За всеки един от командирите на отделение може да се говори, но си позволявам да споделя мисли за този, с когото освен служебните отношения, се създадоха и по-други, необичайни и опасни за тези години.
Ако го наблюдава човек отстрани и види как с "кинжален удар" над диафрагмата отнема въздуха и спира дишането на опъналият се като струна кадет, ще се стъписа от жестокостта му. Във флота не липсваха и такива службаши, фатмаци, и наблюдаван отстрани, той може спокойно да бъде причислен към тях. Това първо впечатление се подсилваше м от външния му, ромски вид, който бе абсолютно противоположен на рекламирания по това време чист арийски образ. В прилагането на изброените "педагогически похвати" бе един от най-прилежните и изобретателните, no въпреки това не навлече върху себе си нашата омраза и ненавист. Когато ги прилагаше по строгото му лице издайнически проблясваха две игриви и малко присвити очи, a pод тях, на фона на черната му до синьо кожа, - готовата да се усмихне уста, с два реда неравни зъби, които по-лесно пропускаха буквата "Ш". Всичко това не потвърждаваше впечатлението от далеч и подсказваше, че зад тази фасада се крие доброта и човечност. Такива бяха моите и на останалите спомените от първия ни допир и служебни отношения с командира на отделение, старши кадета от 41-ви випуск Матей Иванов Матев. Те продължаваха да бъдат все така строги и неразгадани напълно, докато едно съвсем необичайно за училището събитие не наруши както улегналото ежедневие, така и тези отношения.
Идваше краят на втория месец от постъпването ни. Завърши единичната подготовка. Придобихме определени навици и умение и усилията ни се насочиха към класните занятия. Започнахме първи гимназиален курс на морското училище по програмата за шести клас.
По утвърдила се традиция първият контакт на новоприетите с варненската общественост ставаше на празника на училището, 21(8) ноември, атаката на турския крайцер "Хамидие". На този ден командването представяше на тази общественост новото си попълнение с надеждата то да бъде харесано и прието. Само след месец, на 19-ти декември, в деня на рибаря и моряка, варненци отново се събираха пред църквата "Св. Никола" и повторно като строга комисия оценяваха строевата ни подготовка и особено умението да пеем. След този "изпит" те ни приемаха завинаги като свои варненски чеда, като своя надежда и гордост. Това не е преувеличение. Варненци обичат своите рибари, военни и търговски моряци и нескривано се гордеят с Военноморското училище, което подготвя тези морски труженици.
От много далечни времена моряците и техните семейства са си избрали за свой патрон, духовен и нравствен защитник свети Никола и за това най-посещаваното място в този ден бе църквата, носеща неговото име. Не бива и не оспорвам религиозните чувства и подбуди на част от масово стичащите се хора, но трябва да се признае, че строените в пълно бойно снаряжение възпитаници пред църквата за участие в молебена и парада подсилваха тяхното желание да дойдат. По-възрастните подканят по-младите, припомняйки си ранните години, когато в дни на празника в този храм хорът на Машинното (Морското) училище под диригентството на неговия началник кап. лейт. Светогорски или преподавателите по пеене - композиторите Добри Христов и Александър Кръстев -, с професионално умение е изпълнявал църковно-славянски песнопения, химии и цели литургии. В наше време това пеене беше занемарено, но затова пък маршовото беше на почит. Изпълняваше се многогласово, художествено и това привличаше нашите варненски обожатели. Без съмнение много от тях са имали нагласата и идейната убеденост против армията и военния флот, но като ценители на маршовото пеене, те пренебрегваха това и се стичаха да ни послушат и видят отблизо.
През месец декември 1943 г. тези мили варненци, освен фашизираните групи, не само не ни аплодираха както досега, но и определено охладняха към нас. Политическите събития във Варна на 7-ми и особено на 19-ти, Никулден, в които беше въвлечено и тяхното любимо училище, станаха причина за тази резервираност и видим отлив. Така се случи, че тия, които забързано пресичаха улиците, но които преминавахме, за да ни видят и послушат, този път не бяха допуснати даже да се покажат на тротоарите от разставените полицейски постове.
На 7-ми декември за първи път по нашата, така си я наричахме, улица "Стефан Караджа" преминаващите по нея възпитаници от училището до гарата и пристанището не удряха крак, а скрито и смутено се изнизваха. По един-двама човека от командата се отделят и предават към полицейските постове. Това бе първата частична блокада, на която се е разчитало да се разкрият укриващите се в града нелегални антифашисти. Началникът на училището кап. III р. Ст. Цанев е успял да освободи от участие в тази навлизаща в задачите и недостойна за училището проява само нашия 43-ти випуск и частично 42-ри. Акцията завършва без успех и това озлобява командира на трета армия генерал Христов. Той се нагърбва с непочтената за висш армейски командир политическа задача да ликвидира напълно антифашисткото движение във Варненско. Неговата заповед № 20 от 10 май 1944 г. може да бъде еталон за жестокост и най-тежка характеристика на българското офицерство. За осъществяването на тези свои намерения след неуспешния първи опит планира втора акция в града.
