Годината е 1943-та. Мълниеносното настъпление на германофашистките войски на Източния фронт е спряно. За повечето от хората започваше дългоочакваният обрат във войната. През февруари водачите на "Бранник" и "Легиона" в Ловеч организираха траурен митинг за загиналите в Сталинградската битка, но и най-разпалените оратори не можаха да възвърнат вярата, че Германия ще спечели войната.
В мъжката гимназия само привидно беше спокойно. След провала на РМС (Работнически младежки съюз) все още продължаваха да извеждат навън по един-двама от извиканите за "справка" ученици, повечето от които не се завръщаха и не заемаха отново своя чин. Въпреки тези мерки, борбеността не спадаше, подържаха я героичните постъпки на зъдьржаните в полицията ученици и до приказно невероятните случки с партизани в зачестилите напоследък битки, като тази в района на село Радювене (днес Стояново) край горичката с красивото име "Китката". Там, обграденият от всички страни Стоян Едрев, началник на щаба на XI Плевенска военна оперативна зона, успява да надхитри противника и с униформата на убития полицейски началник безпрепятствено да премине през плътния кордон. Истината прераства в легенда и се носи от човек на човек. Но не всички сблъсъци имаха такъв край.
На 23 май 1943 г., в разгара на подготовката на утрешния светъл и най-български празник, Ловеч като че ли изведнъж онемя. Стъписа го новината за гибелта на партизанския командир Христо Кърпачев. Победителите искаха да ликуват, но не знаеха как. Предателят от Хлевене получи наградата си, а ръководителите решиха да изложат трупа на показ пред околийското, отвъд Покрития мост. С това те искаха да сплашат народа, но не бяха отчели, че действието им ще се задвижи не по законите на балистиката, а съгласно траекторията на бумеранга. Съзнателно или не, от любопитство или от уважение, но ловчалии в колона по един, с шапка в ръка и наведена глава, със свои мисли и надежди, преминаваха пред своя герой. Видях поета партизанин мъртъв и скътах в сърцето си една малка гордост.
Ще минат години. Аз вече няма да бъда гимназист, но съдбата ще ме среща със спомените за тези личности и времена. Че Кърпачев е поет, ще науча по-късно, след септември 1943 г. и, обикнал песните му "Чавдарци" и особено "Когато на Дунав се мръкне и сънен Балканът заспи,/ отново в полетата бойни пожарът на бунта гори…", ще помогна да навлязат в репертоара на новото ми учебно заведение. След още много години ще науча, че този учител, като школник в 6-ти Приморски полк във Варна, е бил един от инициаторите за обществена защита на осъдените възпитаници и моряци в "Моряшкия процес-1933/34 г.", който процес е известен с рекордно издадените смъртни присъди - 12 от 66 подсъдими. Инициативата ми, портретът му да бъде поставен в кварталния ни клуб (бившите казарми) бе приета и осъществена.
През 1947 г. , след 4 годишна раздяла, ме посещава на учебния кораб "Асен" добрият ми приятел от с. Казачево Кънью Маринов, един от извиканите за "справка" ученици. Кънью преминава в нелегалност и става боец от антифашистката въоръжена съпротива. Включва се във войната. Вражеска мина го оставя без един крак - тежко изживях трудното му изкачване по корабния трап на палубата. Землякът ми израства като добър журналист. Военните му кореспонденции често обхващаха и военноморския флот и се приемаха добре.
Изкушавам се да споделя още в началото, че по-големият от мен с две години, старши кадетът Руси Божанов ще бъде също партизанин -командир на отряд "Васил Левски" в спомената зона на Христо Кърпачев, Стоян Едрев е Кънью Маринов.
Разказаното за Ловеч е картина, която може да се види навсякъде из страната - някъде по-героична, на друго място -по-трагична. Но каквато и да беше, тя разкриваше и показваше посоката на развитието на един необратим процес от родната ни история. И въпреки тази тенденция, реалната обстановка криеше още много неизвестни и най-малкото позволяваше на юноши като нас да се отдадем на мечтите си. Когато обаче тези мечти са свързани с продължаването на образование, те не се съобразяват с всичко това и литват неудържимо. Потвърждаваше се националната ни характерност, че те са спохождали българина и в тежките му робски дни и той е намирал начин да ги реализира, без да се откъсва от борбата.
