Неопределеното и на моменти напълно отрицателно отношение на държавната власт към военния флот рефлектира и върху единствения негов и дълги години единствен за страната институт, учебен център за подготовка на технически и специализирани военни кадри. За 62 години съществуване,от 1881 до 1943 (годината на нашето постъпване), от които 35 във Варна, училището 9 пъти оскърбително е прехвърляно в недовършени и нехигиенични постройки. Често сменяха името, ранга и емблемите му, като от 1942 г. към тях прикрепиха и вензелите на "първия моряк" - Цар Борис III. Тези външни атрибути с нищо не подобриха условията за живот и учение. Едва през 1954 г. тази родна морска академия влиза в собствен дом и с това разрешава принципно и перспективно социално-битовите си проблеми и открива пътя за създаването на една модерна учебна база.
Първи във Варна приютява училището в собствения си дом на улица "Княжеска" (над римската крепост) флотският лекар д-р Флори. След 1908 г. то заема постройката, използвана за щаб на Флота, преотстъпена за Окръжен затвор, сега музей. По-късно му заделят едно кътче във флотския район. Поради опасността от попадения на изстрелваните от руската ескадра снаряди през Първата световна война го прехвърлят в района на Карантината. Към края на войната, 1917-18г. му предоставят реквизираната ограда на търговското училище. За година-две преминава и през недовършения Аквариум, след което от 1922 до 1934 г. ползва помещенията на 8-ма Приморска дружина (в последствие полк). След моряшкия процес, за наказание и политическа изолация, го затварят на скалистия и безлюден остров край Созопол. През 1939 г., в навечерието на Втората световна война, политическите и военни събития попадат в синхрон с усилията на командването на Флота и се взема решението, този високо оценяван от обществото институт да се завърне във Варна. Предоставен му е след разместване бившия емисарски, френски пансион, на ул. "Стефан Караджа" З2.
Какво ни предлагаше сградата, подслонила Морското на Негово Величество училище? Имаше формата на разтегната по ширина буква "П" стъпила на улица "Стефан Караджа". Най-долу, под земята, бяха тиловите помещения: складове, кухня, столова и баня. Една килийка бе отделена за училища печатница, която е от първите. Печат върху камък. Старостта не й пречеше да си върши добре работата. В друго неугледно помещение се пазеха някои експонати на музейната сбирка. Такава благородна идея са имали ентусиастите, но бедността не им е дала възможност да я реализират. По-възрастните ученици си споменат, че там са били скътани няколко екземпляра от все още малко известните Вапцарови "Моторни песни", които не дочакаха там своя ден*. Едно по-голямо помещение в западната част бе обзаведено като физкултурен салон. Често в него слагаха големи количества овесена слама, с която подновяваха за новопостъпилите сламениците, сплъстили се с годините.
По средата на първия стаж се разполагаха кабинетите на командването, канцеларията и деловодството. В ляво от входа бе телефонната "централа" с един единствен полеви телефон, свързващ няколко училищни абоната. Фоайето не беше голямо, но двете остъклени витрини с майсторски изработените макети на военни кораби го правеха представително. Имаше и параден вход към вътрешния двор, през които минаваха командването, официалните гости и изнасяха знамето. Най-внушителен ми се струваше библиотечният салон. В същност той не бе голям и вероятно това впечатление е от първия ми контакт с него и приемателната комисия. Или пък такъв го правеха леко приповдигната сцена с пианото в единия ъгъл и шкафовете край стената, претъпкани със специална и художествена литература. Западното крило на етажа се предоставяше за спално помещение. В него бяха разместени колегите от трети технически взвод; Източното се използващи за тилови служби.
