VII. Културен отдих и свободно време

Значението на културния отдих в рамките на свободното време и извън него може да се разбере само като се вникне в същността на извънпартийността и деидеологизацията на учебния процес и цялостния живот във Военноморското училище.

В щата на училището нямаше духовно лице, въпреки че задължително се четеше и пееше молитвата. Нямаше и специалист, да не говорим за апарат, който да насочва културно-просветната и духовно-нравствена работа сред нас. За това пък през целия живот на съществуването му до 1945 г. е защитавана, за съжаление не винаги успешно, щатната бройка учител-маестро по пеене и музика.

Гордостта на певческото изкуство, композиторите Емануил Манолов и Александър Кръстев, известни педагози-музиканти като маестро Попов и др. са били главните духовни ръководители. Необременени от нищо и от позицията на своя талант, национална чистота и само­чувствие те подбираха репертоара, с които достигаха до сърцата ни. Успяваха да издигнат и укрепят националната ни гордост, нравствените и народностни добродетели. С други думи, правеха ни патриоти. С маршовете и народни песни зареждаха душата ни с чувство на любов към Родината и родното, към морето - Черно и Бяло, към Добруджа и Македония. Чрез музиката и песните ни подготвяха морално за съзнателно приетата от нас обреченост пред олтара на Отечеството. Фашизираните и националистически маршове от гимназиите не прескочиха оградата на училището и се забравиха. Останаха обикнатите от всички нас: "Мила, Родино, ти си земен рай", сега химн на Републиката, която пеехме до захлас, "О, Добруджански край" на Ал. Кръстев, "Велик е нашият войник", "Хубава си, татковино" от Ем. Манолов и, разбира се, всичко което е на морска тематика. В училището разучавахме и "О, Боже, царя ни пази!". Разбираемо е, че без него не може да мине нито един официален концерт и тържество.

За Морското училище художествената самодейност не е нещо ново, а традиция от неговото създаване. Тамбурашкият оркестър, до разпадането му в края на тридесетте години, бе единственият в страната, достигнал до професионални върхове. Музикалните таланти се забелязваха още на медицинския преглед, но не бяха условие за приемане.

Музикално-художествените програми изнасяхме пред гражданството като концерти, най-често свързани с благотворителна цел, възпоменателни исторически дати и нито един за политическа агитация. Това определяше и репертоара. Разбира се, подготвяхме програми с ва­риант само за вътрешна консумация. В тях, освен мечтите си за далечни и екзотични страни, успешно изразявани с тамошни, месни музика и танци, се включваха и по-пикантни сценки. "Девойчетата" със силно обраснали крака и изкуствени момински атрибути успешно пресъздаваха нежния пол и предизвикваха младежките ни емоции и закачки. Шефството, като форма за контакт и взаимодействие с другия пол, ста­на възможно по-късно.

Всеки випуск имаше свои таланти, много от които ставаха общо училищно достояние и гордост. От по-старшите ще спомена само тези, с които непосредствено контактувахме: мич. II р. Манолов, братята Ми­хаил и Никола Вълкови, изявени пианисти и др. Нашият випуск също остави дълбока диря в тази област. До общоучилищна величина и приз­нание достигнаха: Стоимен Калудов, певец и акордеонист, Дончо Драгомиров, син на военен музикант, Павел Павлов, Александър Кръстев, внук на споменатия композитор, Аце Борисов, Стоян Касабов. Стоян Костов.

Режимът не попречи да се проявят заложбите на Борис Стефа­нов, Петър Андреев, Васил Попов, Любен Митанов, Георги Бъчваров, Димитър Попов и др. Те рисуваха талантливо и пресъздаваха най-характерните моменти от нашия, на преподавателите и командирите живот. Рисуваха искрено и не предполагаха, че след година-две на някой от техните весели закачки-карикатури ще се даде политическа оценка и това щеше да им се напомня толкова пъти, колкото трябваше.

