IV. Първом войници, след това специалисти

Трудно мога да определя от кой момент, как и с какви сред­ства започнаха да създават от нас военни хора. Животът в нашето учебно заведение, и в най-незначителните му проявления, беше насочен определено към това и представляваше един естествен напрегнат и целенасочен процес. Да, действително цялото ни ежедневно беше уче­бен процес, в който нямаше главно и второстепенно. Обучаваните бяхме само ние, първокурсниците. Всички останали, учениците от по-горните класове, преподаватели, непосредствените младши и старши командири, включително лекари и готвачи, бяха наши възпитатели, каквито след година, съгласно системата, щяхме бъдем и ние. Всеки ни учеше, съветваше и морализираше. Всеки по своему се стараеше и успяваше и в най-дребното, на пръв поглед, така да го разкрие, че ти започваш да разбираш и да осъзнаваш колко важно и отговорно е то за теб лично, за службата и особено за сигурността на твоите другари и на Родината. Трябва да се признае, че във вековната си история армията бе успяла да изработи такива психологически и военно-педагогичес­ки похвати, чрез които в кратки срокове да се достигат високи резултати. От разноликата военна маса тя успяваше да създаде физически закалени, морално укрепнали и дисциплинирани войни, готови да поемат върху плещите си и най-отговорните задачи.

На какво се залагаше, че така бързо се достигаше този резултат? Струва ми се, че в този сложен военно-възпитателен процес и обучение се разчиташе преди всичко на нравствените, човешки доб­родетели и категории. На това, което е най-близко до човешкия ум и сърце и с което е започнал първата крачка всеки от нас. На майчините заръки за послушание, за уважение на по-големия и на законността; на всичко, което обединява социално, класово и религиозно разделените. Всичко се правеше с цел да се възприеме от нас убедено, че трудът, напрежението и неволите, които понасяме в казармата, са продиктувани от изискването на свещения и върховен дълг, от сигурността на Отечеството и целокупния народ и разбира се, от повелята на Царя, който се издигаше като техен символ над тях с висока морална, и не само такава, стойност. Постулатът "Служи предано на Царя и Родината и бъди готов да се жертваш за тях", също беше изведен като военно-нравствен закон. Но дали защото само преди постъпването ни в училището Цар Борис III беше починал и на неговия трон издигнаха за Цар на България все още носещият къси панталони Симеон II, този закон не можа да обхване ума и съзнанието ни. И не само нашите. Колкото и да се изтъкваше, че Царят е висш символ на Отечеството и на моменти реално е бил определящ в утвърденото триединоначалие - Отечество, Бог и Цар, това се възприемаше от малцина като негов еквивалент.

Една група приятели и близки, на които съм предоставял черновите за прочит и мнение, точно върху тези и подобни мои разсъждения, меко казано, ми се мръщят. Нито оспорвам, нито отхвърлям личните им монархически възгледи. Всеки има лична душевна нагласа и вътрешен мир и не бих посегнал върху тях. С промените в обществото ни за мнозина се откри възможността, включително и за завършилите по-рано училището познати, да дадат публичност на тези свои вътрешни преживявания. Преди да се съдим взаимно, тази човешка необходимост трябва да бъде разбрана от всички ни и да се уважаваме взаимно. Въпреки това признание, не мога да приема, че в 21-ви век трябва да навлезем с институции, каквато е монархията, въпреки, че през Първата и Втората българска държава те са били определящи в опитите за формирането на българска националност. Що се отнася до Третата, тази след Освобождението, нито източните, нито западните ни ос­вободители щяха да допуснат да минем без нея. И тъй като нямахме и семка от миналото, дадоха ни и семето си. Левски ги бе надрасъл с виждането си, но те нито го бяха чели, нито слушали, нито пък щяха да се съобразят с повика му. И още нещо, което не мога да приема, че при този прогрес и развитие на демократичността (народовластието) върховната ни власт може да бъде унаследявана, да е като бащиния. Такива са и напъните на някой в момента у нас. Демокрацията ограничи мандата на президентството именно в името на демокрацията, ограничи я с вота на парламента все в името на това човешко достижение и мечта, а ние да въздишаме по противното, това не го разбирам. Казаното не само не изключва, но и задължава да оценяваме заслугите на монарсите от вековната ни история, без да отминаваме и следващите държавници, които могат да бъдат и партийно пристрастени. Не спирам до тях, а продължавам включително и до флотската ни действителност и история. Нямаме пра­во да елиминираме никого от позицията "това ми харесва”, “това не ми харесва", щом събитието и лицето са имали място в живота ни.

