Много държа на тази тема, защото от нея ще проличи какви личности сме станали ние, кой където съдбата или желанието го е оставил или изхвърлил. Страхувам се, че това не можа да се получи, тъй като една голяма част от другарите ми останаха извън погледа и перото ми. Те не пожелаха да откликнат на молбата ми и не ми съобщиха нищо за активния си живот след напускането на училището. Здраве да е, както казват, но с това като че ли се затвърждава окончателно разделянето на випуска ни, което не следва да допуснем, поне в душите си.
Последователността за хората, за които съм писал, е произволна, а не предпочитана, освен за първите двама-трима, които заслужават да бъдат на по-челно място. Написаното в повече за някого, освен че е имало какво да се каже, е продиктувано и от желанието да се разкрие по-добре обстановката, в която лицето се е реализирало.
И така, да вникнем, разчитайки на търпението ти, читателю, в моменти от живота на наши колеги и приятели, което е показано в таблицата като обобщение.
1. Кап. I р. к. т. н. инж. Цветан Илиев Папазов
Даже да беше само той, Цецо или Мечо, както го наричахме, името на випуска следва да се споменава най-малкото наравно с другите. "Това е един на милион души" - бе възкликнал още в първите години най-старият и авторитетен преподавател Ал. Левков. Действително той става випускна гордост. Израства училищна и флотска ценност, въпреки че нито в средите на едните, нито на другите се намериха сили за един протест, едно несъгласие с разправата над него.
В неговата катедра "Техническа механика" точно са доловили чертите на човека и учения Цветан Папазов и към тях се присъединявам. Истина е, че в него има нещо неповторимо, самобитно, генетично талантливо, тъй както са истина и неговата неорганизираност, детска наивност и доверчивост, които още повече го разпиляваха. Но, изглежда, всички таланти са малко или много чудаци. И все пак това е една външна, измамна, представа. В този свой хаос Цветан безпогрешно и интуитивно се е насочвал към това, което му липсва, което е ценно, което го прави едновременно голям специалист-математик, човек с широка култура и преподавател с неповторим педагогически похват, изумителен до фантастичност конструктор, и то не само и предимно в областта на своята дисертация и научни трудове. Може би много от нещата, които ги е прочел и усвоил в своя безпорядък, да не са му послужили директно и все още, но те са скътани в някоя мозъчна ниша и чакат да бъдат провокирани и реализирани в избраната лично от него тема или поръчана такава. С този умствен багаж, нестандартност и оригиналност на мислене, които са само негови, той е станал консултант и главен изпълнител на редица устройства, прибори и системи с важно научно и отбранително значение и учебна база. С него е свързано създаването на хидроакустичен буй, който получава висока оценка и е приет на въоръжение във флотите на страните от Варшавския договор, а така също в създаването на минноторпеден кабинет тренажор и въобще основното и главното в учебно-материалната база на училището. Предлага свой метод за директно измерване на въртящия момент върху валове, но не пожелава да го представи за изобретение, тъй като по негово мнение било едно съвместяване на законите на Хук и Ом и нищо повече. По странична информация научаваме, че 3 - 4 месеца след това методът е публикуван като изобретение на съветски учен. Такъв си беше. Не го вълнуваха и не се стремеше към титли и звания. Почти насила става кандидат на техническите науки, а "трябваше да бъде един от първите в училището" - споделят колегите му. Признатите на негово име изобретения продължават, те са по настояването на съавтори, с които е работил. Вълнували са го проблеми, свързани с измерването на механични величини чрез електрически методи, вибрациите, радиолокация, хидроакустика и др.
Годината е 1977. Дошло е време да се изпълни взетото по-рано решение да бъдат освободени от военновъздушния флот всички, постъпили в Морското училище до септември 1944 г. Без уговорки и без размисъл за душевните и материалните щети се изпълнява едно безразсъдно решение. Цветан е уволнен. Към него протегнаха ръце в очакване да използват опита и знанията му на мислител, но те не можаха на отговорят да специфичната му нагласа и той напусна. И в този решителен момент петдесетгодишният пенсионер Папазов не направи опит за лична защита.. На съдниците си отговаряше със своята и неподправена и честа усмивка и с видимо безразличие. Казват, че така се защитавали големите личности учени. Кой знае! Ако обаче усмивката и безразличието е форма на външен протест, той може да бъде разбран от хора, близки до неговата нагласа, чистота, запазили морала и неподкупността си. И Цветан избира да отиде при тях - хората от село. Избра село Нова Шипка. Купи си къща с двор, магаре, което нарече Нютон, каручка, развъди прасета, кокошки и започна да усвоява земеделието. Цецо постепенно укрепна психически. Намери нови приятели, които в негово лице откриха добродушния, високоинтелигентен и много народен учен мъж. С него се консултираха по всички въпроси- по политиката, законодателството, медицината, агро- и зоопроблемите на селото. Всеки получаваше отговор и беше доволен. И как да не бъдат доволни! С тях приятелски беседва успешно завършилия Военноморското училище, а в Софийския университет - физика, началник на катедра "Техническа механика", доцент и кандидат на техническите науки Цветан Папазов. Така като че ли всичко застава по местата си и тръгва напред. Но щеше да е вярно, ако се отнасяше не за кого да е, а за онзи, който се среща един сред милиона човеци. Щеше да бъде вярно, ако в Цецовата глава не останаха нереализирани много идеи и задачи, очаквани от военноморския флот и народното стопанство. От тази позиция постъпката му да избяга в село не беше правилна, а илюзорна, спасителна за момента мярка за разсейването на душевния му тормоз. Такива като Цветан могат да ходят на село да си почиват в аромата на окосеното сено и да възвърнат силите си, но само толкова. Останал години там, макар и в такова опиянение, всеки талант загива, може би, без този на художника, писателя и поета.
Освен това, оказва се, че нашият герой е останал подведен и от добродушните си съселяни, влюбили се първоначално в него. Настъпилата демократизация е използвана от някои негови "обожатели" за забогатяване чрез разграбване. Свещената частна собственост не спира крадците. На няколко пъти той е ограбен в буквалния смисъл. Събираното с години - покъщнина, животинска продукция, инвентар и всичко по-ценно е изнесено. Ученият, добрият събеседник обеднява материално и за втори път душевно. Този път в усмивката му долових смущение, каквото при първата разпра не усетих. Папазов е схванал, че тъй както тоталитарната държава изяжда децата си, същото го прави и мнимата, законово нерегулирана демокрация. Жертва са предимно талантливите и духовно чистите.
2. Летец мичман II р. Стефан Христов Станчев
Роден е през 1926 г. от баща българин - емигрант в СССР, и майка рускиня. В България се завръща десетгодишен през 1936 г. и се заселва в Габрово. В училището веднага прояви великолепните си качества: трудолюбие, ученолюбивост, честност, висока самодисциплина и другарство - без избор. Създава си спартански режим. Закалява физика и воля в името на поставената си цел. Както е взискателен към себе си, такъв е и към подчинените си, но толерантен и ненатрапващ силово командирската си воля. Всичко това го извежда на челно място в ротата и училището. Утвърден е за отличник на випуска. Назначават го за корабник на рота на 45-ти випуск. Трудно, но е приет от този колектив и постиженията му са забележителни. Те, "трудните", в лицето на Стьопата вероятно откриват някои командирски черти, които са търсили, виждат командира от нов тип и тръгват с него.
Физическата закалка, силата на духа, интелигентността и стабилността въобще бяха показателите, по които Стефан е предпочетен за летец и в морската авиация. Командирът на ескадрилата кап. Дечев с опита си на участник във Втората световна война в съветската авиация е направил този сполучлив избор. Изборът е прекрасен, съдбата - жестока. След едногодишна подготовка в Долна Митрополия Стефан става правоспособен летец и е назначен във водолетище "Чайка" на самолет "Арадо". При учебен полет за усвояване на езерото край Бургас през август 1950 г. арадото се забива и потъва наедно с тричленния екипаж. Титулярът отстъпил мястото си на политическия офицер и той допуска катастрофата. Това не е било самоинициативно решение. Тогава започна да се лансира идеята, че този ранг политически офицери трябва да умеят да летят и да бъдат в боя във въздуха.