Подчертавам оценката си, и не само моята, че художествената самодейност се оказа прекрасна форма за възпитание, за самовъзпитание и взаимно общуване. Силата на нейното въздействие се криеше в това, че репертоарът й бе изчистен от нашумелите тогава модни фронтови творби и каламбури. Преобладаваха откъси от опери и хорова класика. Сътвореното през годините и вдъхновявало бойци и командири във войните завладяваше със своето съдържание, нравствена и общочовешка стойност. Затова тези програми се възприемаха от гражданите независимо от тяхната политическа разноликост и предпочитание. И не само се въз­приемаха. Тази им страна бе оценена от новото ръководство и още от първите дни след деветосептемврийската антифашистка победа се използваха успешно за духовен мост, който трябваше да свърже новата казарма с народа и да възстанови нарушеното взаимно доверие. Народ и армия трябваше да бъдат сега и завинаги единни. За нас, възпитаниците, самодейността изигра ролята на нещатен политико-възпитателен апарат, който неимоверно много допринесе за взаимното опознава­но, сближаване и доверие между "заварените" и "новите", наречени революционни кадри. За единството и изпълнението на напиращите и изпълняващи се задачи това беше абсолютно необходимо. И тук изпреварвам събитията, но прекрасният пример, който ще посоча, ще потвърди това, което казах дотук. Както в по-ранния, така и в новия период, ак­тивно участвувахме в изнасянето на самостоятелни концерти във Варна, Созопол, и София, в по късния етап с главен диригент, младия то­гава Руслан Райчев. Някой от тях придобиваха агитационен облик и съпътствуваха митингите. За много такива срещи може да се разказва. Те се помнят, но първото, само пет месеца след септемврийските събития, общо училищно излизане пред народа е паметно. Паметно е, защото бе в разгара на войната, в която активно участвахме, защото бе в дните на трескавата подготовка и търсенето на виновността за националната катастрофа от народните съдилища, в които мнозина военни също бяха привлечени да отговарят за своите злодеяния. Тази среща се състоя от 9 до 11 февруари 1945 г. в гр. Добрич.

Силата и непреходното от предишните, "стари" репертоари пролича от концертите, които изнесохме пред добруджанци. Както бе преценено, той напълно удовлетвори изискванията на деня. Допълнен беше само от някои съветски военни песни и моряшки танци, обикнати от обществеността още от първите дни на срещите със Съветската армия и военноморски флот във Варна. Много успешно изпълнихме и силно патриотичната хорова декламация, съставена от преподавате­ля по български език Крум Кънчев. Струва ми се, че през това време той вече беше получил присъдата си от втори състав на Варненския Народен съд. Разчитахме на успех с "Тръгнал ми е рако", "Долу, долу край пчелина" и разбира се на "О, Добруджански край", станал химн на този неотдавна освободил се народ. Използвахме в съпровод духовия оркестър на флота, който имаше и самостоятелно изпълнение. Ръководството на този художествен спектакъл се повери на мич. II р. Яким Попилиев, музикално надарена личност. С разбиране му помагаше взводния командир, мич. II р. Калин Цачев. Разбира се такъв крупен морски десант на културата, с такава отговорна политическа задача се полагаше да се води от началника на училището кап. II р. Ангел Папазов.

Изпълнението на тази задача започна още от гарата. Посрещна ни множество народ, хиляди младежи и ученици, представителна част от 46-ти пех. полк с неговия командир полк. Зяпков, кметът на града и представители на Отечествения фронт. Възторженото приветствие ни въодушеви. Водени от музиката, не обръщайки внимание на лепкавата и дълбока добришка кал, с маршова стъпка и непрекъснато пеене. преминахме по улиците на Добрич до казармата, където бяхме разквартировани. Първият контакт с народа се получи. На следващите срещи той трябваше да се затвърди. Концертите се посещаваха масово и посрещаха емоционално, бурно и възторжено. Израз на задоволството на обществеността бе даденият в наша чест богат банкет в най-луксозния градски ресторант. Тук отново прозвучаха приветствия на благодарност, лозунги за неразривна дружба между народ и армия и пожелания за нова срещи. На вечерята присъствуваха и пристигналият за случая командир на Флота, кап. лейт. (сега кап. III р. ) Николай Бояджиев и любимката на града, авторитетната общественичка, "баба" Вида.

Прихода от концерта в размер на 135, 000 лева (тогавашен курс) се даде за нуждите и доокомплектоването на доброволната бойна дружина "Към Берлин". На тържествената вечеря, обаче, началникът на училището предлага 125, 000 лв. от тази сума се заделят за осиротелите югославски деца, които пристигаха същия ден в Добрич. Предложението се прие. Постъпката се оценява като високо хуманна, нравствена и интернационална, допълват някой. В конкретната обстановка тя действително бе с интернационално звучене и стойност. След години интернационалната ни политика ще се изведе до ниво държавна, а след още 4-5 десетилетия определени обществени сили ще я отхвърлят, като подържаща международния тероризъм и опропастила народа ни. Тези обвинения са си техни, но неверни. Никой не може да заличи от сърцето този първи спомен на младежкото ми подпомагане. както и други такива, осъществени по-късно с параходните доставки на храна, медикаменти и други средства в държави от Африка и други континенти, необходими за антиколониалната борба, за изковаването и укрепването на националната им независимост. Примерът на кап. Папазов ми е бил като коректив. Но той ми подсказа и друго, че по-нататък, в новите условия, командирът не може да остане извън обществения живот, който понякога е остро политизиран. Без да е член на която и да е партия, той ще трябва да е плътно зад правителството, избрано от една от тях, или от единствената (както това стана). Когато в армията се утвърдиха партийните структури, на много от тези командири е предлагано да станат членове на управляващата партия. Повечето от тях аргументирано са отказвали, като съзнателно и с чувство за отговорност са изпълнявали нейните задачи и политика, приемайки ги за държавни. Това достойно поведение някой с късна дата искат да представят като форма на съпротива, но не си струва да го омърсява. И едните и другите безукорно изпълняваха задълженията си.