Учебният корпус, както сега ги наричат, заемаше предимно втория етаж. През този етап от живота на училището "корпусът" се състоеше от голи класни стаи и нито един завършен кабинет. Струва ми се, че най-добрият беше по електротехника, на Станчо Казаков и Марген. За учебния ни процес ни бяха предоставени: за техниците - арсенала, учебната работилница, а за останалите - торпедната работилница, миночистачните части и специализирани оръжейни работилници. В западното крило - отново спално помещение, а в източното - лечебницата. Следващият трети етаж се заемаше от две, по за над 100 човека, спални помещения. От двете му страни по една класна стая, откъдето започват дървените стълби за тавана, използван най-рационално. Там бяха вещевите складове, миниатюрните стаички с кръгли, илюминаторен тип прозорчета, които наричахме гълъбарници, й отново, под самия чамов гредоред, вечно недостигащите спални помещения. Те бяха мечтата на по-младите. С тях се свързват краят на учението и по-голямата свобода. "Гълъбарниците" се предоставяха за самостоятелно ползване от младшите командири - взводни подофицери и корабници. Това бе компенсация за труда и за началническо самочувствие. В тези есенни дни на 1943 г. не съм предполагал, че и аз ще изпитам щастието и красотата на личната самостоятелност и уединение, каквито предоставяха тесните, тавански стаички. Там прекарах незабравими вечери с Тончо Андреев, Борис Парков, Васил Божков и други другари в мечти и детски спомени. А по-късно, през 1940 г., когато партийното ръководство оценява, че реакцията надига глас и се готви за възмездие оставахме на бдителна вахта с оръжие и конкретно поставени задачи.
Някои ни наричат охранени и глезени момчета на държавата. За онези гладки и оскъдни военни години в тази оценка има известна истина. Бяхме напълно осигурени до необходимия минимум с храна и облекло, но без излишества и натруфеност. Живеехме по една подсилена казармена разкладка и таблица, която, повтарям, на фона на купонната система, бе благодат.
Форменото работно облекло шиеха от груб шаячен плат, а парадното - от качествен шевиот. Чувствително подобрение настъпи с въвеждането на новата униформа. Някой от по-старите и с по-големи възможности си преправяха дрехите за лична сметка и от фин плат. Купуваха си и обувки от първокачествен бокс. Най-мераклиите, като командирът на отделение Т. Момчев, си поръчваха и бели кожени ръкавици, които при замърсяване демонстративно почистваше с ученическа гумичка. Всичко това, както и модните за тогава силно вталени холандки и клош панталони бяха забранени, но се правеха! Обличането на такива дрехи без чужда помощ беше невъзможно. То наподобяваше и изискваше усилия, прилагани към подготовката на тежкия водолаз. Опитите на някой от нас, младите, да копира тази мода, в най-добрия случай завършваше с лишаването от отпуск и с разшиване на ципа и скритите копчета. Постепенно и това стана наша привилегия, но тази мода отпадна и почнахме да копираме и подражаваме на по-свободната - руската.
При постъпването се задължавахме да внесем определена такса, за която споменах. Част от нея се заделяше за дообзавеждане на личния гардероб с няколко еднотипни комплекта бельо, кърпи за лице и всичко необходимо за подържането на тоалета и хигиената. В последствие попълването им се осъществяваше чрез закупване от лавката или с подмяна в склада.
За да бъдем винаги спретнато и уставно облечени, освен прекия и ежедневен контрол от командирите, голям е приносът и на неуморните и услужливи майстори, шивач и обущар, бай Петър и бай Иван. Много често лишаването от отпуск или "откачване" на поредното наказание зависеше от тях и те ни помагаха, за да ги избегнем. Ще бъде непочтено, ако не спомена заслугите в това отношение и на вещеваците, кондукторите Хаджи Русев, Кунев, Камбов, Карагеоргиев и от прехраната - Димитър Жечев. Те непрекъснато допълваха купчината на тавана с изкърпени обувки и облекло. От там през обедната почивка или голямото междучасие подменяхме скъсаното. Не ни глезеха, а помагаха. Бяха пестеливи, но не ни ощетяваха. Въобще за уставната опрятност имаше една завидна съгласуваност между техните усилия и командирска прецизност. Вещеваците оценяваха командирското старание при ежедневните прегледи, когато не оставаше местенце по тялото ни "не осветено" и се стараеха да откликнат на него. Ние също се специализирахме и уверено работехме с иглата с черен и бял конец, заредени акуратно и винаги под кожената околожка на баретата или кепето - крумовка. Говори се, че при един нещастен случай с тези игли е предизвикано издаването на министерска заповед и се забрани тяхното носене в ежедневието. Възможно това да е намалило извънредните произшествия (ЧП), но чувствително се увеличиха разпраните дрехи и закрепените с тел копчета.
