Въпреки неуспехите ни за месечните сбирки не ни напускаше мисълта за една целокупна випускна юбилейна среща. На една от поредните - месечни, унесени от спомените по миналото, се престрашихме за юбилейна и създадохме инициативен комитет. В него първоначално влизаха: от I взвод - Дончо Драгомиров, от II взвод - Георги Вълчев и аз, Йото Йотов; от III взвод - Аце Борисов, Стоян Костов и Стоян Касабов.
В плана за срещата бе заложена идеята за отбелязването на 50-годишнината от приемането ни и това да стане на 18 септември 1993 г. Всички инициатори единодушно и с въодушевление приехме да бъдат поканени постъпилите в Морското преди 50 години, като на мястото на починалите да присъстват живите им съпруги или наследници. Това бе красиво и човечно. Такова едно събиране щеше да ни предпази от ново и още по-дълбоко, а възможно и отмъстително, разделяне, очертаващо се след 1989 г. Предвиждаше се посещение на старата сграда на училището, сега обитавана от Музикалното училище и от Техникума по туризъм, посещение на новия корпус с разглеждане на условията за учене и бит и, както се полага в подобни случаи, полагане на венец пред паметника на патрона Никола Вапцаров. Въпреки високите ни рангове и титли с ранното пенсиониране се оказахме социално слаби и на нивото, на което бяхме в годините на постъпване. Затова предвиждахме за неварненците разквартируване в домовете и вилите на живеещите в този град. А за вечерята в планчето отбелязахме - да бъде скромна. Опасенията ни се потвърдиха и изпаднахме в неудобство да бъркаме и обръщаме джобовете си, за да покрием преразходената сума. Споходи ни идеята да поискаме катер, с който да разгледаме кейовете, корабите, рейда и всичко, което до неотдавна беше наше стопанство и отговорност. Бързо и положително реагира на молбата ни командващият на флота тогава, но вече покойник, вицеадмирал Венцеслав Велков. От всичко планирано най-паметно остана това близо двучасово плаване. Разбира се, вълненията ни при посещението на старата сграда и новите корпуси на училището са несравними, но там подбудите бяха други - спомени на девствени мечтатели и вярващи в звездата си хора.
В старата сграда влязохме притеснени. Нищо нямаше от реквизитите на Военноморското училище. И дворът не беше същият. Сега е асфалтиран, няма я сградата, която без чужда помощ трудно се прескачаше, няма я и оскъдната спортна база. Стълбището към двора, на което обичахме да си правим снимки, отново ни примамваше, но фотографът не успя нищо да запечата за спомен. През прозорците се чуваше звук на пиано, което говореше за новото му предназначение. Въпреки това вътрешният изблик ни върна към миналото. Попяхме си малко, подадоха се някои команди и направихме опит да се строим, но не се получи както тогава преди половин век. Струва ми се причината бе в това, че скандално изключеният Милков даде неверен тон. Прозвучаха команди, никога непроизнасяни. Прецених, че това беше само началото и по-нататък могат да се очакват и други изненади. Подсказваха го само двете малки букетчета, които с Костов носехме, а имахме други намерения.
Посещението на новите корпуси беше големият ни празник. Неговият началник кап. I р. Бакалов (от 1996 г. контраадмирал) с цялото си ръководство, началници на катедри и преподаватели направиха всичко, за да можем да видим и да получим пълна представа за това, което днес е Морското училище. През 40-те години мечтаехме за модерна учебна база и съвременни социално-битови условия, но видяното надмина всички очаквания и мечти. Това бе институт за гордост на България и военния флот.
Като офицер от запаса ежегодно по за две седмици бях на преподготовка в катедра "Тактика". Там имах военновременно назначение. Познавах повечето от училищния кадър. Те са много добри, с научни звания и постижения в техниката и оръжието. Бяха пълни с енергия и идеи за бъдещето. А колко ние сме застарели, а те млади ръководители, ще проличи от примера ми с един от тях. На зам.-началника по учебната част кап. I р. Коста Иванов бе възложено да ни запознае, "без да остави нещо скрито" от нас, и той с началниците на катедри го стори възможно най-добре. Доктори, кандидати на науката и с други степени ни очакваха с часове в кабинетите, посрещаха ни с рапорт като по-старши випуск и даваха обяснения по всичко и за всичко. Бе приказно и ни вдъхнови за много години. Разбира се, не можехме вече да го приложим в работата си, но можехме да пропагандираме този стар, но неостаряващ институт. И ние го направихме. А този кап. I р. Иванов е син на счетоводителя Иван Иванов, за когото на първите страници писах с любов и уважение. Когато завърших, Коста бе малко момченце и едва го опазвах, спомням си, да види по-отблизо състезанието със мотоциклета по уличното платно между ресторант "Морско око" и общината (бивш партиен дом). Този тогавашен малчуган сега е с научни звания и на отговорна длъжност.