Денят е 19 декември, Никулден. В ранните часове, както многократно до тогава, по коридорите на училището забързано изтрополяват подкованите обувки. Припряно се взема оръжието от пирамидите. Раздават се бойни патрони, което учебната тревога не предвижда. Силният звънец, които може да събуди и мъртвия, мълчи и прикрива нещо. Въпреки мерките за скритост, научихме новината. Блокада! И този път началникът успява да наложи разбирането си да не се включва училището в тази и подобни наказателни операции. То е войсково поделение, но с особен статут и положение. И този път, възможно и по-малко на брои, но са привлечени хора от старшите курсове.
Температурата рядко пада толкова ниска, както в този ден. Още с развиделяването любопитно занадничахме през прозорците на спалното. По кръстовището около училището се виждаха наши момчета, примесени с полицаи. Всички потропваха по паветата и духаха в дланите си. Документите на гражданите се проверяваха от полицията.
Не разбрах дали по своя инициатива или по нареждане, но на няколко човека от нашите възлагат да разнесат по постовете топъл чай. Беше ги впечатлило видимо изразяваното недоволство от обществеността, почувствували са студенината на същите тези хора, които само преди месец, на първият ни парад, ни аплодираха и приемаха за съграждани и свои деца. Това у мнозина предизвиква размисъл и чувство за отговорност, въпреки че бяхме далеч от това, което ставаше. Успокоявахме се, че днес бяхме освободени от такава нечиста работа. Но утре? Как ще бъде утре, когато възмъжеем и положим клетва за вярност? Когато над волята ни упорито налага своята някой нов генерал Христов. Действително има за какво да се замисли един 16-17 годишен "военен" и да си призная тази мисъл и мъка ме е преследвала и терзала през целия ми път на офицер и капитан на кораб. Намирал съм отговор за себе си, но той е бил твърде духовен и в сферата на морала. Жестоката държавна реалност и господствуващи идеологически идеологеми най-често са определяли моето и на другите поведение. Те предизвикват този сблъсък между общото у всички нас - дълга и личното в индивида, за което писах на по-предните страници. И тук, както винаги и навсякъде, е важно да се намери мярата. Тази мяра, която намираше първият ми началник на училището кап. III р. Цанев, ме е успокоявала, че я има.
От разносвачите на чая разбрахме, че тежестта на проверката този път са били лозята, от днешните квартали "Левски" и "Чайка" до Евксиноград.
Нямам претенциите да съм видял и разбрал всичко, което ставаше тогава, но винаги, когато мисълта ми се е връщала към този необичаен и извънреден случай за училището, а както казах, тя ме е терзала непрекъснато, впечатлявала ме е мълчаливата поза, която зае пред нас офицерството. Имам предвид училищното. Те не вземаха страна, не изразиха становище, не заклеймиха виновните "шумкари", не инструктираха, не приповдигаха духа с високопарни слова. По същество това бе бойна операция и тя им даваше възможност да се изпяват и реализират като истински патриоти, по разбирането на някой, но не го правеха. Вероятно по-особеното отношение на началника към всичко това, което ставаше около тях, е дало отражение. Считам, че няма да бъда далеч от истината, ако към това добавя и продължа да приемам, че този вид "работа", генералхристовската, независимо от идейната им нагласа, е считана от тях за недостойна и под достойнството им на морски офицери. Тази своя чувствителност и вътрешна нагласа за по-висша класа сред целия останал офицерски корпус моряците са демонстрирали и друг път и по друг повод.
Дни след събитието старши кадетът Матей Матев, като оценява желанието ни да научим нещо повече и окуражен от мълчанието на офицерския състав, в един непринуден разговор около разгорялата се печка в помещението, на специфичния си карловски акцент и жужукане, разказва за това, което бе видял и преживял като участник. Бариерата която до тогава ни разделяше, се приповдигна и ние застанахме по-близо един до друг. Неочаквано за мнозина той се показа в една друга, старателно прикривана страна. Една искрица от мирогледа му проблесна, за да подскаже на тия, които я очакваха, че в този институт за властта може да е необходимо да се поддържат и доразвиват придобитите в доскорошния ни гимназиален живот свободомислие и демократичност.
От него научихме, че в лозята е загинал нелегален. След години ще узнаем, че това е Здравко Бомбов. Порази ме не толкова информацията, а начинът, по който я направи. "Нелегалният не бе разкрит от полицията, но не му издържала нервната система и той се саморазкрива с произведен, ненужен изстрел. За да не попадне жив в ръцете им, се самоубива…" и като че ли сам на себе си, но определено адресирано за нас, заключи като познавач: "Тя, тази работа иска голяма морална и физическа издръжливост".