По отношение на форменото облекло морското училище изоставаше от Военното в София. Това се е чувствало и болезнено е изживявано от командването и възпитаниците. За неговото подобрение се откри възможност едва след като го обявиха за Висше Военноморско училище. От многобройните и големи училищни проблеми министерството приема по-евтиния, но ефектен вариант. Успява да демонстрира на флотската общественост своята загриженост, като и този път избягва главния проблем - съвременна постройка за този институт. Ние мечтаехме за нея, но се радвахме и на по-малката придобивка - униформата. И така през 1943г. по персонална мярка ни я ушиха в комплект: чер двуреден бушлат с полутвърди петлици и пагони, чер панталон и боксени обувки. Остана в сила и класическата моряшка униформа, с барета и якичка, с белите обазовки - символ на морските победи на адмирал Нелсън при Сент Винсент, Абукир и Трафалгар**. Откровено казано, с изключение на предната подвижна якичка - галстука, харесахме си новата премяна. Предпочитахме да я носим леко притворена и го правехме независимо от наказанията. Още когато облякохме бушлатите и се заоглеждахме в огледалата, в тях се видяхме като руски, Петербургски кадети. Формата бе чисто копие на старата руска. И до днес не мога да аргументирам напълно какви са били подбудите на командващия Флота контраадмирал Тошев и началника на училището кал. III р. Ст. Цанев да я въведат в момент на най-ожесточената битка между Съветския Съюз и фашистка Германия, на чиято страна бяхме и ние. В това не можем да търсим някакви политически подтици и застраховки за бъдещето, което Източният фронт ясно очертаваше. Приемам за подтик спомените по миналото на командващия Тошев, който като възпитаник на упоменатото Петербургско училище е носил такава униформа и се гордял с нея, както споменава синът му, Тошев младши.
Другият решен за нас, "мамините синчета" въпрос бе храната. В менюто фигурираха три яденета. Калориите са съобразени с физически те натоварвания, но числото им се достигаше от бобовите разновидности. Редуваха се боб яхния, боб чорба, боб със зеле, ориз с домати и праз лук. Вкусен беше бобът с кюфтетата, приготвен заедно в голяма тава. Разпространената сред народа приказка, че чорба става и от камъчета, в училището се потвърждаваше. Каквото майката земя е родила и грижливата ръка скътала, влизаше в казана и с една силна запръжка се превръщаше във вкусна чорба. За нейното подкиселяване, съгласно казармената норма, се грижеше бай Кольо. Тя, казваше той, ви укротява, иначе ще полудеете. Опротивя ни мармаладът, отливан в големи сандъчета, грис халвата и вареното едро жито, давани най-често за закуска и на вечеря за второ. Каквито и затруднения да е имало с месото, то фигурираше в разкладката и се слагаше в казана. Някои го оприличаваха на конското, но не мога да твърдя. Всичко изяждахме с апетит и си искахме добавка. Имахме право на това, но процедурата по искането бе един труден ритуал и малцина успяваха да я получат. Обикновено след две-три "недочути" молби старшият на масата ти кимва с глава и бакарят сипва един черпак. Упоритост за този черпак проявяваше Борис Шарков. Беше си ящен. Разреши въпроса радикално като вземаше извънредни наряди дежурен по кухня. Аз също си похапвах, но се отказвах, защото трудно ми се отдаваше произнасянето: "Господин кандидат-подофицер, разрешете ми добавка". Наваксвах си, когато дежурен беше от нашите. Следва и тук да се изтъкне, че и в тези минути не преставаха да ни възпитават и обучават. Показваха ни и изискваха да спазваме правилата за хранене и въобще за поведение на масата, учеха ни как да подреждаме и държим приборите, как да загребваме, забождаме и взаимно да си помагаме с тях. Измъчваше ни изискването да вършим това с прибрали до тялото ръце. Това полезно обучение след години беше изоставено, както подхвърляше някой, като буржоазна отживелица; така си останахме с навиците. Изглежда, че е надделяло битуващото тогава схващане, че революцията ще може да се отстои и със старите и непрефинени маниери на поведение и общуване. Така и опасността да се откъснем от обикновените хора била по-малка, допълваха други. Годините след това показаха, че причините за откъсването на ръководството от народа в действителност бяха не в маниера на храненето и общуването.