Но така или иначе по-близко до човешката ни нагласа и през казарменото възпитание бе добродетелта, която през вековете е гарантирала оцеляването ни. Тя беше проста и разбираема от нас в тези първи и напрегнати момента. "Да се извърши добро, ще рече да се подчинят личните интереси на общите, да се жертвува собственото благо пред общото, да се поставят обществените, Отечествените интереси над всичко". Цитатът не трябва да смущава никого. Той не е пар­тиен постулат за обществената нито за "свещената" частна собственост, а извлечение от "Ръководство по морална подготовка”, изд. 1933 г. И още нещо по този въпрос. Очевидно бе, че монархията като институт и Царят като неин представител и фамилно унаследяван държавен глава, исторически не бяха възприети дълбоко от нашия на­род и той не ги считаше като съдбовни за държавата. Разбира се, когато монарсите умираха, мнозинството от този народ плачеше и скърбеше искрено, но не се считаше за изоставено и безпътно. Народът ни и към премиери и президенти, а и към религията беше такъв. Издигаше храмове, правеше дарения, палеше свещи и устройваше молебени, защото дълбоко уважаваше църквата, но не бе вярващ. Последните години показаха, че и към партийните си водачи не се влюбваше до забрава. Скандираше ги, понякога прекомерно дълго, но изстиваше към тях, когато започнат да се самозабравят. Какво да се прави, такъв си ни е той - народът! Такава сме си всички ние!

Погледнато от такъв ъгъл, действително не е било необходи­мо и при по-резките и значими политически промени казармата да руши всичко това, което с векове е създавано; а и за разлика от други институции, тя умело ги използваше. Използваше най-силния от факторите, което казарменото разноезичие изискваше, без да се отказва и от останалите.

Знаем, че в много страни и народи, с по-друга от нашата историческа съдба и духовност, пред олтара на Отечеството защитниците застават водени от мисълта и повелята на Бог и Цар. Родните ни воини са изминавали този път по-директно и необременени от партийно-политически идеологеми и религиозни предразсъдъци. Смея да кажа, макар и оспорвано, че мотивацията в Морското училище, въпреки внушаващото присъствие на емблемите на монарха (вензели, корони по пагоните, галуни, прибори за хранене, салфетки, одеала и др.) беше такава. Любовта и жертвоготовността ни към Отечеството не свързвахме с тези институции.

Имаше редица особености в учебно-възпитателния процес при нас, които ускоряваха формирането от гимназиста във военно лице.

Започвам с две от формите, които считам за характерни, ефективни и които най-много ни допадаха, а собствено аз, признавам си, приемах изцяло, особено с душевната си и морална нагласа, заживявах с тях и нотките на вътрешно несъгласие с някои от моментите на изсилване в тях потулвах, не драматизирах и не противопоставях на главното. Това ще се почувствува от изложението ми, което е неподправено изживяване. За наблюдателния колега то ще подчертае личната ми характерност и почерк в службата по корабите и щабовете, а също и в гражданските ведомства. При такава наг­ласа този труден процес при мен и болшинството преминаваше гладко.

