а лодките да бъдат отнесени. Имаше си храна, суха, а вода се течеше от лодъчното буренце (анкерка). Връзката с кораба се поддържаше с ръчна семафорна сигнализация. Целият ни бряг е красив, но Бургаският залив и особено от Созопол на юг е приказен. Контактът с тези места се запечатваше в паметта ни за цял живот. Възможно е и за това, че освен емоционалната връзка с брега ние го възприемахме и като лоция. Това предполагаше от дистанция и определен азимут да се правят зарисовки на най-характерните носове, фарове и всичко, което би ни помогнало като бъдещи командири и капитани безпогрешно и отдалеч да разпознаем брега и да определим мястото на кораба. За запознаване със скритото зад уреда подхождахме със лодките и навлизахме в откритото устие на река "Ропотамо", или пък, като ги провлачвахме през пясъчната коса, се спускахме по река Камчия. Двете са коренно различни и това прави крайбрежието ни неповторимо красиво. И отново казвам, че въпреки младостта и външното безгрижие на тези часове,ние копирахме и запаметявахме. Всичко това ни е помогнало, когато като командири от по-висок ранг правехме рекогносцировка в интереса на отбранителното строителство или взаимодействие с армията. Но хубавото на тия години изплува и паметта ни и по други, малки поводи. И сега, когато прозвучат в ефира думите от песента "И фарът Созополски свети" в мен изплува незабравимото ни пътуване от Несебър до Созопол с лодките под ветрила, лодки-мечта, извършено през нощта и след веселите закачки на изпращачите от брега. Силата от съприкосновението с морските и крайбрежни красоти за приобщаването на младите към морската идея е разбрано много добре от кап. I р. Славянов и въобще от организацията Морски сговор (БНМС) и още от двадесетте години на века са се насърчавали и подпомагали детските и младежки лагери край морето. Животът потвърди, че от такива лагерници излязоха добри моряци. Останаха само приятните усещания и спомени от управлението на тези двумачтови ветроходи, съчетали в себе си мощността и грацията. Морската практика на курсантите от по-късните випуски, когато тази материална част беше ликвидирана, загуби, осакатя. Спомням си, че от нашите се увлякоха във ветроходството Иван Василев - навигатор и Михаил Божинов - техник. Те с успех представяха отборите на своите кораби, дивизиони и военни бази в големите, авторитетни състезания. Включваха се и в подготовката на екипи от училищата и обществените организации на Варна и Бургас. Имат принос в тази насока. Ползваха се с авторитет. Божинов има и републиканско признание.

Когато учихме азбуката на гребането и ветроходството не предполагахме, че нашият моряклък и командирски възможности ще се оценяват и по това, което сме усвоили в теза първи часове, тъй като не сме очаквали, че с развитието на техниката тези лодки все по-често и за дълго ще се изкарват на брега, а оставените на борда като спасителни - за дълго зачохлени. В обслужването на корабите навлизаха катери и баркаси, а и от спорта започнахме да отстъпваме пад напора на утежнените програми. Така или иначе випускът ни захвана от годините, когато по придобитите навици и майсторско управление на лодките, по тяхното красиво, но не кичово поддържане се изграждаше и дооформяше авторитета на поделението. До към 1955 г. комсъстава на корабите идваше на работа, превозван от дежурната гребна лод­ка. Всяка една от тях беше нещо като визитната картичка на командира. Всеки имаше свой почерк и той се предаваше и на лодката и гребците, познаваха се отдалеч по стъкмяването, по чистота и форма­та ма облеклото, по эагребванията,по подхождането и отблъскването от кея и по други ритуални особености. По тях се съдеше за морската под­готовка и култура, за дисциплината на кораба и неговото командване. Лодката значеше престиж или порицание на корабното ръководство. Разминаване в оценките от инспекторските прегледи и провер­ки и тия на наблюдателните командири не се получаваше. Потвърждаваше се утвърдилото се от времето правило "Добра лодка - добър кораб и служба". Тези, своего рода, сутрешни паради разкриваха истината за наблюдателното моряшко око, но не трябва и да се подвеждаме. Те не показваха цялата истина. Тя, останалата и по-истинската истина се проявяваше и виждаше на полигоните и в открито море, за което морската подготовка бе само едната част и донякъде - предпоставка.