Връщам се отново на темата за добруджанците. Минаха много години от първия контакт с тях. От висотата на служебното си поло­жение и задължения се налагаше да влизам в контакт с тях и сръководители от всички нива. Посрещаха ни все така топло и с готовност да ни помогнат. А ние имахме големи нужди по крайбрежието да разгръщането на Флота. Бреговите батареи, пунктовете за базиране, складовите системи, авиационни писти и всичко, което ни трябваше, за да може флотът ни да бъде задоволен и боеспособен. Те просто изпитваха удоволствие да помогнат. Възможно е дългогодишното робство, до есента на 1940 г., и копнежът за своя държавност да са мотивирали в тях обожанието, както ми казва един добруджанец "към учителя и военния". "С тях ние свързвахме своята самостоятелност, сигурност и раз­витие" - отсече събеседникът ми.

А сега, отново към главната тема. Колкото и да бе богата художествената самодейност, духовното развитие на един младеж не може да се ограничи само с нея. Имахме нужда от по-широкообхватен културен отдих и развлечения. Поглеждайки назад, в миналото,още не намирам удовлетворителен отговор дали общата флотска и училищна бедност или политиката на пълна изолация и деидеологизация и деполитизация са виновни Морското училище да няма поне един кинопрожекционен апарат, какъвто, струва ми се, имаше в съседното немско училище. В библиотечния салон нямаше читалня, в която редовно да се внасят официалните правителствени вестници. Липсваха шахове и други забавни игри. Безспорно училището беше бедно, но страхът от полити­ческо прозрение и информираност бе в основата на този "пропуск". Тук отново опираме до командирите, до тяхната образованост, отношение към културата и всичко, което обогатява човешката душа, без да я обвързва с определени идеологеми. Нашите командири намираха начи­ни да оправят пропуска. На тях не им липсваха критерии и избирателност в тази област и от тяхната духовна възвишеност зависеше, до колко съпричастни да бъдем с културните събития в града. Трябва да им се признае, че пред нашумелите и рекламирани филми. те предпочитаха драматичния театър. Организираните театрални посещения се превръщаха в малки празници за нас. Репертоарът на Варненският театър беше по-демократичен и предпочитан от тях и от нас.

Училищната библиотека разполагаше с богата българска, западна и руска класическа художествена литература. Колкото и невероят­но да звучи имаше и много съветска, предимно на Военноморския комисариат. Считаше се за опасна и не се обявяваше в каталозите, но се знаеше за нея. Опасността идваше от това, че например "Морской сборник" предлагаше наред с военната тематика политически статии, които отразяваха общите за страната и флота задачи и проблеми. С някой от тях имах несподелената радост да се запозная в началото на 1944 г. Ползването на библиотеката стана по-свободно едва след първата го­дина, т. е. след като свикнахме с режима и натоварванията. От ръка на ръка из класните стаи се прехвърляха специализираните български морски издания: "Морски сговор" и "Морски преглед". Рекламираха ни книгата на Крум Кънчев "При нашите морски вълци" и "Корсари" от кап. лейт. Валентин Паспалеев. Те току що бяха отпечатани. Тук-там се срещаха немски, чисто фашистки издания - списания с богата илюстрация. Но в името на истината и те не се разпространяваха, както и българските, с някакви предимства и не мога да кажа за споменатите, как са внасяни - абонаментно или на ръка.