По-нататък, възможно е за свое оправдание пред нас, че е участвувал в тази акция, Матев продължи разговора си и отново ме изненада с искреността си. Смисълът на доловеното бе, че не всичко, на което те ни учат и внушават, трябва да се взема безрезервно. Изпълнението на задачата не изключва и разсъждения по нея. Не бива да бъдем слепи изпълнители. Възможно и той да е търсил тази разумна мяра, за която споменах. "Ето ние проверявахме, но формално" - уточни категорично той, "придвижвахме се като разговаряхме на висок глас. По таваните не се качвахме" и т.н.; допълвайки все в тази насока. Военният ще забележи, че в случая е нарушавано едно от правилата - изненадата. В случая е важно и това, че един от дисциплинираните възпитаници, удостоен да бъде командир и възпитател на по-младите, ги е нарушил съзнателно. Това е още един момент за размисъл на бъдещия морски офицер, капитан и механик. Деполитизацията не лишава тези лица от правото на своя, вътрешна идейна ориентираност. Те само нямат право да я изявяват т. е. да я материализират.
Когато след години споделих с другар за участието и поведението на Матеев в посочените събития, се уточни, че най-вероятно проявеното желание да участва в акцията е за да не допусне да се включи друг, който може да няма тази антифашистка нагласа и можеше да бъде по-стриктен.
На другия ден като че ли нищо не беше се случило. Пред строя отново застава физически здравият, пъргав и влюбен в хватката “удар в корема” и наказанието "с възглавница на ръце върху шкафчето" отдельонен командир. Държанието му с участвувалите в разговора около печката беше видимо по-строго и сурово. Разбирах това и му откликвах с дисциплинираност и не давах повод за изисквания, но той ме "нарочваше", което също разбирах добре. Прощавахме му всички волности като командир. В сърцата на мнозина след тоя епизод той стана и другар.
Чувствувах, че ми има доверие и то се прояви най-определено като ми предложи да прочета една книга. Външната й корица, както си спомням, беше нещо от Майн Рид. Оказа се, че зад този камуфлаж се прикрива роман, описващ живота и строителството на един завод в Съветския Съюз с трудностите, вредителствата и подчертано смелите действия на ГПУ. Само тези впечатления ми оставиха от това четиво. Дали е давано не други не знам.
Какво още ми остана от старши кадета Матей Матев. От него научих, че през зимната ваканция е излизал в балкана над Карлово и там се срещнал със свой земляк, партизанин. Сподели, че оръжието им е слабо, което насочваше към нещо. Но само толкова. По-сетне, след пролетната ваканция, пак от него научих сензационната новина. Третокурсникът Руси Божанов нямало да се върне в училището. Станал партизанин. Политическият ефект от тази информация беше голям. Тя внесе бодрост сред съмишлениците - антифашисти. Подкрепи ни морално. Вдъхна вяра в мечтите ни, че ненавижданата диктатура ще бъде свалена, че фашизмът ще бъде победен. Но и в случая мина само с това - информацията. Нещата в училището се изменяха в непредвидена от нас насока. През лятото на 1944 г. то бе евакуирано в Шумен. Във връзка с информацията, която идваше до нас въпреки ограниченията за випуска ни се откри една друга възможност. Тя бе свързана с назначаването на младия кадет Димитър Филипов за отговорник на училищната радиоуредба. Той беше техник, много любознателен младеж, инициативен, прям до невъздържаност, но ориентиран и до известна степен организиран член на ремсовите групи в гимназията. Това отговорно място му даде възможност, необезпокояван от никого, да следи радиопредаванията, да влиза в контакт и създаде близки връзки със завеждащия библиотеката, кадета Драгомир Дудев от 42-ри випуск и старши кадета от 41-ви випуск Руси Божанов. И двамата бяха вече със затвърдени антифашистки позиции, а Божанов, както се подразбра, и със значителен организационен опит.