В края на учебната година, какато в повечето учебни заведения, във фоайето на гимназията бе разлепена обява. Известяваше се, че за-вършилите пети гимназиален клас се допускат да кандидатстват във Военноморското училище. Срокът на обучение е шест годишен и на за-вършилите го се признава висше специално образование. Разкрити са три специалности: за морски офицери, за капитани в търговския флот и за механици в двете ведомства. Условията бяха твърде благоприятни и привличаха вниманието. За себе си бях решил и направил избора по-отрано. В рода ми имахме един, чичо ми, който бе завършил морски специални школи (МСШ) през 1927 г., а общо от малкото ми селце, до моето кандидатстване, деветима момци бяха завършили учебните заведения на военния флот - Училището и Школите.
Молбите за кандидатстване подавахме директно до началника на училище то и чакахме потвърждението, че се допускаме до изпит. От исканите документи два бяха специфични като за военно училище. Единият трябваше да отрази резултатите от предварителния медицински преглед със задължително приложение на рентгенова снимка на белите дробове. Именно тази снимка ни затрудни най-много в Ловеч. През войната филмите бяха дефицитни и ни се наложи да търсим услугите на специализираната болница в Плевен. Запомнил съм случая и по това, че останах без пари и обратно преминах разстоянието от 45 км. пеш в разгара на жътвата и юлските горещини. Другият документ бе за благонадежност. Без съмнение всеки от нас желаеше оценката му в него да бъде благоприятна, без да предполага кандидатът, че след година-две тази положителност в нея ще се тълкува по-свободно и не винаги в негов интерес. Считам въпроса за интересен и разкриващ една характерност за Морското училище, макар получило и статута на висше военно. От 1939 г. такова удостоверение за благонадеждност, по молба на кандидата, се издава от военното окръжие въз основа на сведенията на околийското полицейско управление и общините. До тогава се е изисквало писмо от офицер от запаса, член на Лигата, с което да се подкрепи благонадеждността на кандидата. Тези документи не са имали съдържанието на характеристика и са отказвани на тия младежи, които лично или техните родители са съдени или следствени за противонародна дейност, както тогава квалифицираха всички форми на несъгласие и на борба за социална справедливост против монархофашистки режим, включил България във войната на страната на Германия, провеждащ реквизиционна политика и др. Ние бяхме 16-17 годишни и на тази възраст малцина достигаха до политическа присъда. Главното опираше до родителите ни, а съдбата им често зависеше от селските кметове. Имам впечатлението, че тези властници, освен изявените агенти на полицейщината, рядко даваха за бащите ни отрицателна политическа оценка и характеристика, с която може да се попречи на децата им да следват. Повечето от тези кметове, и преди всичко на малките и бедни селца, изпитваха гордост, че помагат на селото да излъчи от средата си младеж, който да изучава "големите науки" и особено по-рядко срещаната и по-трудна професия, за каквато се смяташе морската. Разбира се, не навсякъде са подхождали така и много умни и честни, но оценени като неблагонадеждни по тогавашната квалификация млади момчета не се допускаха да кандидатствуват. Някои от тях търсеха да се прикрият зад фасадата на казионни организации и донякъде успяваха. Този въпрос ще го засягам и по-нататък, от друг ъгъл и при други обстоятелства.
В подкрепа на разсъжденията си за благоразположението на мнозина селски властници и по-заможни селяни към ученолюбивите им земляци. Ще разкажа за моето село Абланица. Кмет по това време беше Мичо Колев от съседното село Хлевене. 3наехме, че е офицер от запаса.