Градският отпуск от край време е бил най-желаната форма на културен отдих. В него имаше нещо лично, интимно и за това най-болезнено се посрещаха мерките за лишаване на военнослужещите от него. Ценното на отпуската е в това, че през кратките часове всеки самостоятелно търси възможности да запълни създалата се в душата му пустота. В такъв смисъл гарнизонният отпуск е откривал и възможността да се запълни и политическия вакуум, където той се е създал. Опре­делено трябва да кажа, че за тия, които не са от Варна, за неварненци, тези толкова очаквани часове бяха едно мъчение, озъртане и лутане из улиците да не попаднат в клопката на комендантските органи. Времето е ограничено. Пускаха ни само в неделните дни, от 13. 00 часа до вечерна проверка - 20. 00 часа. След трети курс в събота след обед и неделя сутрин пускаха варненци и тия, които имаха гарантирана нощувка. При такава ограниченост можеха да се гледат само раните филмови прожекции и то в отдалечените киносалони. В централните и реномираните не ни допускаха. Те попадаха в зоната, в която ни беше забранено да навлизаме. А ние отбягвахме тази централна зона и по причина, че отдаването на чест на по-старшите ставаше задължително с твърда, маршова стъпка. Както на плаца. Отсечените удари привличаха вниманието на гражданството. Едни се възхищаваха, други ни жалеха, трети се усмихваха язвително. Всеки от позицията си. Както се вижда, това бе един душевен тормоз и напрежение, но въпреки това си оставаше най-желаното от войнишкото ежедневие.

Сравнително по-свободни се чувствувахме в Морската градина, в перната трета част. За тази трета част, започваща от дерето и изградения по-късно Алпинеум, може много да се говори и пише. През кратката отпуска в нея си даваха среща войници, моряци и бедни селски момичета, наели се да слугуват в богати семейства. “Слугинското хоро”, така варненци наричаха полянката между днешния тенис корт, Пантео­на и Булеварда от север. Разделяше я плитка канавка. В неделните сутрини там се чуваха силна гълчава и закачки приглушени от писъка на гайда, подканваща на хоро замомелите се девойчета и мераклии войници и моряци. Весело и безгрижно беше в тази, наистина народна и демократична част на градината. Признавам си, че от нея сами се изолирахме. Кадетското ни, в известен смисъл пауново самочувствие, не допускаше да се доближим и хванем на хорото, да се включим във веселието. Интелигентската еснафщина с наченките на формиращото се чувство за превъзходство над събралото се мнозинство, вероятно също са допринесли за отклоняването ни от това място. И така, все забързани, уморени и неудовлетворени, се завръщахме в нашия казармен дом.

Тук му е мястото да спомена за ролята на по-старшите командири за запълването на извънучебното време, както условно го нарекох "свободно". Условно е, защото в казармата няма такова. Не е необходимо всички командири да бъдат поети или художници, за да вършат тази полезна работа. Достатъчно е един, но богат на инициативи. Да има душевна нагласа за това.

Командирът на ротата лейт. Стефан Николов и взводният коман­дир мич. II р. Калин Цачев си допадаха и взаимно допълваха в организирането на по-големите културни развлечения. Правеха ги интересни и съдържателни. Имахме чувството, че не им тежи да бъдат сред нас в празнични дни. Незабравими ще останат разходките с моторницата-канонерка из Варненското езеро до водолетище "Чайка", или нa открито в залива. Това не бяха само развлекателни екскурзии, а приятни и полезни учебно-възпитателни часове. На преден план се поставяше целта за опознаване и обикване на морето и военния флот, красотата на крайбрежието и достиженията на промишлеността на Варна. Тези часове и разходки са запечатани завинаги със завидно майсторство на фоторепортьор от мичман Цачев. За неговата предприемчивост, за грижите му към нас и характерните педагогически похвати ще разкажа накратко.

Мичман II р. Калин Цачев от З6-ти випуск е родом от гр. Тетевен. Споделяното, че родният край със своите традиции, историческо минало и природни дадености се отразяват на физическото и духовно разви­тие на личността, се потвърждават с него. Малко горделивата му осанка и походка, видимо откритото, одухотворено и усмихнато лице, което умееше да прикрие и част от истината, като че ли са вземали по нещо от родното място. Всичко, което ме е впечатлило при посещението на града:красивия пейзаж, подчертан от строгите и високи скални ридове, които изправят погледа ти към небесната синева и те уверяват в поетата защита, причудливите и трудно разгадаеми завои на реката високо художествените произведения на занаятчиите и жестокостта от гоненията и опитите за масово помохамеданчване на българите, бунтовническите битки с героични изяви и презрени предателства, преоткривам, без последното, в неговото поведение и морал.

Направи ни впечатление още от първите дни. Освен черната лента, опасала левия ръкав на белия му кител в знак на траур за починалия Цар Борис III, на ревера се очертаваше и орденска лента от Райха, получена за отличието по време на стажа му в Северно море през 1942 година. Носеше я без стеснение, дори с известна парадност, което у другите наградени не се забелязваше. Затова пък нито един път и по никакъв повод не е коментирал пред нас службата, стажа си там, не е правил оценка и паралели между воюващите страни, флоти и групировки, въобще на германската политика в света и конкретно на Изток.