Самообучението. То предвиждаше последователно да заставаме в ролята на началник и подчинен на колегите си. Постигаха се два важни резултата: първият, отрано яснота на говора, лаконичност и стегнатост на командния език, преодоляване на смущението и усвояване на външно поведение и поведение пред строя, които да са красиви, изразителни и респектиращи. Вторият е с висока морална и психологическа стойност. От тази, на пръв поглед, игра на началник и подчинен ти постепенно излизаш и заживяваш с мисълта, че си такъв. Заставай пред строя и наблюдаваш как подаваните от теб команди се изпълняват. Това, което не ти харесва в изпълнителите, повтаряш, коригираш и продължаваш до тогава, докато колегите ти достигнат до това равнище, което ти преценяваш за добро. Успоредно с това началническо чувство, в "играта" си изработваш и чувството на самокритичност и самооценка. Като подчинен, какъвто ще станеш след броени минути или час, се стремиш да не допуснеш това, което на теб не ти е харесвало, стремиш са да изпълняваш командата така, както си желал да бъде изпълнена твоята, без да допускаш възможността, колегата ти да има по-друг критерий за правилно или неправилно. С едно такова повторение, продължаващо дни, седмици и години, ние уеднаквяваме критериите си и привикваме съвсем съзнателно да подчиняваме своята воля на друг, на командира, като още оттогава приемахме за недопустимо да не се изпълни неговата или твоята (като началник) воля.

Втората разновидност - взаимното обучение - считам за едно от педагогическите достижения на Морското училище. То е прието и в основното - армейското, но в случая говорим за нашето - морското. За тази система е характерно следното. За младши командири, до корабник на рота включително, се назначават със заповед по частта възпитаници от по-старшите курсове. Удостояваха постигналите най-високи строеви и педагогически навици. Бяха отличници и над средното ниво, дисциплинирани и авторитетни. Разбира се, всеки от тях носеше индивидуалните си особености, някой слабости в харак­тера и възпитанието. Сред тях имаше и такива, които искаха чрез това да бъдат забелязани и харесани за морски офицери. Това беше важ­но при старата система за излъчването на тази група след завършването на трети курс.

Командването на училището удостоява с доверие и назначава за младши командири на нашия 43-ти випуск следните възпитаници: за корабник на ротата - кандидат-подофицера Минко Стойнешки; за помощник взводни командири - колегите му от същия 39-ти випуск, Асен Бончев, Георги Живков, Йордан Йорданов; за командири на отделения - от 41-ви випуск, Крум Божков, Тодор Момчев, Георги Георгиев, Петко Бонев и Никола Кабзамалов. Тази петорка беше излъчена за офицери и съгласно програмата една година е прекарала във Военното училище в София. Следват навигаторите - Петър Петров, Матей Матев и Георги Карбов. Оценката, която ние всички даваме спонтанно на този първи наш команден състав, е положителна. Те ни помогнаха в строевата, огневата и не на последно място - в моралната подготовка. Тези, малко по-големи от нас, но възмъжали младежи, успяха директно, искрено и необременени още от офицерския манталитет да разкрият и предадат съдържанието и задълженията по военната дисциплина, отечествения дълг, любовта към морето и службата въобще. Всеки един от тези командири беше със свои индивидуален почерк, емоционално поведение и морални постъпки, но главната линия се спазваше и поставената цел догонваше. Те знаеха, че от нас трябва във възможно най-кратки срокове да създадат трудолюбиви, ученолюбиви, знаещи, можещи и предани на морската идея и на дълга морски офицери, капитани и механици. Преди да разкажа как и с какви средства достигаха това, ще се опитам да обрисувам един от тях, корабника на ротата Минко Стойнешки, който най-добре изразяваше нагласата на този младши команден състав.