Желанието да полети със самолет е предизвикано от преподавателя по морска авиация и история, началник-щаба на морски войски кап. I р. Валентин Паспалеев. Той е запален да лети и често се издига във въздуха.
3. Кап.-лейт. к. д. п. Дончо Драговиров Атанасов
Роден е на 1.IХ.1927 г. в семейство на военнослужещ - бащата е военен музикант.
На 24 август 1957 г., броени дни до отбелязването на тридесетгодишната си възраст, е уволнен от военноморския флот. Беше вторият от випуска по младост, назначен за командир на дивизион (дивизион торпедни катери). Оценявам го като интелект значително над средното ниво, с улегнал за младостта си характер и умеещ да води колектива. Качествата на Дончо са оценени по достойнство от командването на училището и той е в състава на делегацията със старши кап. II р. Стефан Николов (Петата), която посещава отседналия в Евксиноград Георги Димитров. Това бе израз на високо политическо доверие. Като минава през длъжностите командир на отряд и началник-щаб на дивизионно ТКА, от 1956 г. е издигнат за негов командир. Това беше шанс както за сасмия него, така и за флота. Проигра го военноморският флот. Уволнението му се свързва с неудовлетворителните резултати на това бойно-ударно тактическо съединение. За мен както проверката, така и оценката от нея бяха предварително пресметнати. Това беше най-удобната форма да се освободят от набиращия авторитет млад командир, носещ върху себе си клеймото от близкото минало: кадет на училището на Негово величество, син на военнослужещ в същия период, независимо че е оркестрант, и най-тежкото от всички - лелята в Америка. Така че резултатите от проверката и да са факт, причината е тази, която споменах. Тя имаше съвременно звучене след Априлския пленум с неговите оценки за кадрите и изискванията към тях. Номенклатурната система укрепваше, а тя изключваше възможността такова съединение да се командва от командир без необходимото политическо доверие. От две години Дончо бе партиен член, но само това никому не е помогнало.
За Дончо началото извън военноморския флот беше трудно, както за всички останали, но той бързо се оправи и достигна завидни висоти.
До края на 1957 г. работи в морския клуб на ДОСО, след това в продължение на 11 години плава на капитански длъжности на търговски кораби в Параходство БМФ. Усвоява организацията и експлоатацията на този вид транспортна дейност и от 1969 г. е директор по експлоатацията на параходството. От 1972 до 1976 г. е задграничен представител в порт Хавана - Куба. След завръщането си работи към управление СО "Воден транспорт" като главен специалист по "Навигационно осигуряване" и е представител на България в Комитета по морска безопасност към ИМО със седалище в Лондон. От 1988 г. е пенсиониран на възраст 60 години. Досега е несменяем председател на Съюза на моряците ветерани към БМФ и съм сигурен, че с неговото участие и желание да помага на бившите морски труженици Параходство Български морски флот заделя големи социални помощи във вид на лекарства и други и радва душите на хората.
4. Пом.-капитан Борислав Димов Костов
Роден е на 24.VI.1927 г. Желанието на близките му да стане моряк е голямо. В него те виждали продължение на моряшката професия в рода, но на по-високо ниво. В подтика им е имало и едно потискано "отмъщение" на дядото заради плесницата, която получил от барба Филев като негов камериер на парахода "Фердинанд". Дядовият мерак бил толкова голям, че малкото бебе Борислав е приспуснато зад борда с хвъргалото в солената морска вода. Както често става в живота, мечтата не се осъществява. В моряшката професия не успява и бащата, като остава завинаги на дъното край бреговете на Крим с параход "Варна", потопен от съветска подводница на 20.VIII.1943 г.
Борислав е уволнен по общата процедура през 1948 г. "Виновен" е и за загиналия си баща, който през опасните години на войната е изкарвал прехраната на семейството на парахода, предаден да обслужва германците.
И след войната проблемите са много. Няма параходи, а желаещи да работят на тях има достатъчно. На Борислав освен това му е проблем и задграничното. С помощта на кап. I р. Асен Иванов, партиен активист, и по-късно на капитал Давидов през 1949 г. е приет първоначално в АСО (Аварийно-спасителна служба) с началник споменатия Иванов. Прехвърлянето му оттук в Параходството е по-лесно и то става. Започва като моряк, след това става боцман и стига до помощник-капитан. Умира рано - на 23.IV.1978 г.
5. Кап.-лейт., капитан от БРП Иван Георгиев Василев
Мечтата му за капитанска професия бе голяма, но с разбиране прие и наложената му военна. Трудно е понякога да прецениш с коя крачка се греши, за да спреш, но липсата на "среден път" в случая я наложи. Започва на десантните кораби в Бургас и за 5 - 6 години се утвърждава за командир на дивизиона. Участва в първото голямо, съвместно със сухопътните войски, учение през 1954 г., в което този клас кораби са оценени като необходими за изпълнението на новоочертаните задачи в югоизточно направление и проливната зона. По-късно работи като зам.-началник по планирането на бойната подготовка на база Бургас.
Иван се очертаваше и като изявен ветроходец яхтсмен. Участва в редица големи състезания и успешно защитава спортната чест на флота. През 1955 г. на възраст 29 години е уволнен без право на пенсия. Не му дариха, както на другите, недостигащите му три години за първа категория. Излезе обиден от флота. Започна работа като общ работник в нефтозавода до намирането на подходяща работа в БРП - Русе. Усвоява особеностите на речното корабоплаване и се издига като авторитетен капитан. Пенсионира се и напуска речния флот с достойнство.
6. Капитан от БМФ Михаил Тодоров Мортев
Роден е на 27.VII.1927 г. Считаше се за роден моряк и приемаше закачките на тази тема безобидно. Не признаваше никаква друга професия освен моряшката. Вживяваше се и позираше с цигара в уста въпреки забраната. Желанието е породено от бащата, избрал на младини моряклъка. Плавал е като моряк и боцман. След 1944 г. е продължил в системата като общественно-организационен работник, но на брега. Изглежда, са се възползвали от симпатиите му към партията докъм края на 20-те години. Това обаче не помага на Михаил. Членството му в "Бранник" натежава да бъде освободен през 1948 г. И да нямаше тези пречки, за военния флот нямаше никаква вътрешна нагласа и щеше да отпадне.
За Мортев също беше преграден достъпът до морските ведомства, свързани с проблема по издаването на задгранично. До реабилитацията работи в Земснаб. Бащата се зарадвал сърдечно, когато ограничението е свалено и го подкрепил. През 1951 - 1952 г. завършва организираните курсове за преподготовка на капитани. В БМФ е приет като стажант и след изпит издигнат за капитан. По време на труден рейс получава инфаркт. Укрепва в Хамбург и се качва отново на кораба. На два пъти заболяването му е подсказвало да слезе, но морякът Мортев упорства, въпреки че чувства края си.
Познавам добре този мераклия моряк. Едър, видимо тромав, смирен и наивен по детски палавник, който е готов да изслуша нотациите, да обещае и след това да извърши белята, която си е наумил по-отрано. След това е пак смирен, сантиментален, обещаващ и така си остана - голямото дете. Умира на 27 април 1971 г. на възраст 44 г. В заръките му прозира все тази негова сантименталност и я илюстрирам с пример, защото е свързана с морето, което обичаше по своему. Имал е две заръки. Първата е синът му да тръгне по неговия път - морето, и втората - да бъде погребан в морето. За целта в каютата си е държал необходимото за този ритуал - отдаване тялото на морето - разказват познаващите го моряци.
7. Архитект Ради Георгиев Симеонов
Роден е на 3.III.1926 г. Произхожда от работническо семейство. Баща му е ковач в жп депо. Симпатизирал и поддържал работническата партия. Ради е в списъка на неперспективните за военния флот и е освободен. Възползва се от дадената му възможност да следва висше образование. Записва и завършва успешно архитектура в периода 1948 - 1953 г. Преди това работи в една от варненските фабрики. Дипломиран архитект постъпва във Варненската строителна организация. Издига се до главен специалист. Под негов контрол са обектите в Североизточна България. Награден е Орден на труда- сребърен, златна значка "Кольо Фичето", пет пъти е "Отличник". Пенсионира се на възраст 61 г. през 1987 г.