На вечерната проверка мислено се събраха живи и мъртви, за да отбележим деня, в който се обрекохме да вървим наедно. Не стана така. По обществените и природните закони един по един и групово напускаха редиците ни. По изготвените списъци, станали прави, повзводно, изричахме имената. На около 30 % от тях приглушено споменавахме - починали. Съпругите изхълцваха и посягаха към мокрите си очи. Преляхме ги с първата глътка от неначенатите чаши и започнахме това, за което се бяхме събрали.
Наруших последователността на програмата нарочно. Смущението с липсата на цветя за полагане пред патрона не бе разбрано от външните лица и се радвам на това. Намерението да почетем Вапцаров съвпадна с развихрилата се по телевизията и в печата яростна кампания за унижаването и унищожаването на училищния и националния любимец, оценен от световната общественост поет и герой антифашист. Това бе масирана и с дълга подготовка акция и много се увлякоха от нея. Изживях го и го свързах и с грешките, които допуснахме с Вазов, за когото говорих. Стига вече! Да спрем и възвърнем гордостта си на народ и нация!
Подхождайки към паметника, опашката на групата леко закъсняваше и като че ли се отклоняваше. С малките букетчета вървяхме двамата със Стоян напред. Нищо не целяхме. Искахме чрез патрона, бивш възпитаник на училището, да изразим любовта и уважението си към това огнище на морска просвета и национално възпитание. Това малко начинание се проваляше видимо. Спаси го съвипускникът ни, механик, напуснал училището по здравословни причини през 1946 г., родом от село до Каварна, издал две стихосбирки (третата готова) на морска тематика. Надявам се, читателят да е доловил от цитираните стихове мириса и красотата на морето и професията.
И така, Никола на 18 септември 1993 г. изважда от джоба си малката стихосбирка и без позата на артист изрече това, което всички дълбоко таим в гърдите си за Вапцаров. Стихотворението е озаглавено "Разговор с поета".
И аз съм като теб
огняр.
Заливат ме кълба
от дим и пара,
а твойте стихове
ми са другар
да ми дават от твойта
топла вяра.
И кораба разтърси ли стана,
когато връхлетят вълните,
ти, свъсил вежди, казваш:
"А сега
ще издържим ли,
или сме разбити?"
Тогава отговора ми е
твърде прост,
очите ми се взират във стрелките
и твойта вяра става лост
да тласка кораба
срещу вълните.
Никола Стоянов има посветено стихотворение и на срещата ни по случай 50-годишния ни юбилей, озаглавено "Среща". От него цитираше само една строфа:
Няма за какво да си завидим,
всеки е направил, що е могъл.
С това мислех да привърша, повтаряйки го: "Всеки е направил, що е могъл ", но надделя желанието ми да се върна отново към нашето любимо Морско училище.
Колкото и да препрочитах черновата на подготвените спомени, все ми се струва, че петте години казармен живот, учение, възпитание, възмъжаване и оформянето ни в личности, готови за поемат отговорните задачи по отбраната и морската професия, въобще уж всичко важно е казано, а имам усещането, че нещо не им достига. Струва ми се, че читателят няма да заживее с образа на Морското училище, какъвто той е в мен и в останалите. Искаше ми се написаното да бъде малко, но да бъде характерното, важното и неповторимото за тази наша морска академия, за нейния команден, преподавателски и помощен кадър, за нашата промяна - физическа и духовна. А то било много трудно.
Най-неоспоримите оценки, но свързани предимно със специалната подготовка и самодисциплина на завършилите го, са била винаги положителни и ласкави. Това е прекрасно, като се има предвид, че Морското е много специфично училище, продиктувано от директните му връзки с отбраната, т. е. с политиката. Този негов живец е още от създаването му, та до наши дни, което го прави неповторимо и непреходно - такова е скромното ми, но твърдо мнение. Ето на този въпроси, струва ми се, не можах да отговоря директно. Няма съмнение, че специалисти излизат и от другите институти, университети и техникуми, но от нашето, в което бяхме от 1943 г. до 1948 г., наред с това възмъжалите младежи го напускаха и с по-друга закваска, по-друга душевна нагласа, с по-друго мирозрение, амбиции и избрани пътища за лична реализация. Какво е то - другото?
Това е възпитаваното у нас още от петнадесетгодишна възраст чувство за национална и отечествена отговорност. Чувството за съзнателно подчиняване на личните интереси на върховните - държавните. Чувство за национална гордост, достигаща до национална самовлюбеност, но без оттенък на националистическа надменност, расова, етническа и, много важно, класова нетърпимост и несъвместимост. Това е широка и непоклатима основа - платформа, заложена в съзнанието ни още от първите дни и месеци. И върху нея се изграждаше специалистът офицер, механик и капитан, но винаги и предимно гражданин на отечеството си. Иначе бяхме хора различни по мироглед и душевност, с индивидуални генетични особености, които на утвърдилата се с годините идейна, морална, национална, политическа и педагогическа основа и работа се тушираха и ние ставахме по-единни, по-хомогенни, по-монолитни и въпреки отделните прояви на лична неприязън - по-задружни. За разлика от останалите граждански учебни заведения Морското училище планираше тези неща и преднамерено ги внедряваше в нас и те ставаха наша същност.