Минко Стойнешки бе обичан и уважаван от цялата рота и не само от нея. Запазил чистота си на човек, както казват от народа, и носител на неговите истински добродетели, той се открояваше от мнозинството. Още тогава научих, че сме от един край. Той е от Троян, но през първата година на обучението нямахме неслужебни контакти. Такива бяха неписаните закони в училището и те се спазваха. Произхожда от бедно балканско семейство. По тази причина и по примера на мнозина съграждани и земляци, издигнали се на отговорни флотски длъжности, избира този институт. Първенец е на випуска си. Като такъв има право да следва за морски офицер, но е затруднен. По ръст не отговаря на изискванията по онова време. Виждайки, че военният флот ще изпусне един умен офицер, командването на училището моли разрешение от министъра на войната и той е допуснат.

Още от първите дни ни вдъхна увереност в силите. Искаше всичко да е направено навреме и в добър вид. Приехме го за еталон на акураност, трудолюбие, честност и човечност. Беше притеснителен и даже срамежлив. Това проличаваше най-добре, когато се налагаше да ни обърне внимание или да наложи по-голяма взискателност. Чувствувахме колко му е неудобно да го произнесе и се изчервяваше, както се казва по нашия край, като градински божур. След финали трудно разбираш дали си наказан и с какво, тъй като монологът и словесното внушение бяха по-силни и те оставаха в съзнанието ни. Разбирайки неговото неудобство, само малцина не се съобразяваха с това. Стараехме се да не го предизвикваме. Никога, по никакъв повод и с нищо, той не накърни човешкото достойнство на когото и било от нас. Деликатността му беше като вродена в характера и той не я нарушаваше.

Приехме го за патриот, но не гръмогласен. За него любовта към Родината се изразяваше в прости и разбираеми неща - любов към родния балкански край, към морето и морската професия, на която се беше отдал. Изразяваше се чрез безприкосновената му изпълнителност. безкористното и силно чувство за другарство. Той като че ли не можеше да не хареса даден човек. Уважаваше личността и с нейните по-различни от неговите схващания, виждания и морал. Ние го вземахме за еталон без да ни се налагаше. Във всичко казано за него, взето вкупом или поотделно, той намираше смисъла на своето съществуване, на своето място в укрепването и развитието на Флота и страната. Не беше конюнктурен, а честен родолюбец, уважаващ и възприемащ всички етапи от родната ни история. В тази връзка се изкушавам да кажа нещо, станало години по-късно, при приемането му за член на комунистическата партия (тогава), което служи за потвърждение.

 Когато трябваше да отговаря на анкетите и да излага мотивите си, той като че ли се притесняваше. Това вътрешно притеснение идваше от съмнението да не би с членството си в тази партия да за­губи някой от тези свои нравствени черти, които, както казах, бяха негова същност. Нямаше никакво съмнение, че ще бъде неин дисциплиниран член, но не беше сигурен ще може ли именно с тези свои черти да отстоява нейната политика в условията на разгръщащата се класова борба, в процеса на утвърждаването на пролетарската диктатура със специфичните й закони. Неговият граждански морал бе кристално чист и утвърждаващият се класово-партиен подход го смущаваше силно. Изглежда че с нещо той ни беше надживял, но тогава не можахме да го разберем. Оценихме го като голям християнин.

С постъпването ни, и преди още да помислим за морската наука и професия вниманието, ни се насочваше към главното и определящото на този етап - дългът. То включваше много изисквания, но началото започна с съзнателната дисциплина, висока нравственост и професионална подготовка. Трябваше да станем по душа и убеждение военни. Постигането на тази високо нравствена цел се оказа по-трудна зада­ча. Залагаше се на непрекъснатото напомняне за това, като се даваха примери от историята, борбите и войните на българския народ. Всички пропуски и положителни страни от ежедневието ни се пречупваха и оценяваха през призмата на този нравствен дълг. С такова непрекъснато подхранване на мисълта за дълга трябваше да се дойде до убеждението, че се готвим и служим в името само на него и да отпадне всякакво друго съмнение. Чувството за дълга ни правеше по-единни и хомогенни, а това беше определящото. Въпреки видимото ни уеднаквяване, всеки от нас запазваше своите генетични черти и душевна индивидуалност. Безпрекословното приемане на отечествения дълг като клетвено задължение не ни лишаваше от възможността да имаме свое лице, своя гледна точка при реализацията на задължението. В определени исторически моменти и екстремални условия това общо изискване за безпрекословност влизаше в конфликт, в противоборство с индивидуалното и в зависимост от това, кое ще бъде по-трезвото за момента решение и действие, личността-командир, се извисяваше или падаше, включително и в лоното на престъпността. Имаме достатъчно много примери, когато командирът не вдига и не повежда подчинените си в братоубийствена война.