8. Архитект Павел Стефанов Павлов
Роден е на 30.VII.1927 г. От училището е освободен на 15.I.1947 г. след тежко боледуване (белодробно). На Павел му е била трудна тази раздяла, но лично началникът Кутевски и лекарят Карастатев са настоявали да го приберат на лечение вкъщи. Нямаше други причини Павел да бъде освободен.
Павлов се изявяваше като надарен музикант и имаше хубав глас, без да показва с нещо, че в него е заложен и талантът на художник-архитект. Откритият във Варна Факултет по архитектура е шанс. Без отлагане на изпити завършва през 1954 г. От май същата година до 1988 г. е натрупал над 35 години трудов стаж изключително в девненските заводи в град Девня. Сякаш за него е добилата известност фраза: "Ние изграждаме низината, тя създава нас." За тази низина писаха много неща - от суперлативите до най-унищожителните. В някои насоки и аз съм критично настроен към този уникален за страната ни обект, който с нищо не е доказал, че е във вреда на държавата, за да бъде така обругаван от някой. И от такава позиция, считам, никой няма правото да внушава на обществеността и на тези, които отдадоха младост, ум, здраве, семейно щастие и уют, че всичко това е дело на хаоса, че е било в подкрепа на една порочна икономическа политика. На страната съм на трудовите герои, на страната на младите интелектуалци-ентусиасти, които едновременно творяха и изучаваха опита на постигнатото в света в тази нова за нас промишленост. В този смисъл с благородна завист се вглеждам в гърдите на Павел, върху които блестят много ордени, медали и всякакви отличия. В разговор споделя: "Започнах в конструкторския отдел на завод "Карл Маркс". Наоколо локви, кал и никакви пътища. Бях шести поред в групата назначени." Тази група нараства до 63 души и Павел става техен ръководител. Приет е за член на партията. Освен професионални качества, доловени са и моралната му чистота и чувство за справедливост и без колебание го издигат на отговорната длъжност главен инженер на Инвестиционната дирекция на химията. По същество до тази дирекция е опирало всичко от низината. С тези управленски и работни места Павел се гордее. Високо е самочувствието, че е участвал в техническия химически прогрес на България и има право на това.
От 1982 г. е избран за зам.-председател на Общинския съвет в гр. Девня. С председателя Живко Кузманов и останалите служители и ръководители на предприятия се заемат с реализацията на големите проекти на селищното устройство на общината. И тук въпросът е спорен - трябвало ли е толкова много инвестиции за селище, което е обречено екологично. Времето показа, че това е отстранимо. Построиха се пътища, болници, читалища, техникуми, културни центрове, музеи, модерен многоетажен хотел и административни сгради. Усилията на Павлов се насочват и към кв. Владиславово, където строи жилища за девненци.
През цялото време архитект Павлов не се откъсна от любимото си певческо занимание. От 1947 г. пее в младежкия хор "Стефан Йовчев" - носител на много награди. За отмора участва и в самодейността на Девня. Всички ще се съгласят, че е много красиво и впечатляващо един главен инженер, заместник-председател на общински съвет да е солист на хора, който на много фестивали е показал, че освен център на химията Девня е и център на богато надарени певци, танцьори, поети и артисти-самодейци. Така си обяснявам и настървеността, с която Павката продължава и след 70-ата си годишнина да работи и живее с проблемите на Девня. Ето такива младежи, вече в трета младост, успя да създаде оспорваната долина на химията. Искрено му завиждам.
9. Архитект корабостроител Борислав Стефанов (Чифликчиев)
Роден е на 8.VIII.1926 г. С Борислав се разделихме също след третата година. И той не успя да се изяви като моряк. Не успяха до докрай и напълно и по-големите му братя. На двамата определено попречиха събитията, които ги съпътстваха. Най-големият - Стефан, е от 29-ти випуск. Ньойските ограничения го отклоняват далеч от морето - в автомобилната служба на Министерството на войната. Михаил е от 39-ти випуск. След включването на България във войната срещу Германия през септември 1944 г. той от практикуващ в немския флот става военнопленник. Последствията за групата ни е известно. Тежко белодробно заболяване отклонява от морската професия и Борис - най-малкия. Към него няма отправени политически обвинения. Но то не е било гаранция, че по-късно нямаше да се появят. Около него можаха да се използват много поводи. Бащата е дългогодишен армейски писар с изключително красив почерк. От него е продиктувано това уважение и желание за Морското училище за синовете. За големия не мога да твърдя, но другите двама са наследили бащиния ген и се изявяват като талантливи художници. С шаржовете си Михаил е изхранвал колегите си в лагера, а Борката от плодовит художник на миниатюри с широк тематичен обхват, но винаги наситени с хумор, става признат и уважаван архитект със свой почерк и принос в корабната архитектура.
След напускането на Морското през 1947 г. Борис записва архитектура във Варненската политехника и след като я закриват, продължава и завършва в София. Първоначално работи във варненската строителна организация, но късметът му излиза, след като преминава към НИПКИК. В този научно-проектантски институт попада на мястото си, споделя инж. Калесков. Познанията си по морско дело и получените от политехниката, подплатени с таланта на художник, правят от този неуспял моряк изявен корабен архитект на естетично и функционално добре изпълнени вътрешни, битови и служебни помещения: радиорубки, пултове за управление, навигационни и др. Участвал е в създаването на повечето серии български кораби, включително и 100- и 38-хилядните. Работи по оформлението на отделни външни корабни части: мачти, димоходи, надстроечни рубки и др. Използва много производителния и перспективен метод на макетирането. Въвежда стандартизирано и унифицирано вътрешно корабно обзавеждане. Отблизо е следял световните постижения и ги използва. Добродушието и толерантността не са му пречили да защитава твърдо позицията и вижданията си пред комисии и строители за даден детайл или проект.
Това, което Борис беше в училището, го потвърждават и новите му колеги: "Слънчева натура, готов да се пошегува, винаги усмихнат и вежлив, оптимист и рядко сърдит и обиден някому. Умееше да разяснява и убеждава опонентите си в своята правота."
Старото заболяване го навестява и този път не му се разминава. Умира на 64-годишна възраст на 15.III.1990 г.
10. Инженер корабостроител Никола Стоянов Ангелов
Греховен ли беше, или за непочтените е удобен такъв, оставям да съди читателят, но Никола, както стана дума на първите страници, е кандидатът във формата на "Браннник" по време на приемните изпити. Връщам се към случая не за да уязвя приятеля си, а да припомня на себе си и на другите за вредността от прибързани изводи и колко те са опасни в ръцете на непочтените. Те се използват винаги, когато това е удобно за тях.
Наричахме го Кольо Бакалина. Роден е на 25.IХ.1925 г. в Пловдив в бедно семейство от майка тютюноработничка и баща баничар. Без съмнение точно за това социалистическите идеи не са били чужди в техния дом. Най-активен е бил чичото - политзатворник, и по-големият му брат, който в определен момент преминава в нелегалност. Кое е било определящото в душата на този младеж, за да посегне към униформата: за натруфена изява или постъпка на захитрял вече младеж, който иска да приспи бдителността на службите и да подмени окъсаните си гащи с нови - казионни, каквито лично познавах. За себе си приемам последното. Това е рисковано и винаги е давало предимство на непочтените, независимо от коя страна са те.
Кап. I р. Кирил Халачев - командващ ВМС, Атанас Парашкевов от Морското и директорът на БМФ Тремол Иванов оценяват, предполагам, всестранно, качествата на Ангелов и като не се подвеждат от никакви характеристики, го определят да учи в СССР международно морско право. На Николовия отказ Халачев отговаря с характерната за тогава категоричност: "Ти си войник и трябва да изпълняваш." Тези думи много младежи са отклонявали от набелязания път. След няколко безплодни опита в паметното за след войната облекло: офицерски шинел без пагони и черен моряшки панталон, Никола Ангелов пристига в Москва. В посолството го приема с амбицията на всяка цена да помогне посланичката Стела Благоева. За нея Кольо говори с любов и уважение, но препятствията спират и нея, без да я отчайват. За морско право се е изисквало кандидатът да е завършил юридически факултет. Насочват нашия човек към Одеса, в Института по воден транспорт, и въз основа на дипломата от Морското го приемат направо аспирантура, но това не блазни Никола и той решава да се завърне. За тези години това би се приело за най-скандалното. Как може да не се намери подходящо място за един ученолюбив българин. И двамата с посланичката се вглеждат в Ленинградския институт по корабостроене.