Без съмнение, през войната държавата е разчитала на него и подобни нему в подържането на реда, мобилизационната готовност и събирането на селските наряди. Нашият кмет изпълняваше тези задачи с разбиране и за възможния компромис от двете страни. Още съм впечатлен от неговото неочаквано появяване на ловешката гара. Тогава тя беше крайна и той решил да ме изпрати. Стисна ми ръката с лаконичното, високо патриотично и характерно за кадровия военен пожелание: "Бъди достоен за селото и разнасяй славата на България по света!" След тези думи всички останали са излишни. Постарах се да изпълня тази негова заръка и нека това се приеме като закъснял рапорт от моя страна към него и съселяните ми. Те ме окуражаваха морално и материално подпомагаха, за да стана морска личност и да запазя самобитността си. А ето пък как се отнесе към материалните ми проблеми един от по-заможните, Минко Тодоров, кръчмар на главния път. Пристига на красивия си кон и даде на баща ми 5000 лева, първоначалната вноска за личното обзавеждане, с насърчителните думи: "Вземи ги, Илия, моите пари са хаирлия!" Но ще минат още много години и те ще намерят начин да ме проверят как съм аз, същият ли съм, все още ли съм техен или съм забравил гнездото си.
Бяха се насъбрали. Разказвах им за Крим, Севастопол, Ленинград и за всичко, което съм видял и ме е впечатлило. Те обаче си имат свои въпросчета и искат отговор на тях, за да сверят часовника си и да усетят накъде вървим. След като завърших за чудесата на Ермитажа, дворците и галериите чичо ми тихо, но упорито ме попита: "А бе то с музеите ми е ясно, но кажи ми ти как е на село, как живеят, какви са им къщите, по-хубави ли са от нашите?" Смутих се. 3а руското село все още трудно се говореше, а сравненията с домовете ни бе невъзможно. Той изглежда добре знаеше това и ми помогна да изляза от трудното положение. Така че разписаният ми от тях билет на доверие беше под контрол и това ни правеше по-единни. Не можеш да се откъснеш от корена си. И това е хубавото. Връщам се отново към действуващата тогава система за проучване. Такава имаше макар и нещатна: ПРОДУЧ и по-късно ПРОНАР, съответно - противодържавна и противонародна.
В нейната структура, по моя преценка, е имало нещо, което я е правило не много прецизна, така че да допуска пропуски. Нещо повече, видимо такива "пропуски"са правени и съзнателно за да могат да се допуснат до конкурса всички желаещи, в това число и младежи с леви убеждения. Такава възможност се създаваше от обстоятелството, че гимназиите не атестираха кандидатите, както това стана по-късно, и достъпът бе открит за всички. Няма никакво съмнение, че ако тези институции атестираха такива като Тончо Андреев от Галата и Димитър Филипов от Габровската техническа гимназия щяха да бъдат белязани и допускането им - съмнително. По това време и двамата са били активни ремсисти и са се водели на отчет от ръководствата. Но в реда на истината следва да се отбележи, че от тази "непрецизна" система на проучване не са се възползвали и тия младежи, които социално, служебно, или пък организационно са били, ако не готови, то поне перспективен контингент на буржоазната власт, на управляващите. Всичко това опира до възприетата система на деполитизирана и партийно изолирана армия, което се отнасяше и за Морското училище. Препоръките в тази насока не се искаха, което не изключваше да бъдат изпращани, но в повечето случаи самоинициативно. "Бдителни родолюбци" е имало и тогава и техните листовки са попадали и ръцете на командването на училището. Такива факти е имало и за хора от нашия випуск, но особено фрапиращи са за някой от по-старшите. Вземането на решение по тях се е определяло от вътрешната, духовна мотивация на съответния командир, по-малък или голям по ранг. Мнозинството от нашите командири в този период успяваха да потискат политическите си емоции и да действуват необременени от тях.