Богат е опитът на военната педагогика за достигането на посочените цели и задачи, но тъй като това е все още в системата на казарменото ежедневие, ще посоча някои от прилаганите неписани, нестандартни и от мнозина оспорвани похвати, характерни за Морското училище в тези години. Говори се, че те са още от неговото създаване. Вероятно се прибавяни нови, а старите - усъвършенствани. Тази тяхна дълготрайност говори, че командването на училището, ако не ги е препоръчвало, не ги е отхвърляло и явно е било доволно от резултата. Нали и те са ги изпитвали в различни периоди и върху себе си. Колкото и да прозира в някой от тях изстъпление и жестокост, трябва да се подчертае, че в този разнообразен арсенал боят и въобще физическото насилие като възпитателно средство отдавна е изхвърлено на всички нива и това прави чест на Морското училище. Разбира се, има достатъчно други, които се бяха превърнали в любими и предпочитани. Някои от тях може да се квалифицират като недостойни и унизителни. Такава категорична оценка им се даде по-късно, след 1945-46 г., но колкото и да е странно, тогава ние ги приемахме като нормални, а щом се прилагат не инцидентно, а ежедневно, - и като най—необходими. Не се считахме за унизени и от сърце се смеехме от комичните ситуации, в които изпадаха наказаните, стига все пак да са поносими, да са човечни. Най-вероятно за това е повлияла възрастта ни. Бяхме 16-17 годишни, а командирите ни само 2-3 години по-големи от нас.

Моралните напътствия след вечерна проверка бяха най дългите. Толкова дълги, че стигаха до полунощ. Само този, който е прекарал деня в уморително учение, в строеви занятия и гонитба по плаца, само той може да оцени какво значи това, капнал от умора, но "закован" в строя да слушаш, както се казва, "разнищването до голо" на прекарания ден, с неговите плюсове и минуси, с безкрайните нарушения на устави и правилници. В тези дълги часове се обявяват поощренията и наказанията, изтъкват се честните постъпки и се порицават лошите. Оставаш с впечатлението, че всичко е видяно, оценено и посочено. Поставяха се и новите задачи. Ако денят е минал сравнително спокойно, се откриват проблеми, но никога не се изпускаше този дълъг вечерен час, в който планомерно, без отстъпления, младшите ни командири ни внушаваха и моделираха от нас нравствени стойности по свой образец и подобие.

Обикновено към края, който никой не знаеше кога точно ще дойде, извикваха един от наказаните със "снаряжение". Ако случайно за тази вечер нямаше такъв, избираше се поредната жертва. Нарежда му се да донесе от пирамидата личното си оръжие и сеансът започваше. В случая се изхождаше от позицията, че повереното ти оръжие е израз на високо доверие, а поддържането му - свещен дълг. Проверяващият дълго обосновава голямата вреда, която му е нанесена от това, че на върха на мушката смазката е повече или пък е останало сухо местенце колкото главата на игла топлийка. Действително, след тол­кова доказателства започваш да чувствуваш какво голямо нарушение си допуснал и колко то е застрашавало сигурността на държавата. Нарекох това сеанс не случайно. Отпуснати от умора и капнали за сън, слушахме сладкодумните си командири, а техните внушения навлизаха дълбоко в съзнанието ни. Чувствахме необходимостта да станем по-добри и по-изпълнителни. Целта се постигаше по същите неписани правила. Тези часове принадлежаха на корабника на ротата, кандидат подофицера Минко Стойнешки. Той беше в стихията си. Премалявахме, но му се възхищавахме колко много знае и умее. Искаше ни се с нещо да приличаме на него.