Ръководството на института, като отчита офицерското му звание и съгласно приетата тогава морална норма, го причисляват към групата на офицерите фронтоваци. Авторитетът на "неруския" расте и след третата година е допуснат да работи в известна проектантска организация. Мястото му разкрива големи възможности с предоставения му достъп до проекти и обекти, които не се показват на всеки, даже и на руснаци.
С диплом на инженер от 1.ХII.1954 г. Ангелов е назначен в Корабостроителния завод във Варна. По време това съвпада със стремежа на правителството да изведе отрасъла корабостроене сред водещите в промишлеността. Съвпада обаче и с разгарящите се партийни и административни боричкания на градско и областно ниво. Като един от първите дипломирани инженери от най-новото поколение е приет с надежда. Гласувано му е партийно доверие и заема последователно отговорни ръководни и производствени длъжности. Запомнил извода от институтската си характеристика "високо ерудиран, теоретически добре подготвен, с недостатъчен практически опит", Никола сам избира производството. Дотогава в този сектор не е имало дипломиран инженер. Минава през длъжностите: групов майстор, началник на участък, заместник-началник и началник на цех и производство.
В началото не, но по-сетне, при изкачването на стълбицата на административното ръководство и особено при изострянето на натиска за лидерство, нашият човек е използван умело в тази игра. С него са отстранявани неудобни някому съперници, но и той ставал заложник другиму, на тях, които могат да го използват, когато потрябва, с разтварянето на досието му. Никола смята, че с разбиране към него се е отнасял Ламбо Теолов - първи секретар на Варна, кметът на града Николай Бояджиев и по-късно новият секретар на градския комитет Стефан Радев.
В една от поредните реорганизации Ангелов е изтеглен в ОбНС за главен инженер по промишлеността. За решението сподели, че най-трудно му било да свикне да дава "компетентни" разпореждания и препоръки на предприятия далеч от неговата специалност. Но това също беше в стила на ръководството. При следващото преструктуриране е закрит отделът и той едва не отпада от апарата. Подкрепен е от посочените градски лидери и от 1962 г. е върнат отново в завода и става негов директор. Тази му длъжност е била най-паметната, но не заради ранга. Започва голяма реконструкция на този корабостроителен гигант. Новите камери се подготвят за 100-хилядниците, обединяват се районите 1 и 2. Строи се голяма управленска сграда и др. След идването на Тодор Стойчев за първи секретар се правят нови преобразования, които опират и до Ангелов. През 1966 г. е отново в Москва, но този път като специалист в Търговското представителство. За шест години там той допринася за подобряване на материалната база на "Океански риболов", като съдейства за получаването на кораба майка "Слънчев бряг" и голям плаващ док, планиран за Канарските острови, за развитие на българска ремонтна база на риболовците. От 1972 г. е директор на корабомашиностроене. Включва се в началото на това непреуспяло дело. Успяват да включат в производството реномирания корабен двигател шведския "Зулцер", а с Румъния се договарят за строителството на голям машиностроителен завод Русе - Гюргево. Времето отчете, че това са били грешки, които изхабиха много кадри и средства, но кой знае.
Разказът е полезен и от позицията за неморалното използване на личното битие, на досието на личността.
11. Кап.-лейт. Стоимен Вълканов Калудов
Син на баща банков чиновник и майка учителка, Стоимен е роден на 28.IV.1926 г. Умира на 25.VIII.1988 г. на възраст 57 г. След 9 години служба, на 26.IХ.1957 г., е уволнен от военния флот. От тях четири прекарва на преследвачите на подводници тип МО, като през 1952 г. е щатен командир на дивизиона. През есента е преместен в Морското училище и уволнен оттам. Преди това е командир на курсантска рота, командир на учебния кораб "Асен" и старши преподавател в катедра "Тактика". Задочно завършва корабно инженерство и след напускането на флота упражнява с успех тази професия.
И Калудов, както мнозинството от нашите, започва службата със силен старт, но завършва на изместен назад финал. Възможно е с уволнението му военният флот да не е загубил перспективен и многообещаващ военен, тактик и оператор, но се раздели с човека, с генератора на оптимизъм, на бодрост и добро настроение в колективите, в които е работил. С успех можеше да върши работата в областта на културно-просветната дейност на училището и във флотски мащаб, като не се притеснявам да кажа, по-добре от мнозина политработници. И неговото уволнение е продиктувано от политически съображения, свързани с членството му в "Бранник". Казвал съм, че много младежи попаднаха в тази организация, привлечени от чувството за колективност на тези, които са членували преди. Това, разбира се, не е лишавало никого да напусне новата - при желание и кураж. Мнозина варненци са ми признавали, че бранническото си членство са отклонявали с физическо насилие в "Легиона" от изявилия се още в гимназията бияч Венко Атилов. Този, който обаче познава Калудов, ще се съгласи, че и без тези предпоставки той би бил там, сред тях. Той просто без колектив не може и не го е избирал по цвят, по политическа преценка. Калудов не може, без да даде тон и да се запее общо, от всички наедно. Това му е душевната, а не друга нагласа. Нали стана ясно от написаното, че и след 9 септември той първи запя и събра около себе си останалите, събра випуска, събра училището пред общите задачи, които му бяха далечни, сигурен съм в това. След това активността му се усилваше. Съзнателно или не, той работеше за партийната политика и го правеше добре. Такъв си остана и след уволнението. Неподканян се приобщава към кварталната отечественофронтовска организация и отново е душата там. Обикват го всички. Така постъпваше и в собствения си дом. Със съпругата си Надка бяха незаменим дует. Пееха красиво. Такава топлина на гостоприемство съм чувствал у тях - под покрива на майка му, където на всички ни беше много приятно. Сигурно е взел нещо от нея.
Имам основание да кажа, че тази семейна топлина е "подмамила" съвипускника ни пловдивчанина Митата и той става желан и обичан зет на това семейство.
12. Кап. III р. Димитър Тодоров Димитров (Митата)
Роден е на 7.ХI.1926 г. в Пловдив. Умира през юли 1978 г. Произходът му е работнически, даже пролетарски, но не му липсваше самочувствието и сред другите социални слоеве. Умееше да контактува с всички. Произходът му диктуваше да бъде по-ляво ориентиран, но на практика не стана така. Като че ли изчакваше събитията. Въпреки това го приемаха за опора на новата власт и структури. Не мога да отговоря защо при тези реално положителни предпоставки и лично отношение бе рано освободен от флота. Имам предположението, че това са мудността, липсата на разпоредителност и командирски качества, които с растежа по звание и длъжност трябваше да ги има добре изразени. За тази мудност и флегматичност го критикуват много и по същество подготвят свалянето му от учебния кораб като негов дългогодишен командир, когато го уволняват.
Успява да се назначи на пасажерските кораби и израства до помощник.-капитан. Най-дълго се задържа на п/к "Несебър". Оттам поддържаше добре многолюдното си семейство - съпруга и три дъщери (две от тях близначки). Това го постави в много трудно, кризисно положение, след като по административни решения и съображения го уволниха и оттам. Много трогателно ми изплака мъката си, след като не бил разбран от ръководството, взело това решение. Ако е имал някакво заболяване, това душевно сътресение е ускорило процеса и не след дълго време умира.
13. Кап. III р. Иван Христов Наумов
Роден е във Варна на 24.Х.1927 г., но прекарва детството си в Карлово. Оттам кандидатства. Подтикнат е от бащата, завършил Морското училище с 14-ти випуск. Катастрофалният за България завършек на Първата световна война откъсва моряка от флота и той става авиационен техник на летището.