Една година съвместна служба не е дълъг период, за да се разкрият характерните му черти, но това което долових, го очертава достатъчно добре. Контактуването му с нас не се диктуваше само от уставните задължения. Общуваше по вътрешна необходимост и нагласа. Не е проявявал грубост или повишавал тон. Убеждението и разяснението бяха в основата на педагогическия му похват. Беше сладкодумен и бързо се получаваше връзката командир-подчинен. В маниера си имаше нещо, с което като че ли те пренебрегва и недооценява, но скоро се уверяваш, че това не е така, че е външна, а не вътрешна, духовна черта. Към по-разглезените синчета на изтъкнати тогава командири и общественици вземаше определено по-строги отношения, подчертаваше, че не харесва постъпките им, но и тук намираше начин да прецизира направеното, без да дразни лъва, както казват. Tака или иначе демонстрираше самостоятелност и принципност.

Като взводен командир отговаряше и ръководеше занятията по морална подготовка, която включваше изучаването на уставите, клетвата и свързаните с тях задължения и воинско поведение. Разглеждаше ги съгласно приетата във войската и учебните заведения "Военна етика и педагогика” от 1933 г. Както всички командири и той не отминаваше да свърже тези Отечествени задължения с Царя, чиято личност като държавен глава се определяше като "свещена и неприкосновена". Изтъкваше това, придобило правен статут обобщение, но не внушаваше тяхната тъждественост. Стараеше се да изведе понятието "Отечество" като проявление на духа, като морална категория. Правеше опит да разграничи "Държавата" от него, определяйки я като политическо прояв­ление на правото. Естествено не изхождаше от учението за класите и развитието на обществата, но убедително доказваше, че Отечеството, това е миналата слава и нещастията, майчиният език и писменост, религията, науката и изкуството, народните герои, въплътили душата на народа, материалното и духовно наследство, получено от дедите ни, което е нараствало и усъвършенствувало с времето, и което трябва да предадем на поколенията. И по-нататък, но вече насочено към бъдещата ни работа. "Миналото, сегашното и бъдещето на Отечеството са тясно свързани помежду си…, което определя колко голяма е длъжността на военния възпитател да развива и закалява народното съзнание у воините…, тъй като в него, в народното съзнание е силата и напредъка на народа, защото е източник на съзнателна. добросъвестно изпълнение на всички обществени задължения, източник на съзнателна обществена дисциплина, на полезна обществена дейност… Колкото по-голямо е народното съзнание на един народ, толкова той по-малко се подава на чужди влияния и асимилиране…” Съзнателно цитирах, с какво са ни напълнили главите, тъй като на определени етапи от развитието ни като държава и народ, това е било много дефицитно и сме свидетели как това се е отразявало.

Мич. II р. Калин Цачев обичаше литературата. Сам пишеше и превеждаше. Бе един от почитателите на театъра и редовно организираше колективни посещения. Въобще към изкуството имаше определено положително отношение и влечение и се стремеше да го внуши и на нас. Занимаваше се с фотография. Много от неговите снимки, с които ни увековечи, са поместени в списание "Морски преглед" и настоящите спомени. Лично негова е инициативата да описваме това, което сме видели и преживели на първото и последващите екскурзионни плавания в езерото и залива. Написаното от нас прочиташе внимателно и в назначеното от него време му правеше нещо като разбор. Преди всичко обръщаше внимание до колко сме наблюдателни, каква е зрителната ни памет и дали сме успели да гоизложим разбираемо за другите. Освен това с подобна писмена работа, още от началото, се правеше опит да се нау­чим и си изработим военея и конкретно, морски речник. Тези неща се оказаха необходими и полезни за бъдещата ни работа. Влагодарни сме му за тази негова самоинициатива.

По-сетне почувствах, че с такава писмена връзка той осъществяваше своеобразен духовен контакт и получаваше богата информация за душевната и морално-политическа нагласа на всеки един от нас. Той успяваше да ни опознае по-бързо и по-дълбоко и да построи по-конкретно индивидуалната си работа. За такова опознаване използваше и друг, още по-специфичен контакт с нас в личната ни кореспонденция. Въпросът е много деликатен и вярвам, че първата реакция на чи­тателя ще бъде упрек и нещо повече. Но, да видим!