След всичко това, обикновено по взводно, започваше динамичният, акробатичен и не съвсем безопасен номер "бързо лягане". Преди началото проверяваха да не би някой с нещо да се е подготвил. Обикновено се хитруваше с предварителното развързване на обувките и разкопчаването на ръкавите. След това се подава командата за лягане. Пускат се секундомерите. Когато стрелките докоснат 30-та секунда от най-сръчните се чуваше "Аз", "Аз". Дойдат ли до 45-та прозвучава гръмогласната команда "Мирно!". Наблюдаваното е нещо необикновено. Подобна картина на вечно замръзнали човешки тела в най-необичайните им пози сме виждали по литографиите, изобразяващи трагедията от изригването на вулкана "Везувий". На едни ръцете бяха вдигнати високо, но неизмъкнати още от рубашките, други още наведени, се мъчат да развържат обувките си, а успелите да събуят панталона си са вдигнали крака да го прескочат, но командата ги е за­варила така и те, недовършили скока, "висят" над него. Тази замръзнала картина оставаше до тогава, докато проверят успелите да си легнат в срока. Уверявам ви, беше трудно да се остане така, но то­ва знаеха и началниците и те се стремяха към него. С неуспелите тренировката се повтаряше до постигането на норматива, на който никой не знае стойността.

Успяваха тия, които прилагаха така нареченият "рибен скок". Това изпълнение го прилагаха малцина. Заключаваше се в следното. Разсъблеклият се печелеше решаващите секунди като се изсилва и с опънати напред ръце като риба меч, прелита хоризонтално над шкафчетатата и наведените си другари и се захлупва върху леглото. Опасно е да не попаднеш върху рамката му, да удариш главата си в стената или краката - в задната табла.

Тази тренировка, освен че ни привеждаше в силна възбуда, отнемаше от времето ни за личен тоалет и хигиена. Искрено се радвахме когато след месец-два я разредиха и накрая отмениха, като достигнала целта си. Към нея се връщаха като форма за наказание.

Минаваше този кошмар и всички сме под одеалата. Мъчиш се да укротиш сърцето, което бие до разкъсване на гръдният кош и страшно ти се иска да заспиш. Искаш, но не можеш. Мислиш. Уж всичко си спазил, всичко си направил както са те учили, но, кой знае. Изреждаш в ума си и най-дребното: дали ремъка на карабината е поставен зад ръкохватката, да не би паласките да са малко накриво и незакопчани или пък клечките за почистване са останали по-малко от определените. А може би дрехите не са "под канап" или в бързината моряшката якичка е останала в единия ъгъл подгъната. Ами ако четката за зъби е забравена извън кутията?  Такова нарушение не се отминава неотбелязано. Въобще действуваше правилото, че кадетът няма право на дълбок сън. Той трябва да е полубуден и в подсъзнанието му да се изреждат едно след друго задълженията, несвършената работа и предстоящите задачи.

Най-после умората надделява и заспиваш, но нечия ръка те бута да станеш. Отваряш очи и виждаш пред себе си дежурния от командирите на отделения, решил да довърши започнатото през деня. Оказва се, че нещо от изброяваното е останало неизпълнено и то, както диктуват уставните изисквания, непременно трябва да се оправи. Въобще за хиляди неща можеш да бъдеш вдигнат на крак и денят за теб да продължи отново. Имаше много поводи и те се използваха за да ни се внушава, колко много слабости допускаме и колко сме несъвършени като военни. 0ткъсването от съня в тези късни часове ставаше не с груби и остри забележки, а с поглед, по които разбираш какво има да се прави.

Но и младшите ни командири освен задълженията към нас имаха и лични. Те също бяха ученици. И тях изпитваха и оценяваха и трябваше да се готвят за утрешния ден. Уморени напускаха помещението и оставаха само дневалния да се грижи за неспокойния ни сън.