С мечтите да бъдещ специалист Иван търсеше изява, но му беше трудно в класа на отраканите и демонстриращи призванието си за морски офицери глезени синове. При това още по-ярко се подсилваха присъщите му качества: трудолюбие, дисциплинираност и, образно казано, моминска срамежливост. С времето тези добри качества прерастваха, струва ми се, в потискащ го комплекс за малоценност. Уязвителните думи обаче не го откъснаха от книгата. С голямо старание изучаваше чужди езици, но натискът върху него продължаваше.
Свитостта, предпазливостта и нерешителността, достигаща до страхливост, не му позволиха да покаже това, което е научил нито във военния флот, нито на корабите от другите ведомства, където работи след пенсионирането - в "Булет", "Океански риболов" и СТФ. Но за тази душевна напрегнатост освен изброените обидни закачки и тормоз имаше и такива от политически характер. Подсказването е получил, когато без аргументация началникът на политотдела на база Бургас кап. II р. Денев отклонява опита му за членство в компартията. Преживял го е тежко.
Командването, оценявайки, че при тази комплектност на потиснатост е трудно да се развива, решава да използва третото поредно, наречено Хрушчовско, съкращение, Иван е освободен през 1963 г. на възраст 36 години. Даряват му 4 години за категорията при пенсиониране.
Лутанията му като характерна черта се проявяват и след 1990 г., когато решава, че след настъпилите промени мястото му е в новосъздадения съюз на завършилите на Негово величество военни училища. Изненадва ме това, че той не е завършил това училище, а членува при тях и е активист. Отново си го обяснявам с търсенето на обществен отдушник от досегашната потиснатост и видимата нереализация, каквато е предполагал, че има заслужено. Иван може да търси отдушник навсякъде, но никъде няма право да демонстрира обидата си и ненавистта си към "комунистическия режим", както го определи при едно встъпление, което, ми се стори, бе му подготвено да обяви.
Флотското командване не е било безразлично към този наш възпитаник и то проличава от кратката кадрова справка: започва като стражеви офицер на преследвач на подводници тип МО; командир на взвод на 48-ми випуск; инструктор по химическа защита, след курсовете в Пазарджик; завършва двугодишния академичен курс (ВАК) и навлиза в оперативния отдел в щаба на флота; през 1955 - 1958 г. е военен разузнавач към щаба на ВМБ - Бургас; един от първите щатни оперативни дежурни в щаба на флота и отново е зам.-началник на химическата служба на военноморския флот. Както се вижда, не е пренебрегван и вината следва да търси на друго място. Тя е главно в него.
14. Кап. I р. Христо Станчев Христов
Роден е на 11.ХII.1927 г. в село Трънето, Габровско. Наричахме го Хитко вместо Христо. В разговор с мен преди години, когато за втори път през краткия ни живот от политически позиции се преоценяваха позициите и мястото ни в него досега той с голямо достойнство каза: "Смятам периода на моя живот предопределен исторически от хода на събитията. Аз и съвипускниците ми работихме честно и всеотдайно за доброто на Родината ни. Не възприемам пълното отричане на този период. Не съжалявам за изминатия трудов път." Бих възкликнал: "Само така, Христо!" Това се отнася и за другите, за всички, с малки изключения. И да не забравяме, че го дължим освен на родните си огнища и на Морското училище, този "свещен дом", както се пееше в марша. Но сега ми е думата за теб, за твоите възможности на механик-инженер, за добродушието, искреността и пословичното ти трудолюбие.Те бяха оценени от твоите началници и заслужено остана най-продължително на служба - под пагон и без него, но все в системата на военния флот и армията.
Станчев е имал вътрешен нюх към техниката. Тя го е влечала и затова след прогимназията, през учебната 1941/43 г. учи в габровския техникум "Д-р Никола Васияди".
Ще отбележа етапите му на развитие във флота, като ще разкрия най-паметните, както и той ги отчита. Започва като механик на голям преследвач на подводници тип БО - перспективни и предпочитани кораби. През 1951 г. се получава нова материална част, която трябва да бъде усвоена в кратки срокове. Това са базовите тралчици (БТЩ) и рейдовите (РТЩ). Назначените командири са млади, а инструкторите както никога досега - в недостиг. Станчев пасва за там и върши голяма работа в началния и следващия период на това съединение. Две години след това бях командир на този дивизион, а Хитко - дивизионен механик. и, струва ми се, достигнахме разбиране. Разрешиха се проблемите с тралните станции и пълноценното използване на тази нова за нас трална техника. Механикът изучи несвойствената за него апаратура и всичко застана по местата си. Повиши се боеготовността и ефективността на поделението. След години е флагмански механик на база Варна; главен специалист и началник на отдел в управление "Военни ремонтни бази и заводи" (УВРБЗ) в София във военното министерство. Там работи от 1965 г. до 1978 г. След това, преминал в запаса, още 13 години. С такъв актив в тази отговорна работа малцина могат да се похвалят. За този период искам да споделя някои мисли.
КРЗ "Флотски арсенали", който кореспондира с управлението, освен че решават текущите задачи, трябва да се модернизират и разширят. Обсъждайки задачата, Станчев идва до извода, че най-трудно решимият въпрос е докуването на корабите и свързаните с това изисквания: икономическа ефективност, възможност за разсредоточаване и възможност за размяна на местата на докуващите обекти, каквито войната би налагала да стават. Първоначално това се оценява като невъзможно да стане в България, а валута за навън няма. Впоследствие решението е намерено. В проектирането на съоръжението по наш и заимстван от Полша опит е предвидено включването на специален прехвърлящ плаващ док и стапели на брега, какъвто аналог световната практика не познава. Станчев скромно споделя, че е "една от активно действащите фигури за реализацията на плана" и продължава: "Събитията след 1989 г. отклониха силите и средствата за неговото окончателно завършване и остава незабелязано и неоценено по подобаващ начин." Покрай тази главна задача съвипускникът ни има заслугата и за разгръщането на масов ремонт на бойни и спомагателни кораби от Съветския черноморски флот. През последните години печалбата от това е била по-голяма от стойността на ремонта на българските кораби.
15. Инж. Венко Атилов, инж. Вельо Димитров и художник Георги Бъчваров
Атилов и Димитров въпреки активността си в "Легиона" са допуснати и завършват корабно инженерство и без особени лутания ги назначават на работа в отговорната за сигурността на корабоплаването и опазването на човешкия живот на море - съгласно изискванията на международните конвенции - Български корабен регистър - Варна.
Бъчваров проявява таланта си на художник предимно във Варненския куклен театър (от 1960 г.). Този куклен театър бе водещ в страната и възможно на някого да не се иска да признае, но се дължи и на Бъчваров като художник. В последните години има и лично режисирани постановки. Критиката изтъква като постижение: "Защо кучето гони котката", "Приказка за изгубеното време", "Барон Мюнхаузен", "Любопитното слонче", "Доктор Охболи", "Службогонци" - за възрастни, и др. Умира на възраст 58 години. (Роден е на 6.VIII.1926 г., умира на 25.III.1984 г.). Млади умират и инженерите Атилов и Димитров.
16. Кирил Пасков Георгиев
След напускането на училището през 1947 г. следях развитието му отдалеч - задочно. Срещнахме се едва през 1991 г., когато съдбата можеше да ни изпревари. Кирето бе прекарал удар и станал трудно подвижен и с нарушен говор. Припомнихме си кадетските години и това внесе известно оживление. Появиха се неговите белези. Заиграха очите му както преди, макар и навлажнени от сълзи. А опитът му да раздвижи ръката напомняше за това силно физически, стройно, жизнерадостно, пъргаво и със заострени рефлекси на боксьор момче, което през лятото на споменатата 1947 г., по време на гребно-ветроходния поход с 45-ти випуск, бе дръзнало да хване ръката на замахналия да го удари командир кап. III р. Иван Добрев - Странджата, с предупреждението, че ако повтори, ще му стовари удар на боксьор. Случаят не стана сензация, но се запомни от страните. Разбира се, Кирето бе уволнен по бързата процедура със званието младши юнкер и една година преди да завърши. Не съм чел мотивите за това, но каквито и да бяха, не можеха да аргументират такова решение. Военният флот загуби един мургав, но красив строевак и без съмнение добре подготвен специалист. Загуби момчето, чийто баща е работник по вътрешното зидане на печките във фабрика "Партам". Чичото е член на БРП (к) и Кирето е под негово влияние от малък.