Военното положение даваше право и задължаваше командирите да проверяват и визират с подписа си писмата от нас и до нас. Че тази работа е изпълнявана добросъвестно, а не формално, личи не само от подписите на командира, но и от много интересния разговор върху някои от тях. Той се провеждаше лично с кореспондиращия или на общо събиране, когато това е считано за полезно. Вършеше го, без да наруши личната тайна, като намираше начин да изтъкне това, което му е харесало. С радост посочваше чистотата, човешката красота и искреност в споделяната младежка любов или пък порицаваше вулгарността, открита в някоя от тях. Имал съм личното усещане от такава позиция към получаваните от приятели писма и съм им отговарял с благодарност и топлота.

Отделни случаи говорят, че прочитането на писмата не е било от желанието да се открият такива душевни откровености. Както споменах, по тях им е правил оценка и за политическата нагласа на полу­чателя или подателя, за тяхното отношение към събитията от вътрешен и международен характер. Много са примерите, когато по такива писма са разкривани нелегални връзки или други действия, които са приключвали с арести, следствия и трибунал. Имам усещането, че и тук Калин Цачев не е прекрачил прага. Намирал е начин, както например с Никола Ангелов, да подскаже, че новини от рода на споменатата в поредното писмо от Пловдив за преминаването на брат му в нелегалност е, най- малкото, неблагоразумие и е свързано с последствия, опасни и за двете страни. Тук му е мястото да уточня, че единственият, когото забелязах в униформата на бранник по време на изпитите, бе Никола. Читателят се сеща за подбудите, че е искал да мине, да дезинформира, но не е отчел, че след години това ще му носи много тежки преживявания. За тях, надявам се, ще поговорим някъде. И при най-резките промени, свързани с провали, Никола не отстъпи от социалистическите си разбирания и морал.

Такова е виждането ми за взводния командир мич. II р. Калин Цачев. Разделихме се с него след септември 1944 г. Получи назначе­ние за адютант и оператор в щаба на ВМФ в София с командващ вече кап. 1 р. Стефан Цанев, началника на училището. По-сетне е в групата на първите морски офицери, изпратени в Морската академия в Ленинград. Не я завърши. Подведоха го под отговорност, че изнесъл за България записките си, което по това време беше абсолютно забранено и се наказваше строго. Той искаше да ускори процеса и да помогне на командването в България, а не беше сигурен дали въобще ще се раз­реши тяхното иэнасяне. В това има истина и тя е такава, както я изложих. Но другата и решаващата е, че много обаждания от България с оценките като "неподходящ". "чужд", "човек, служил във флота на фашистка Германия" и др. направиха по-нататъшното му служене във военния флот невъзможно и не след много време го уволниха. Премина в системата на Воден транспорт. Ориентира се бързо и го ценяха като добър специалист. Почина през 1989 г.

Културният отдих на възпитаниците действително беше необятна и пребогата област, в която намират място много почини, идеи, форми. От крупните ще разкажа за тази, която ни впечатли най-дълбоко и запомнихме эа винаги. Тя се реализира под девиза "Опознай Отечеството, за да го обикнеш". Става дума за екскурзиите из страната след завършване на гимназиалния отдел. Необходимостта от такъв открит урок по родинознание е оценена още от първите години от създаването на Машинното училище. За съжаление в периодите на общо обедняване и намаляване на неговия бюджет най-напред е посягано на това перо и екскурзията временно е прекратявана. Верни на обединяващия нацията принцип: “От миналото, през настоящето към бъдещето” маршрутът се избираше от командирите така, че да разкрива както страниците на историята, така и достиженията на деня. За нас той обхвана: Варна, Русе, пътуване по Дунава с отбиване в Козлодуй, Видин, София, Рилския манастир, Банско, Костенец, Карлово, Калофер, Шипка, Търново, Плиска, Мадара.

Всеки от нас е скътал в душата си завинаги по нещо от видяното и преживяното през юли 1946 г. Дано разказът ми съвпадне или допълни това на колегите ми. В Русе, люлката на училището, ни припомниха за историческото начало и трудния път, които извървява до признаването му за висше. На неголемия кораб, минния заградител "Свищов" се чувствувахме едновременно свободни пасажери и моряци. Не пропускахме случай де се изфукаме пред някои "сухоземни". Какво да се прави - младост!

Сигурен съм, че за всички предшественици пътуванията по Дунава са били щастливи и весели мигове но нека ми бъде простена нескромността с констатацията, че едва ли друг път тази велика река е слу­шала толкова много песни и музика, както при нас. За посетените обекти по реката няма да говоря, тъй като това ще бъде дълъг пътепис, неподвластен на моето перо. На някои от тях, като Ломския пристан, са чакали родителите и близките на съвипускници, да дадат от реколтата, която са отгледали. Божиновите родственици са изчакали закъснението и успяват да прехвърлят на борда хубави, сочни дини. Ядохме ги с апетит и благодарност. Спирам се на два обекта и случките с тях, от които единият е колкото комичен, толкова и сериозен.