Да се обърнем за малко назад и си припомним, че гимназиите изостряха и даже провокираха тази политическа разноликост сред нас гимназистите. Тя се очерта още на портала на училището, където сред явилите се на стартовата състезателна линия имаше и бранници, и легионери, и ремсисти. Неорганизирани също имаше, но обществено неангажирани и безразлични нямаше. И това бе естествено. Ние бяхме рожбата, продуктът - политически и интелектуален, на 40-те години на века. Но също така още на медицинския преглед стана ясно, че за предпочитане е по-нашенската песен и патриотичен марш, с други думи, обединяващото нацията. Всичко друго трябва да се забрави или потисне. Както се вижда още от прага, този институт разкриваше своята вътрешна и душевна същност.
Към една от тези разнолики групи принадлежах и аз. Макар и юноша, но имах впечатлението, че военните училища като че ли откъсват възпитаниците си от тяхната бивша среда. И това е вярно. Още тогава в тези часове на напрежение си дадох обещание да положа усилия и да запазя в себе си народностното, което имах. Но очаквах, че в тези нови условия не само ще ги запазя, но и ще ги обогатя. И това ставаше така естествено и неразривно свързано с ежедневието ни в учебния процес, където тясно бяха обвързани обучение и възпитание. Външният човек, и още повече предубеденият, не може да схване това. А то бе толкова просто и осъществимо. Имам предвид Морското училище. Създаваше се обща обстановка на взаимна търпимост и съжителство на реално приетата човешка разноликост. Тя пък се основаваше на досега създаваното, на традициите и морала на училището и главно на неговия ръководен кадър. Този кадър дълбоко уважаваше миналото и умело търсеше и откриваше поуките за неговото бъдеще. Тук е тайната, разковничето. Съдържаше се в завидното умение да се съчетават в ежедневието тези утвърдили се дадености - минало и настояще, в интерес на бъдещето. Не могат да не се създават добри специалисти и добри българи, след като в него се трудеха и ни предаваха от своята духовност такива личности: ветераните инженери Койчо Георгиев и Александър Левков, неговите началници (в наше време) кап. I р. Ст. Цанев, кап. I р. Ангел Папазов, командири на роти, взводове, отделения, инспектори на класове, преподаватели, възпитатели и помощен персонал: адмирал Орманов, кап. I р. Кирил Халачев, кап. I р. Христо Кукенски, кап. II р. Петър Чорбаджийски, кап. I р. Киров, полк. Камберов, офицерите Стефан Дончев, Калин Цачев, Минко Стойнешки, маестро Попов, Станчо Казаков, колегата му Марген.
Споменах за Марген. Помнят го поколения възпитаници - тих и смирен, да се труди върху макети и табла, но в душата му е имало и нещо друго, което респектира с философския поглед върху живота. Прояви го на едно от поредните общоучилищни събрания. Обсъждаше се днешният и утрешен ден. Прогнозираше се бъдещето. Неочаквано Марген взима думата - оригинал, запомня се. С маниера на преподавател вдига един подир друг изявени командири и специалисти, в това число и авторитетния артилерист полк. Камберов, с въпроса "Каква е била вероятността Вилхелм Тел да уцели ябълката върху главата на сина си?". Отговорите не го удовлетворяват. Тогава Марген извисява глас и казва , че вероятността е нулева. ..."Но той се е целил в името на свободата, господа офицери и ученици! Да, за свободата си струва да опънеш тетивата и при такава ниска вероятност да пуснеш стрелата. Свободата е вечно мечтаното от човечеството."
Смятам, че Морското училище през надвековното си съществуване независимо от статута си и прикачваните му отличителни атрибути е вдъхвало вяра и е водело възпитаниците си към лична и на Отечеството свобода.
Имам впечатления, а в известен смисъл съм и пряк участник в събитията до есента на 1944 г. и след това усърдно и съзнателно в следващия, почти половинвековен период и отново след 1989 г., когато се търсеше пътят за разрешаването на проблемите в съвършено нова посока. От позицията на личното си виждане и оценка мога да кажа, че не толкова деполитизацията на армията, в което има формалност, но преди всичко недопускането на партийни структури в нея създават истинските условия за изграждането на верни на целокупния народ и Отечеството защитници. Неизключвайки и отклонения в това отношение, Военноморското училище през целия си период на съществуване е допринасяло тъкмо за такова изграждане.
На изписаните дотук страници наричах Морското: институт, училище, учебно заведение, втори дом, морска академия и т. н., като всичко това е вярно, но дойдох до извода, че най-много му подхожда да го назова ХРАМ. Да, храм на военното и морското ни образование, на национално възпитание и родолюбие. Прекрачилите прага на този храм наред с високата подготовка доразвиват непреходните народностни добродетели, които дават възможност да обслужват Отечеството България при всички обективни и субективни промени на базата и надстройката му. Тази духовна сила и заряд на училището са доловени и от хората преди мен и те са го увековечили в неговия училищен химн:
...Ти о, храм свещен, що всаждаш
любов към родина, народ (в оригинала - цар - Й.Й.).
Ти о, храм , що нас ни учиш
да мрем пред твоя свят олтар, свят олтар...