Постъпва на работа при баща си в производството. Усвоява технологията на всички видове отоплителни печки. Издигат го, но временно за зам.-директор. Остава в цеха цели 30 години и е уважаван от работниците ръководител. Има шест ордена и медали, сред които са Народен орден на труда - златен, "Червено знаме на труда".
Споменах за саморазправата на Пасков, която е осъдителна и наказуема от устава, но с нея той достойно защити личното си достойнство, а това е ценна командирска черта. Споменах и за това, защото подобни нарушения имаше и от други (публичен побой с използване на оръжие), но те останаха несакционирани.
17. Антон Димитров Божилов
Роден е във Варна през 1927 г. Антон от малък остава сирак и е отгледан от чичо си - дългогодишен и авторитетен преподавател по математика в гимназията, а по-късно и доцент във варненския университет. Приятелите му го определят като мълчалив, скромен, малко саможив, не особено общителен и флегматичен младеж, но с висок интелект и култура. Беше уволнен с първата група, но както тогава, така и сега продължава да твърди, че не му е ясно защо. Това, че не особено много съжалява, не премахва мъката му. Вероятно и за това винаги ми е обещавал среща, но мълчаливо след това я е отказвал. Завършва ВИНС и дълги години работи като главен счетоводител във Варна, при това винаги търсен и ценен за компетентно мнение. След пенсионирането си е търсен като експерт по счетоводни казуси.
18. Любен Борисов Митанов
Роден е във Варна през 1927 г. Отличен другар, общителен, весел откровен. Притежаваше дарбата на художник и се изявяваше като карикатурист с тънка наблюдателност, отразяващ характерното и най-типичното. В първи взвод е създал галерия от карикатурни образи, някои с висока стойност. Завършва архитектура и дълги години работи във варненската проектантска организация.
19. Иван Тодоров Узунов
Роден е в Бургас през 1927 г. Запомниха го с безобидните закачки и участието му във всички обществени прояви. От завода му го определят като твърде самокритичен към себе си и критичен към нередностите и несправедливостта въобще. Завършва висше техническо образование в София и работи в хасковските заводи, на един от които е и директор.
20. Панайот -Любомир Петров
Роден е във Варна през 1927 г. Изявил се е като много умен, но затворен в себе си и мълчалив. Трудно е допускал в близост другарите си. Отстрана това създава впечатление за тежък и труден характер. Всъщност бе добър и отзивчив, с готовност да помогне. Завършва с отличие хидростроителство и успешно работи като хидроинженер в изграждането на редица язовири. За съжаление твърде рано загива при работа на един от язовирните обекти - удавя се.
21. Харалампи Борисов Ямалиев
Роден е в Хасково през 1927 г. И той бе един от тези, които с поведението си запомнят и често дават име на колектива. Сприятеляваше се с всички, сърдечен, весел, общителен. Обичаше музиката и свиреше отлично на китара и тромпет. Вземаше участие във всички общоучилищни организирани и импровизирани програми. Обичаше риболова и получи прозвището Рибаря, но той по физика слаб и източен приличаше на птицата рибар. Също напусна редовете ни с първата група. След време се яви на допълнителни изпити за допускане на работа в Параходство БМФ и започна като кърмчия, а след това като боцман - палубен. Като такъв почина през 1981 г.
22. Иван Желязков Малджиев
Роден е във Варна през 1927 г. Всичките ми опити да се свържа и с него останаха напразни. Вероятно и той отбягваше това. Предполагах, че неговият ум, култура и възпитание ще допринесат за преодоляването на пречката, ако я е имало. От моя страна винаги съм бил благоразположен, въпреки че той беше от техниците, а аз - мореходец. Ползваше се с уважението на всички, но връзката е прекъсната. Произхожда от чиновническо семейство - баща му е застрахователен агент, а майка му - гимназиална учителка. Иван е високо ерудирана личност с изявена интелигентност, морални и патриотични черти. Уволнен е през 1945 г. Впоследствие завършва висше техническо образование в София. Дълги години е работил в текстилно предприятия в Габрово и впоследствие е издигнат за директор. По-късно се хабилитира, като му се присвоява научната степен доцент, остава на научна работа в София, където и живее.
23. Кап. III р. Тончо Андреев Тончев
Роден е на 1.II.1926 г. в Казанлък. От малък остава сирак - без баща, и с наново омъжилата се майка се премества в Галата край Варна.
Учи във варненската гимназия. От по-възрастните си съселяни Груд Пожарски и Вълчо се увлича в работата на антифашистките групи и движения. Включва се в дейността на РМС. В училището постъпва с нагласата за организиран живот. През есента на 1943 г. е провалът на антифашистката дейност във варненската гимназия, но Тончо остава незасегнат. Много негови близки, в това число и Христо Узунов, са активно замесени. Това е предпоставката Тончо още от първите месеци да налучка пътя към укрепващите в Морското училище нелегални антифашистки групи. На него се е разчитало. След септември 1944 г. е един от първите в училищния актив. Имам най-топли и мили спомени за тогавашния ни съвместен живот, за разговорите ни за бъдещето и тревогите за училищната дисциплина и ред. През първите месеци на 1948 г. заедно с колегата си техника Мазнев по организирани от командването строго прикрити пътища те заминават за Одеса и се включват в т. нар. група Б - екипаж на подводници. Там сменят профила си съобразно конкретните нужди. От механик става торпедно-минен специалист. Тази му промяна се отразява на бъдещето. Времето и силите не му достигат, за да израсне в новата специалност, а шансът за механик също е изпуснат. Създават се условия за премествания от едно място на друго, уж по-подходящо, но развитие напред няма. Самочувствието му е силно занижено. От дивизион подводни лодки е назначен за лектор в учебния център - полуекипажа, а оттам в Морското училище. Работи в учебния отдел по планирането. През 1964 г. на 38 години е уволнен. Трудно си намира работа. Техник без практика за никъде не е. Постъпва в специалния отдел на Параходството, след това в СТФ и накрая за няколко години в Градското военно окръжие. Оттам е освободен твърде непочтено - ми се оплака той. Тежко изживява отчуждилите се от него политически приятели, особено от по-далечното минало. Умира на 28.I.1988 г. на 62 години.
Тончо е показател за това, че не всеки може да издържи на резките промени в собствения му бит, наложени по "необходимост" от моментните неотложни изисквания на развитието. Личната му специална подготовка и морална нагласа не отговаряха на тези, понякога своеволни, размествания. Това ще проличи по-убедително, когато стане дума за втория механик, преминал на строева, оперативна и навигаторска служба - Илия Мазнев.
24. Кап. I р. Илия Илиев Мазнев
Роден на 23.Х.1926 г. в с. Долна Оряховица, Великотърновско. За Илия са давани и могат да се дават най-противоречиви оценки и изводи. И в едните, и в другите ще има истина и когато човек си е поставил целта да го издигне или провали, има достатъчно материал, който може да се използва. Ще се постарая да не бъда от тези атестиращи. Уважавам много Илия, за да си позволя такава непочтеност, и въпреки това те ще бъдат лично мои виждания и на някои негови колеги. Преди да се насоча към някои от тях, ще изредя длъжностите му по реда на тяхното заемане: хидроакустик (дивизионен) в отделния дивизион подводни лодки (ОДПЛ) Б - 1948 г. (дотогава в картотеката се води за ученик); старши помощник -командир на подводница - май 1951 г., а от 1953 г. е вече командир на ПЛ. От май 1958 г. е издигнат за началник-щаб на дивизиона подводници. Близо 4 години, от май 1961 г. до октомври 1965 г., е зам.-началник на отдел "Бойна подготовка" в щаба на БМФ, а после е преподавател и началник на катедра "Морска практика" в Морското училище. Уволнен е на 30.IХ.1975 г. Като пенсионер плава на параходи на БМФ и след изпит получава КДП (капитан далечно плаване) и е капитан на параход с неограничен тонаж и район на плаване.