Неприятно се посрещаше наказанието "под оръжие". Тежеше не пълната с тухли раница, а отнетото от обедната почивка време. То и така не достигаше и да го пропилееш изправен на плаца, в пълно бойно снаряжение, с лице срещу слънцето и под закачките на приятелите, бе обидно и тежеше. Изпитах го през 1947 г. Наказа ме новоназначеният инспектор на класовете кап. II р. Бранимир Орманов. Струва ми се, че същата година отмениха това наказание централно. Мотивите бяха, че не следва да бъдеш наказван с оръжието, което ти е поверено, за което носиш отговорност и трябва да обичаш.

Масово се практикуваше "наказанието" прав върху нощното шкафче с ръце, опънати напред и възглавница върху тях. То си имаше и разновидност. Всичко е както в основния вариант, но този път с вдигнат крак или застанал пред огледалото. Трудно се издържа на собствения поглед и огледален образ и то така окарикатурен. И в този случай нормата не беше определена. Колкото издържиш. Ако се прецени че е малко, започваш отново.

Дисциплинарната практика и уставът препоръчват степенуването на наказанията, но най-тежкото, арестът, се прилагаше много рядко. Вероятно причината бе в това, че училището нямаше специално поме­щение, но битуваше и чувството, че за постъпилия с конкурс тази мярка е много крайна. Въпреки това и през малката стаичка на караулното минаха мнозина и "трошиха" костите си върху голия нар. Преминалите от там са излитали смущението и неудобството, когато под кон­вой, без поясок и отличителни знаци и връзки на обувките са ги извеждали за лична хигиена и други нужди.

Те, тези неща край нямат. Чувствувам, че отделих много място в спомените си на този процес, но той беше сърцевината в по-продължителния път за създаването от юношата на кадрови морски офицер, капитан и механик. В този смисъл това не е от умиление към миналото, а опит да разкрия неговата същност. Отношението си към този, натрупан от век педагогически опит не изразих твърдо, но личи, че във вида в които бе упражняван към мен и колегите ми, не отхвърлям. Това не е било издевателство, макар и да е отно­шение, нерегламентирано от уставите. Безусловно били са засягани някои чисто личностни струни от душевността ни, но като се обръщам назад, сред своите и в другите випуски, не откривам сред тях осакатени, раболепни лакеи, угодници, безволеви и без своя позиция в живота бивши възпитаници, изстрадали "униженията" на разгледаната система. Откривам, и не само аз, тъкмо обратното. В абсолютното си болшинство те са проявявали самостоятелност, лично разбиране и отстояване на гражданската си и военна позиция, които не винаги са съвпадали с духовната, а от тук и с клетвените задължения. Канонизираният в известен смисъл живот на тези лица във формата и съдържанието на морски офицери, капитани и механици не ги лишаваше от възможността да си останат личности със свой по­черк и поведение не само в казармата, но и в обществото. Това ще проличи и от написаното за някои старши и младши командири, за отделни възпитатели и преподаватели. Как тогава мога да отхвърлям ка­то обидни и неморални или обезличаващи личността формите на възпитание, създали такива специалисти и хора. Съзнателно се повтарям, тъй като с това свое схващане влизам в известно несъгласие с някои колеги и с талантливия социолог Иван Хаджийски, задълбочено анализирал този проблем. Изследователи на творчеството му изтъкват неговата студия "Психология на военната дисциплина" като шедьовър. Отхвърляйки системата обаче, той не отминава това, на което наблягам, и това ни сближава. В т. 1, стр. 203 на "0птимистична теория на нашия на­род" той отбелязва: "Когато едно лице по своя добра воля влезе в редовете на войската, то не оказва никаква съпротива при обработването и пригаждането му към новите му задачи. . . То приема това или като тежест при изпълнението на един нравствен дълг, или като изпълнение на поето по договор срещу заплащане задължение... " (курсивът мой - Й.Й.).