Определено считам, че пряко или индиректно групата от Матей Матев, Руси Божанов, Драгомир Дудев, Христо Колев, Димитър Кършиков и на по-късния етап - Владимир Мицов, са, които повлияха по-осезаемо върху тия от нас, които още от гимназията имаха у себе си определена лява нагласа, симпатия или организирана съпричастност с тези движения. По същество в училището, считано за монархически институт, се зараждаше, укрепваше бавно и търсеше пътища за изява едно антифашистко движение, пред което, поне аз не знам, да са стояли конкретни задачи. Това не намалява неговата стойност и не оправдава премълчаването на факта. Събитието, за което ще спомена, станало през блокадата по Никулден говори, че то не е съвсем безлико, и негови ученици се включват в отговорна и рискована операция. Димитър Филипов ми сподели, че в този ден той и Тончо Андреев са извикани в караулното от Матев и портупей-юнкера Димитър Попов. Там са заварили двама цивилни. Задачата е с карабините и паласки да отидат в дома на д-р Владимир Ризов, които е в близост до училището и да извършат "проверката" преди полицията. По същество докторът е бил предупреден за това, което става и да вземе мерки и укрие лекуващия се при него нелегален със задочна смъртна присъда. Кадетите изпълняват задачата, лицето Цвятко Цветков е запазен и след време бил включен в отряда "Васил Левски". Това вече е прецедент за едно военно учебно заведение. Като всяко движение и то започва с единици. В техническия взвод с оформени антифашистки разбирания се изяви хадвама - Димитър Филипов и Тончо Андреев и останалият настрана, не по негова вина, Михаил Божинов. Цялото му семейно и по-далечно обкръжение са го подготвяли за това, но в живота на човека стават какви ли не разминавания. В мореходния отдел - моя милост, а във взвода на кандидатите за офицери, с напреднала готовност да се включи - Петър Андреев. По-важното бе това, че с такава вътрешна нагласа, социално подплатена, за включване в движението, бих казал, в ротата ни се очертаваше едно мнозинство. Потвърдиха го събитията. В навечерието и особено след първите дни и месеци след септември 1944 г. на протегната ръка откликнаха едни по-бавно, други по-бързо, но всички го сториха съзнателно и убедени в необходимостта да се променят нещата в страната. Те станаха активни участници в този процес и без да са партийно ангажирани имат принос в неговото безкризисно протичане в училището. Нищо видимо с тях не стана. То просто си останаха същите родолюбци, обладани от същото национално самочувствие, гордост и отечествен дълг. Останаха си същите ентусиасти и мечтателя, и то бе достатъчно да се тръгне по новото русло на живота. Може би и затова мъката ни се изживява така болезнено за вземаните в последствие мерки към тях, към нас. За тези хора ще стане дума тук и там, но още сега ми се иска да споделя с читатели радостта си, споменавайки имената на тия, които бяха от първите и имат принос за безконфликтността и сравнително бързото възстановяване на воинския живот и учебно-възпитателен процес. Обръщам внимание на това, че става дума за участието им във възстановяването на учебния процес и дисциплината, а не като съзидателни на голямата политика. И от тази позиция никои няма право да отправя упреци към този или онзи от нас. А и ние да се червим за проявилите се погрешности и провали в тази политика.
От мореходците това са: Борис Парков, Васил Божков, Кирил Пасков, Георги Вълчев, Георги Спиридонов, Никола Ангелов, Тодор Христов, Димитър Димитров, Павел Павлов.
От техниците: Аце Борисов, Илия Мазнев, Цветан Папазов, Стоян Костов, Стоян Касабов, Христо Станчев, Петър Петров, и отново Михаил Божинов
Този процес в офицерския взвод беше по-бавен и ми се струва, че пречката беше предимно психологическа. Най-лесно се включиха: Стефан Станчев (Стьопата), Дончо Драгомиров, Стоимен Калудов. Както се вижда малко на брои, но активното им участие се отрази бързо и осезателно в цялото училище. Те умееха да водят колектив, което беше важно.
Така се получи, че моето и близките до него поколения в рамките на определеното му за живот време се учи, работи и участвува в динамиката на три различни обществено-политически формации. Започнахме в недоразвита капиталистическа система и парламентарна монархия, края на която определи завършекът на Втората световна война. От тук, в продължение на почти половин век, участвувахме в търсенето и утвърждаването на социалистическата форма на управление и стопанисване на икономиката и най-накрая, в пенсионерска възраст, преживяваме трудностите на новите радикални промени с връщане към миналото, наричано този път пазарна икономика.
Твърде много е всичко това за краткия човешки живот, особено ако той е протекъл в армията и военния флот. Войската като въоръжена част на собствения си народ е осигурявала с позицията си всичките тези промени. Иначе не би и могло да бъде, тъй като политическите сили са ги извършвали все в името на народа, в името на неговото добро и за просперитета на Отечеството. Последствията обаче са тежки. Тази малка въоръжена част от целокупния народ, след победата на определените политически сили, се подменя с друга малка част, въоръжена и клетвено вярна на същия народ, на нацията, на Родината. Мнозина считат, че друг път няма. Не съм съгласен с това.
Доверието от тези хора, възприели защитата и сигурността на целокупния народ като вътрешна потребност и специфична форма на живот, не следва да се снема от позицията на политическата и идеологическа оценка и предпочитание, освен при доказано нарушение на тези морални и законово подплатени задължения. В продължение на разказа за нас ще проличи, как се е процедирало преди половин век, и вярвам, без затруднение и по аналогия може да се оцени дали в хода на последната промяна сме изживели тази ненормалност.