Голямата промяна в живота на Мазнев не минава гладко и безкризисно. От втората половина на 1948 г. до август 1954 г., т. е. почти 8 години той се преквалифицира от механик за командир подводничар. В полигонните атаки получава едни от най-високите оценки и това напълно очертава по-нататъшното му развитие. От хидроакустик е издигнат за помощник, а след това и за командир на подводницата. Още там му възлагат да изпълнява и задълженията на началник-щаб на дивизиона. Добре се сработва с Матей Матев и Петър Петров, които при постъпването бяха първите му отдельонни командири. Разбира се и с кап. III р. Милушев - възпитан и добродушен бивш партизанин, издигнат за командир на дивизиона. С такъв човек можеше да работи всеки, но в случая и двамата са чувствали нещо ненормално. Подготовката и възможностите на подчинения са значително и видимо по-високи. Това смущение Мазнев е изпитвал и към споменатите си първи командири, които са командвали подводници, а той е техен началник-щаб с определени функционални задължения и началнически права. Качествата на един оперативен и щабен офицер като: стриктност, педантичност, висока щабна подготовка, аналитичен ум и умение да изразява замисъла на командването в подходящи документи, е забелязано от тамошното съветско командване и то е държало щабът да се оглави от Илия. Началник-щаб остава и след завръщането си в България, като едновременно е и командир на една от подводните лодки. В дивизиона идва и се издига и Тодор Христов - първоначално за командир на лодка, а след това за началник-щаб.
Винаги споменавам, че службата ми в отдел "Бойна подготовка" в щаба на флота с този труден, но прекрасен специалист ми е била приятна и много ползотворна. Постигнахме добри успехи. Чрез отдела това се отрази на целия флот и особено осезателно при решаване на проблемите на противолодъчната отбрана и подготовка. Една от големите ползи за командването на ВМФ бе, че то получи възможността да има по-достоверна представа за това, което става в, бих го нарекъл, позабуленото в тайна съединение и по-активно да влияе върху него. Негови командири, подкрепяни от внушението за непоклатимост, усилваха тази трудност. В отдела работи до 1.IV.1965 г. и е назначен в Морското. След създаването на катедрата по морска практика става неин началник. С присъщата си енергичност, пресметливост и голяма амбиция да покаже себе си, самостоятелно, но съгласувано с НИПКИК разработва подробен план за кабинет, в който по замисъл ще могат да се провеждат занятия по цялата програма на тази дисциплина. Кабинетът става атрактивен и улесняващ учебния процес. Не успява да изпълни целия си план. На 30.IХ.1975 г. е уволнен, за което му съобщават със слизането на брега след продължително учебно плаване. Да се процедира така с кадрите е една стара неморална практика и тя накърни самочувствието на мнозина. Безусловно принос за него имат и следващите, но да не пропускаме първите.
Оттук както за повечето офицери пътят води към параходите на БМФ. Споменах, че бившият механик става капитан. На парахода, както повечето от нас, и Мазнев пренася строгостта на военната дисциплина, което, няма съмнение, е една гаранция за безопасността на корабоплаването, но не винаги, както ще проличи. Тази взискателност създава определени настроения към капитана, но то е разбираемо. За съжаление от това, от което се опасява и пази всеки капитан, сполетява Мазнев. През 1987 г. допуска навигационна авария. Тя е с тежки последствия за другата страна, въпреки че може да се предполага, че е и търсена. Ударилото се в борда на нашия кораб филипинско корабче потъва. Нашият капитан прави всичко възможно да се прехвърлят моряците чужденци на нашия параход. Спасени са всички въпреки разпространяваната версия за удавени. Това го лансира турският печат, който след възродителния процес търси всякакви поводи за обтягане на отношенията ни. Така или иначе фактът си е факт. За случилото се има записи от турския контролен брегови пост и в корабния дневник. Съдът определя вина за българина 25 %, а за филипинеца - 75 %, което ни прави невинни в събитието.
Как става това? Кораб "Пенчо Славейков" от Черно море навлиза в Босфора. Още с подхода капитанът вижда, че в пролива се стеле ниска и гъста мъгла. Оценява опасността и подканян от бреговия пост решава да направи ляв поворот и да излезе в открито море. На екрана на радиолокационната станция забелязва обекта срещу себе си, но не може да приеме, че този съд може така грубо да наруши правилата на плаване, да излезе от с своята сепарационна зона и да върви насреща. Мазнев оценява, че те се движат попътно, и спокойно прави маневрата, докато ударът от десния борд покаже, че това не е било така. Всичко това се споделя и от капитана на потъналия кораб.
Колегата Мазнев прекарва три кошмарни месеца в турските зандани сред престъпници от всякакъв вид и националност препълнени помещения, където лазят изгладнели паткани, хлебарки и всякакви гадости. Звучи като в романите, но на Мазнев подава ръка за защита от вътрешните рекетьори и за осигуряване на прехрана старшият на една от мафиотските групи от пласьори на наркотици и други престъпници. Без него Илия е щял да бъде напълно похабен - морално и физически. Познат другар от тогавашните задгранични тайни служби ми довери, че те направили всичко възможно да облекчат положението му. Те могат да влязат, както се казва, и с дявола в контакт, та камо ли с мафиот, и ако това е тяхна помощ - радвам се.
25. Доцент Георги Николов Вълчев
Родом е от с. Слънчево, Варненско. Името на селото прилягаше на Георги. Беше лъчезарен, контактен, добродушен и готов да изпълни всякаква работа и поръчка. Харесвахме го като старши на класа. Имаше авторитет сред преподавателите и офицерите. Притежаваше чувство за хумор и умееше да имитира по говор и маниер, но безобидно. Беше ни приятно с него. Учението му се удаваше с лекота. Не скривам, помагал ми е много като на приятел, но на кого ли не е подавал ръка.
Преди години много се ширеше едно определение - характеристика и то подхожда да се даде на Вълчев: безпартиен активист комунист. Под това се разбираше желаният образ и добродетелите на човека на бъдещето. Оценката засягаше не политическите страни на индивида, а добродетелите му и в този смисъл нашият доцент ги заслужаваше. В това отношение той беше далеч пред нас - организираните членове. Деформациите на времето не ме лишават от правото да кажа и сега това свое тогавашно становище. Искреността му беше еднакво изразявана към приятели, към училището и към властта като институция. Помагаше, включваше се в работа и се мъчеше те да вървят добре. Погледнато така, може да се разбере защо през 1992 - 1993 г. се включи в трудния и, уверен съм, нарочно заплитан проблем по земеразделянето. Споделял е, че интересите са толкова различни, противоречиви и не винаги чистоплътни, че му се иска да се махне от тези комисии, които видимо рушат повече, отколкото правят добро. Изглежда, този вътрешен тормоз е бил по-силен, отколкото външното му поведение, но човешките възможности не са безгранични. Една сутрин на път за своето Слънчево и неговите проблеми пада и с това настъпва краят, като от доброто остава само споменът. Умира през 1995 г. в ранна пролет.
Училището напуска самоинициативно, по свое желание и мотивация. През 1948 г. успешно полага кандидатстудентските изпити и се класира. Записва машинно инженерство във варненския университет "Климент Славянобългарски". Университетските науки също му вървят успешно, както и морските. През летата е активен бригадир. Участва в строителството на жп линията Перник - Волуяк през 1947 г., а през 1948 г. работи в Димитровград.
През есента на 1949 г. поради закриване на специалността във Варна продължава в Държавната политехника в София. Дипломира се като машинен инженер в началото на 1952 г. Първоначално работи в корабостроителния завод, а от март 1954 г. е преподавател в Механотехникума във Варна. Издига се и е уважаван преподавател. През 1964 г. печели конкурс и е назначен за преподавател по дисциплината "Подемно-транспортни машини" в Машинния факултет на ВМЕИ (Висш машино-електротехнически институт). През 1970 г. е хабилитиран по същата дисциплина и от Висшата атестационна комисия (ВАК) - София, му е дадена титлата доцент.
Наред с преподавателската си дейност е участвал в управлението на вуза като зам.-декан на Машинния факултет и завеждащ учебно-методическия отдел. Пенсионира се през 1986 г., след което е привличан като хоноруван преподавател. Винаги се е ползвал с авторитета на висококвалифициран специалист, за което говори и многократното му привличане при решаването на конкретни технически проблеми по подемно-транспортните машини към пристанището и заводите на Девня.