По нататък доуточнява, че при доброволния вариант остава повече място за лична воля и проява на самодейност. Когато войникът гледа на това свое участие във войската като на принуждение , тогава обучението му има повече вид на "дресировка" (курсивът на автора - И. X.)

В подзаглавието на темата подмених тази дума с чуждицата мундщровка, тъй като през тези години тя се употребяваше по-често, но и двете имаха язвителен за нас извод и оценка. Оставим чита­теля сам да определи отношението си към системата, но преди да поставя точката по въпроса искам да подчертая отново следното. Както доброволното така и задължителното обучение в процеса на създаването на военното лице, на въоръжения гражданин на държавата, е било и си остава единственото възможно само в търсенето и намирането на възможния най-широк допир до съзнанието на обучавания, до неговите духовно-нравствени чувства за Отечествен дълг. Това е главното, това е проблемът, който в последните години на века излиза на преден план за казармената младеж и нейното приобщаване към службата. Свидетели сме, особено отдалите живота си на Армията и Флота, как тези категории за част и дълг неудържимо изчезват от духовното битие и нагласа на младежите за всеотдайна служба на Отечеството. Показа го и фактът, че през 1995 г. от завършилия випуск само един младеж се решава да тръгне към командирския мостик. Мотивациите от дълг, чест и интерес смениха местата си. Докъде ще ни изведе това, не е трудно да се отгатне. Иска ми се обаче да смятам, че постепенно всичко ще застане на местата си, без да се връщаме към тези форми и методи на обучение и възпитание, които засегнах. Военната педагогика също се обогатява.

Както обещах, на различни места ще се появят мисли и чув­ства за наши командири, възпитатели и преподаватели:

- Мич. II р. Цветан Коев - взводен командир, съвипускник на Калин Цачев, но твърде различен по характер, духовност и метод на работа. Бе високо културен и дисциплиниран млад офицер. Стриктен и взискателен към нас. Безкомпромисен, което го отдалечаваше от средите ни. Мълчалив, което затрудняваше вникването в душевния му мир. Така остана неразбран и от подчинени и от командването. Бе уволнен рано. Премина в Океански риболов и е един от първите му кадри като изтъкнат капитан на риболовен траулер.

- Мич. I р. Димитър Радулов - взводен командир в периода 1914-45 г. Той беше мобилизиран офицер от кадрите на търговския флот. Скромен, тих и много внимателен човек, за когото военната служба бе едно не твърде приятно задължение. След демобилизацията се завръща в Параходството на БМФ, където бе един от изтъкнатите и уважавани капитани, носител на много ордени и трудови отличия.

- Мич. II р. Борис Парков - наш взводен командир след 1945 г., след завръщането си от пленническия лагер в Германия, където бе попаднал в края на войната. Той бе един от 15-тимата от 38-и випуск, изпратени на практика след завършване на училището. Много ми е болно, че, увлечени от еуфорията след септември 1944 г. и вглеждайки се в този и онзи търсещи белега на "наш" и "чужд", и Борис Марков бе отпратен при чуждите. Нещо повече, дадохме му неоснователното и обидното прозвище "Фрица". За това му помогна затвореният характер, мълчаливият, но взискателен подход към всичко и всички, опиращи до военната дисциплина. Съвременниците знаят, че в този период дисциплината в училището и целия флот беше на страшно ниско равнище. Неговият напън да въведе що-годе ред сред курсантите, особено сред новите попълнения, срещна съпротива и бе осъден, така да се каже. Не съм бил против него, но в себе си съм таил дадената му оценка, за което с късен срок се извинявам. Неговото трудолюбие, образцов ред, лична дисциплина, висок патриотизъм можеха да помогнат много, но нямаше подкрепата. Уволниха го сред първите. Завърши техни­ческо образование и дълги години като инженер-енергетик се изявяваше компетентно.