Спомените си за кухнята на Морско училище свързвахме с най-доброто, защото там работеха хора, влюбени в професията си и в нас. Където и да служехме след това, сготвеното на новото място сравнявахме с майсторлъка на майстор готвача бай Борис на помощниците му бай Христо, Гарабед и споменатия бай Кольо. Техните имена следва да бъдат изписани в музейната сбирка на училището, наравно с имената на някой други партийно-политически работници за приноса им в поддържането на духа и настроението, което страшно много им се отдаваше. Това не са сантиментални спомени на едно изгладняло и нахранено момче, а реална оценка за обичащи работа си обикновени хорица. Те не съзираха у нас бъдещите си класови потисници, а младежи, ориентирани към морската професия. Със себеотдаването си ни служеха за пример. Почти всеки ден някой от тях "случайно" ще мине през столовата, за да долови настроението, желанията или критичните бележки, ако имаше такива, и правеха всичко възможно да внесат подобрение и разнообразие. Имаха си свой хумор и закачки с нас и непринудено влизаха в контакт. Бай Борис често е назначаван за председател на комисия, която е давала път на младо попълнение в кулинарното изкуство. Майсторството, честността и предаността му бяха оценени и той оглави групата от готвачи по време на срещата на Георги Димитров и Йосиф Брос Тито в Евксиноград. Който добре познава тогавашната политическа обстановка, най-вярно може да оцени това. Достоен бе заместникът му Стойчо, който освен майсторлъка бе усвоил и нравствените му черти. Училището напусна по-рано и стана формен старшина, готвач в корабните поделения.
Със същия ореол на уважение се ползваха и други двама души, свързани пряко с нашето здраве - доктор Караатанасов и фелдшерът Карастатев. С тях се срещнахме още на приемните изпити. Те неподкупно изписваха върху гърдите ни с химически молив цифри, означаващи определени измерения от тялото и теглото ни, от които следваше да изведат най-благоприятните или неприемливи за влизането коефициенти. Още от тази първа среща вникнаха я нас, опознаваха особеностите ни и през целия курс на следването успешно лекуваха заболяванията ни. С родителска грижовност съветваха или правеха забележките си. Към симулантите бяха жестоки, но на затруднените даваха спасителното извинение за в клас. Въобще бяха хора, който се запомниха с добрината си. След завършването на училището не скъсвахме с тях. Ставаха нещо като семейни лекари на младите ни съпруги или невръстни деца. Тях също запомняха добре и за дълго. За това и днес, притиснати от болестите на възрастта, преминавайки край ъгъла на Дома на Флота (Клуба на офицера) несъзнателно обръщаме глава към характерната с архитектурата си ограда над вратата, на която до реституцията висеше табелката "Д-р Караатанасов" и страшно много ни се е иска да почукаме на вратата, просто така, за един поздрав и блага дума. Тя за старческите заболявания помага.
С риск да помрача доброто настроение от казаното, ще спомена и за тяхната абсолютна противоположност, липса на човечност и лекарска отзивчивост и етика на зъболекаря, офицера от запаса, Сапунджиев. В кабинета еднакво зло ни посрещаха кучето, вълча порода, и той, оставил без зъби много младежи.
Още няколко момента дооформят социално битовата картина на училището в периода 1943/45 г. Имахме си лавка, която осигуряваше най необходимото за бита. Обслужваше се от ученици. В тези години тя беше "завладяна" от пловдивчани. Те от рано привлякоха към себе си и съвипускника Никола Ангелов, когото от тогава нарекохме "Кольо бакалина". Подстригваше ни Кирето-Фигаро. Малцина издържаха на него, въпреки неспирното му бръщолевене. Имаше си бръснач за началника и един за всички. В подстригването налагаше един калъп и от него не отстъпваше.