Първата случка придобива комедиен характер по "вина" на кондук­тора (най-високото не офицерско звание на свръхсрочнослужащ) Карагеоргиев и изпадащия на моменти в паника ръководител на групата кап. лейт. Стефан Николов. Кондукторът изпреварваше малкия ни ешалон и осигуряваше прехраната и нощувките му. Това е точно по устава. Във Видин подсказал на командването, че ротата се води от инс­пектора на класовете на училището, който от скоро е повишен в зва­ние "капитан лейтенант" (равняващо се днес на кап. III р.). Нито званието нито длъжността са били познати на сухопътните и тяхното звучене, особено "инспектор" ги респектирало като нещо голямо, важно и отговорно. Карагеоргиев схванал това и като обигран домакин решил да продължи играта и да я използва за по-бързото разрешаване на заявките. Сигналът бил подаден по линия.

С подхождането си към пристана от борда на парахода забелязвам множество народ, войсково поделение с духов оркестър и препасан с изискващата се за случая амуниция командир. Това пък подвежда нашия командир и той приема, че всичко това е за някоя важна личност, която той е пропуснал да забележи и да й се представи съгласно изискванията на устава. Такова нещо той не може да си прости. Това, което вижда на брега потвърждава съмнението му. Изпада в присъщото си за подобни случаи объркване и не може да схване ишмарите и подсказванията на усмихващия се до уши Карагеоргиев, че всичко това е в наша чест. Разбирайки истината, този път смущението преминава и върху нас. Оказахме се неподготвени. Но командирското у командира е за това да може да го изведе от положението. Кап. лейт. Николов използва психологическия ефект. Подават се отсечени и недвусмислени команди. Става нещо като с Ботевите четници на "Радецки". Помагат ни тренировките. След броени минути всичко е по местата си. Командирът е в стихията си. Той обичаше парадите. Те му прилягаха. По-нататък всичко мина на висота, отлично, както винаги, когато мероприятието не е планирано, а участниците имат вътрешната нагласа и тренинг. Високите команди, музиката, мощното ура и стегната стъпка превръщат объркания отначало ритуал в незабравима военна церемония, която ние, надявам се и видинчани, помним. Дължим я на инициативния кондуктор Карагеоргиев. Такива бяха те, нисшите чинове, от всичко знаеха, много можеха, бяха със самочувствие и обичаха да се представят добре.

Като характерен производствен обект Кочериново е посещавано и от други групи. За първи път ние отидохме там с по-друга душевна нагласа, а именно, да изразим отношението си към изтъкнатия антифашист Никола Вапцаров. Темата за него постепенно стана водеща. Слушахме похвални думи за човека, земляка, поета и комуниста от хора, които го познаваха лично, За нас беше интересно всичко. До тогава за неговото творчество знаехме малко, а от биографията му само началото и края; животът му все още не беше популяризиран. Отделни стихове разучавахме в агитките и създадените драмкръжоци под ръководството на варненски артисти. За всички свои приятели Вапцаров още беше един от стотиците и хилядите, загинали в борбата против фашизма. Те не го величаеха. Разказваха простичко, по човешки. И нашето чувство към не­го не беше с нищо повече, отколкото към другите загинали в борбата, освен с това, че го считахме за свой, по-наш, като бивш възпитаник на училището. Иска ми се да отбележа и това, че всичко, което стана там, бе самоинициативна проява, вътрешна потребност, която времето предизвикваше. След години тези места ще бъдат приповдигнати в маршрута и за тях подготовката щеше да бъде ръководена от партийно-политически апарат, какъвто ние все още нямахме в такъв вид.