С положителност знам, че много от подалите документите бяха членове на "Бранник" или "Легиона". Последните поне го демонстрираха. Сигурен съм също така, че за една значителна част това е станало не по вътрешно убеждение, а по възприетата тогава в гимназиите система на колективно включване на нищонеподозиращите членове на "Червен кръст", "Въздържателното дружество" и др. Излагам това само да посоча, че и те не прибягнаха до препоръчителни писма или характеристики. Също така нямам сведение командването да е селекционирало такива кандидати. Нещо повече, не е имало програма за подготовката на предани на властта и господствуващата икономически класа кадри. Да бъде така е логично за всички управляващи, но да ми бъде простено, не го открих очевадно. Това обаче не е изключвало симпатиите и надеждите към такива да са завършвали с конкретно подаване на “помощ” на ръка. Струва ми се, че това го правеха по младшите командири, квесторите по време на изпитите. Те познаваха съответните избраници и по време на съпровождането им до мястото за облекчаване, намираха начин да им помогнат. Но всичко отново опираше до конкурса и класацията, т. е. без директно ходатайство и привилегия. В тази посока трябва да кажа, че и левите, антифашистки сили, макар и извън закона, търсеха начин да помогнат на по-бедните и изпаднали в трудност семейства на завършилите по-рано училището и школите. От позицията на нелегалност те нямаха друг път на подпомагане, освен да подготвят дадения кандидат, за да се пребори и класира достойно на конкурса. Такъв е случаят с Михаил Божинов. Баща му е завършил Морското, но умира през 1941 г. Член е на Българската работническа партия-комунисти (БРП/к). От 1923 г. в нея членува и майка му. В по-късните години съвипускниците на баща му събират средства и изпращат Мишо в София, за да се подготви достойно за изпитите. Той с увереност говори, че и във Варна е имало такава форма на подпомагане. Изпълнявал я друг бащин приятел-съвипускник. Бою Боев - механик във фабрика "Принц Кирил" (Христо Ботев) през 40-те години. И нещо още по важно. Връзка с него и подготвящите се младежи е имал преподавателят по математика в Морското училище Христо Грамчев. Вероятно от там е подадена ръка и на Стоян Касабов от нашите, чийто баща е бил на работа там и познавал Боев. И в двата случая, а възможно да има и други, красивото е в това, че бившите възпитаници не са търсили "подводници" сред познатите, а са оставали верни на утвърдената практика да се допускат до изпит всички, но да се приемат най-добре подготвените; към това са се придържали стриктно. Те не могат да допуснат с нещо да нарушат реномето на училището, укрепвано през целия период на съществуването му.
И тъй като разгледаният проблем е бил винаги дискусионен, връщам се към него отново и обобщено. Не трябва да се възприемат размислите ми като опит за внушаване на наличието на притъпена класова бдителност, особено в тези критични за системата години. Това би било наивно от моя страна. Властта никога не е оставала без поглед върху глобалната политика, особено в армията. 3а това говорят фактите, че в критичните моменти и вътрешно-политически сблъсъци тя е възлагала част от задълженията на полицията и върху нея. Почувствувал съм го, че колкото политизацията в страната се изостряше, толкова и политическото вмешателство, в иначе деполитизираната армия, бе по-осезаемо. От войскови подразделения се създаваха жандармерийски части и често в преследването на антифашистки формирования се вдигаха цели гарнизони.
От 1942 г. училището става висше специално военноморско и това в известен смисъл облекчава подбора, които по същество е самоподбор, най-малкото от класово-социалната му страна. Предварителното отделяне на желаещите кандидати за морски офицери, капитани и механици бе стъпка в тази насока. Но и тук има едно обстоятелство. За толкова кратко време от новия си статут Морското не успя да възприеме и заживее с вътрешната нагласа на софийското военно училище и от тук да подмени по-демократично настроените командири и възпитатели на морското с нови. В основата си командният състав бе запазил близостта си до социално слабите слоеве, от които често пъти и произхождаше. Училището не успя да се възприеме от българската буржоазия като елитно военно учебно заведение, в което нейните синове ще могат да получат гарантирано бъдеще в съблазнителния и осигурен военен корпус. Буржоазията признава трудностите на Морското и го оценява като "училище за смелите", но само толкова. Изразява възхищението си от тия, които са избрали тази "рискована" морска професия за свое бъдеще, но нищо повече. Забогателите ухажваха морските офицери и капитани и в компания слушаха техните разкази за измислени и действителни приключения. Нежните им половинки ги оценяваха за много интелигентни и понякога допускаха "разказвачите" твърде близко до себе си, но, както казах, децата си не смееха да насочат към тази професия. Разбира се изключения имаше и при нас, но те бяха в началото, най-малкото, второ поколение от вкусилите солената морска вода. Други пък използваха училището на дедите и бащите си като добре организиран пансион, в който можеха да получат образование и отслужат службата си.