Целият училищен транспорт се състоеше от една каруца на която сменяха каросерията в зависимост от това какво ще превозва - хляб, месо или фураж и един файтон за началника с два грижовно гледа ни от моряк коня. Бедността тежеше върху всички и всеки я понасяше според ранга си. А че несгодата беше устойчива, проличава и от смешната и тъжна случка с началническия файтон през 1946 г. Въпреки украсата си конете "допускат авария" и се изпускат върху паважа на оживено място. Началникът кап. II р. Папазов слиза и смутен тръгва пеш. Морякът-кочияш с болка и скрит протест го пита: "А бе, господин капитан, ние, училището, дивизия ли сме". Отговорът е кратък: "Да, дивизия". "Да ти таковам дивизията", репликира го натурално морякът и продължава да изправя оплелите се в амуницията коне.
Дворът беше малък. Трудно се строяваше цялото училище, а за тържествен марш даваше възможност само по ротно преминаване. Имаше една волейболна площадка, една греда с върлина и въжена стълба, която наподобяваше тази на главната мачта на учебния кораб "Асен". Сигурно такава е била целта - бавна адаптация към това, което ни очаква. Почти през цялата година в югозападната част на плаца бяха натрупани дърва за отопление, които страшно пречеха, но създаваха добри условия за пушачите и за някоя, скрита от началническия поглед среща.
Бельото се изпираше организирано, по ротно, в училищната пералня. Събираше се и се получаваше от обявените в наряд. Раздаваха го при сбора на всички. Това беше една бурна и смешна работа. Често не ти се връщаше това, което си дал и чакаш последен, за да участвуваш в преразпределението на останалото без собственик. Ако полученото не е по размер и ти е малко, го запазваш и пробутваш в следващото раздавано или измисляш друга, не най-почтената замяна. По-голямото винаги е било за предпочитане.
Цялата домакинска и социално битова работа без прането и готвенето беше лично дело. Ние пренасяхме, чистехме, складирахме и зазимявахме продукти за кухнята. Метяхме и миехме подовете на класните стаи и спални помещения. Измиването се извършваше в събота и високото качество бе едно от условията за неделния гарнизонен отпуск Критерият е подът да стане "лимон". Ако не получихме тази оценка, работата продължаваше целия следобед. Там. където имаше паркет, влизаше в действие "малката механизация". Рискувахме един по-износен шинел. Зевзекът сядаше върху него, а другият го влачеше под насърчителните подвивания на останалите.
Миналите години потвърдиха, че най-отрицателно върху здравето ни се отразиха нехигиеничните спални помещения. Наричахме ги ветрилници, хамбари и как ли не. Откъм стената леглата бяха на два етажа. Всички медицински норми бяха нарушени, но въпросът не се обсъждаше. Всички се бяхме примирили с тази безизходна несгода. Страшни бяха зимните нощи. Буквално се задушавахме, спарвахме и вмирисвахме от пот и каменни въглища. Спяхме неспокойно и сънувахме кошмари. Дневалните, които имаха за задача да ни проверяват и завиват, не се задържаха дълго време, въпреки че и в коридорите беше студено. От време на време проветряваха с отваряното на прозорец, на което пък реагираха спящите близо до него. Не бих пресилил много нещата с едно сравнение, впечатлило ме от детските години. Излизащият през притворения прозорец въздух беше като че ли под налягане и много напомняше този, които сутрин кълбеше от вратата на биволската ни маза. Белодробните заболявания сред възпитаниците в този период беше процентно висок и в посочените условия виждам една от причините.
* Това не би изглеждало твърде учудващо, ако се знае, че Вапцаров е получавал пари на заем от Началника на училището Цанев, за което съобщава в писмо до баща си.
** Други историци възприемат, че става дума за трите победи на адмирал Ушаков- при Синоп, Калиакра и остров Корфу, близки по време с тези на Нелсон.