Близките ми, като най-първи четци на ръкописа, имаха интересна и правдива реакция. "А бе вие, само пеели ли сте! Не сте ли и пили, любили, бягали от служба и въобще вършили нарушения!" Вярно! Не бяхме аскети и не ни подготвяха за такъв живот. Всички изброени неща не ни бяха чужди. И сред нас имаше хора, които искаха да се покажат големи любовчии и пиячи. Имахме и пушачи и прескачащи вечер оградата. Любовните трепети не отминаваха никого, а при нас те се развиваха в казармени условия и бавно затихващите смущения на пуберитета. Напомням, че болшинството бяхме шестнадесетгодишни. Изглежда този период добре е схващал бай Кольо, помощник готвачът и ни успокояваше: "Спокойно, момчета, дозата на лимонтузуто съм спазил този път!" Нямах усещането да ми е помагало, но кой знае пък без него какво би било. Споменатата възраст диктуваше поведението ни. От една страна, биологията налагаше едно, а от друга, надскочилото ни самочувствие, че сме големи и ни е позволено всичко, щом ни се възлагат такива отговорни задачи по охраната и отбраната - те ни подвеждаха към по-рисковани изяви, най-често пу6лични, където ще ни забележат. Но тук отново се намесваше училищният правилник. Водехме се за гимназия до края на третата година общогимназиалнните ограничения се отнасяха и за нас. Пушенето бе забранено. Пушачите се криеха в купчината дърва, складирани на плаца и когато началството пожелаете, можеше да си хване жертвата. Наказваха за това. Струва ми се, прощаваха, най-често на Михаил Мортев, задето без цигара не можеше. Едва издържаше да свърши часа. До завършване на училището не пушех, но след това започнах и достигнах до застрашителни размери. Морската вахта, особено нощната, предразполагаше за това. По се отпусках на почерпка. Оттогава издържам. Балканджия-ракиджйя. Желанието да се покажем, че можем, най-силно ни подведе в Добрич. При богата гощавка след концерта, за който споменах. Вечерта коритата, в които водеха на во­допой конете, този път бяха пълни с наши герои, които търсеха успо­коение от приетия алкохол. Иначе нямахме пияници. В училището не се внасяше почти нищо от този род. По-старшите си позволяваха такава волност, но ние нямахме контакт с тях. Докрай съществуващата випускна субординация ни ограничаваше да имаме по-интимни връзки с тях, но лошите навици лесно се предават и усвояват. За градските пивници нямахме пари, а и опасността да ни спипат комендантските патрули, ни плашеха да търсим тези заведения. Те по принцип бяха забранени. Ня­махме си квартири, както в сегашните години. Местните не ни прибираха да гостуваме или да си правим джамбурета. По-късно, когато любовните връзки на някой от нашите укрепнаха, такива гостувания станаха възможни. Най-топло бяхме приемани в дома на Стоимен Калудов. Той вече си имаше една симпатична Надка, която в последствие му стана съпруга. При същите обстоятелства ни събираше и Ацето, Тончо Андреев и по-късно и Тодор Неделчев. След години приятелките им станаха съпруги. За тази душевна връзка в онези ранни години има още една особеност, която, поне за една категория от нас, е внасяла смущение. Става дума за узаконеното правило, че офицерът може да вземе за съпруга заможна мома със значителна зестра, а той самият да е най-малкото мичман I р. (поручик), за да може да бъде солиден гла­ва на семейството. В личните дела на мнозина, минали в архив, откривам подобни разрешителни за сключването на брак с еди-коя си госпожица. За нас, кадрите за търговското корабоплаване, това не се отнасяше и нашата любов, където я имаше, не бе обременена от това изискване. Как са се чувствували колегите ми от първи взвод не знам с положителност, но едва ли са били подтиснати. Любовта, когато е искрена, си има свои закони, а за тия, за които споменах, тя беше такава. Разбира се, до получаването на необходимото звание, допускащо ги до венчило, са доста години, през които дружбата може да прекъсне. От казаното за изискванията към партньорката на офицера, колкото и да се е държало, моралът е побеждавал, там където той е бил на висота. Въпросът е деликатен и името няма да посоча, въпреки че постъпката на офицера, издигнал се през войната до висока флотска длъжност, е именно такава - морална Дружбата му с красива но бедна девойка довежда до предивременно бебче. Въпреки каноните, семейството е създадено. Злостната клюка обаче години се е носела сред офицерския корпус. Към излизащият от градската баня офицер, колегата му го пита: "При кой теляк седна? При дядото на капитан. . . . ли?" Некрасиво! Нали! В компаниите на командирите си - офицери никога не сме били, а техните компании продължаваха до след полунощ, особено праз лятната ни практика на у/к "Асен". Тежеше ни като дежурни гребци да ги прибираме обратно на кораба, но това тяхно своеволие никога не ги откъсна от служебните задължения. Сутринта бяха по-бодри и преди всички на занятията. В тази насока бяха и съветите им. Нищо не трябва да пречи на службата. От младшите командири добър пример на искрена дружба и любов ни даваха Тодор Мончев и Крум Божков. Приятелките им станаха благоверни съпруги.

Тази тема е неизчерпаема но най-добре е всеки да говори за себе си. Това може да стане на месечните ни приятелски събирания на почерпка и сладки спомени. Оказва се, че беловласите кадети има за какво да си спомнят, да се пошегуват и посмеят на постъпките си. Неизчерпаем в тази насока е Тодор Пешков, Ацето, Герганата и други.