26. Кап. II р. Тодор Христов Георгиев (Тотата)
Няколко години след като излезе в пенсия, отиде да живее в Одеса. Съпругата му беше рускиня, пък и по действащите нормативи и стандарти по-лесно се живееше там с преведената българска пенсия и по-благоприятни бяха условията за работа на пенсионер. Назначиха го към портовия надзор и с граничните комисии извършваше задължителните проверки на заминаващи и пристигащи кораби. Получи жилище и семейството му живееше добре. Умира твърде млад - през 1994 г.
Считам, че Тотата щеше да бъде добър капитан на търговски параход, но той стана и добър преподавател - командир на подводница и началник-щаб на дивизиона. Не съм го наблюдавал при потапяния и изплавания, нито при аварийна или екстремална обстановка, но съм имал в себе си едно съмнение в тяхната успешност, като изхождам от позабавените му действия и граничещите с флегматичност реакции. Заблуждавал съм се. Спокойният тон в продължителния учебен процес е внушаван на екипажа като гаранция за излизане от всякаква усложнена ежедневна или бойна обстановка. Бавните на вид, но разчетени команди и съгласувани действия на командир и екипаж са били в основата на успехите. Като негова противоположност му завиждах за лекотата, с която се справяше с трудностите, включително и моралните.
С него като началник-щаб на дивизиона ми беше лесно и приятно да работя. Без спорове натъкмявахме тренировките на противолодъчните сили, осигурявани от подводните лодки, както и на неговите командири давахме достатъчно възможност да атакуват "противника".
Беше спортист от висока класа. С чест защитаваше всички флотски участия по плуване. Кроулът му беше красив. Още като курсант с Крум Кънчев и чиновника на училището Петър Василев участваше в маратона по плуване от нос Галата до пристанището - по-точно до Градските морски бани. Класираше се на челните места.
27. Кап. II р. Тодор Стоянов Неделчев
Роден е на 15.IХ.1927 г. Сам признава, че му провървяло в живота с постъпването в Морското училище, иначе баща му, общ работник в системата на БДЖ - гара Русе, не е бил в състояние да го издържа. "И аз нямах намерение да ставам военен, но работата и събитията ме увлякоха и почувствах отговорността си пред властта и народа" - с неподправена искреност споделя Неделчев. Назначават го на един от новополучените преследвачи на подводници, но нуждите отново налагат и през 1951 г. е изпратен в Одеса, за се обучава за подводничар. В България се завръща наедно с материалната част през 1954 г. Въпреки че е помощник-командир на подводница и семеен, няма квартира. Това го изнервя и смущава развитието му. Преминава в щаба на флота като офицер по ПЛО (противолодъчна отбрана). Бащиното му огнище в Русе е свободно и той го предпочита пред всичко останало. От 1957 г. е в Дунавската флотилия и служи до нейното разформироване през 1960 г., след което отново е във Варна. Командването подпомага служебното му установяване, но не и битовото. Не на всеки издържат нервите и Тошо подава рапорт за уволнение. Това съвпада с поредното - женевско, съкращение и е освободен от военния флот (1963 г.).
"Започнаха новите ми лутания като неподготвен за гражданска работа, пък и където молих, ме посрещаха с видимо нежелание, насмешка и обидни думи" - продължава изповедта си Тодор. Накрая, осигурен със социална стипендия от 80 лева, записва курсовете за автомонтьори. Морякът висшист се радва на това, защото то му открива възможността да постъпи на работа там, където преди обидно го връщат. Прозорливите обаче виждат в него подготвения моряк и след допълнителна специална подготовка, необходима за речника, е в гражданския флот. От 1965 г., в продължение на 16 години, което е с една повече от военните му, работи в Дунавски драгажен флот като навигационен инспектор и последните години като зам.-директор по производството. Пенсионира се през 1984 г.
Сред съвипускниците ми имаше личности, които бяха обаятелни не само с интелекта си, но и с открития си характер, с умението да създават приятна и ненапрегната обстановка в малки или по-големи колективи, с една дума, да бъдат неформални лидери. За някои от тях говорих. Аз нямах тези качества. У мен по-изразени бяха силовите - началнически - методи, макар и дълбоко искрени. Такъв си и останах. Не скривах, а подчертавах личното си становище пред когото и да било и с това разчиствах пътя за открит диалог и отношения. Желаещият винаги можеше да се възползва от тях и никога не е грешил - щом ги е доловил. Въпреки тази трудност в характера ми незабравими са часовете, прекарани наедно - сред приятелите Васил Божков, Борис Шарков, Георги Вълчев, Тончо Алексиев и рано напусналите ни Ганчо Димитров и Георги Спиридонов. Последните двама мълчат, не откликват на поканите за контакт и възможно са обидени някому. За тях не мога да пиша нищо освен това, че бяха прекрасни приятели. За предпоследната двойка вече писах. Пристъпвам към другите двама.
28.кап. I. р. Васил Иванов Божков
Роден е през 1927 г. в село Блъсничево (Румянцево)в семейство на бедни селяни. Характерното за повечето селски деца първоначално смущение не подмина и него и него,но след септември 1944 г.настъпиха бързи и коренни поромени. Растеше самочувствието му и подтисканите дотогава вътрешни духовни ценности излизаха наяве. С разбиране прие политическите и икономическите промени. След години става член на партията,но струва ми се по душа беше земеделец. Гордееше се със своя земляк поета на земята и земеделските неволи и труженици - Сергей Румянцев и сам се увличаше от поезията. Стихчетата,които притеснено прочиташе пре най-близките си приятели, постепенно започнаха да се пoявяват в училищния стенвестник "Фар" или ги слушахме по радиоуредбата прочитани от него. Открит,искрен и много контактен, Васко успя да внесе оптимизъм и настроение в новосъздадения “Културно-просветен комитет”. В тази многопосочна и разрастваща се културно-просветна дейност неговата изява се отчертаваше видимо. Училищното партийно ръководство разчиташе на него и при всяко влошаване на политическата обстановка е привличан в разчетите.Оценен е за подходящ и е назначен за младши командир на 45-ти випуск,където, както казах, бушуваха категоричните отрицателни становища към офицерския състав, към старите випуски и дисциллината въобще. Наедно с Кирето Пасков намериха подхода и подчертавам, сьздадоха едно от звената, моста, връзката, чрез които постепенно се възтановяват дисциплината и коректността сред тях. Обещаваше да стане добър командир-възпитател, но в тази напрегната работа организмът му не издьржа. Разболява се и това променя по-нататъшното му развитие.
Никой не е предполагал, че първата обявена, но фактически незаета длъжност “Комендант на пристанище Варна” ще се окаже пророческа за бъдещата му продължителна служба, свързана с тиловото осигуряване, железопътен и морски транспорт, изпълнявани като формен и след пенсионирането му. Но преди това заемаше службите: адютант на Командващия ВМС, командир на щабен взвод в Нахимовското училище. От 1952 г. Висш академичен курс (ВАК), който е към ВТА (Военно техническа академия). Тази подготовка му позволява да заеме длъжността пом. Началник на оперативно отделение във ВМБ-Бургас. След повторно заболяване скъсва пряката връзка с флотските поделения, но от София до пенсионирането си ще работи само за тях и чрез тях за цялата отбрана на страната. През 1956/1965 г. е офицер в кабинета на Министъра на отбраната по военно-морските въпрси; старши пом. Началник на отделение "Специално морско снабдяване” към тила на армията и ВМФ, като функциите му директно са опирали до сходните служби от армиите на страните, участнички във Варшавския договор. Участвал е във всички отговорни оръжейни доставки в системата на Договора и извън нея. Непосредстевните му началници искрено съжаляват, че изпускат един подготвен, трудолюбив и услужлив офицер със завидна тилова подготовка, но и те се примиряват само с въздишката по повод изпълнението на приетото преди години решение, отнасящо се до освобождаването на заварените кадри.
29. Кап. I р. Борис Пенев Шарков
Роден е на 21.06. 1927 г. в Русе в бедно семейство. Баща му е фурнаджия.
Сигурни бяхме, че Шаро, както го наричахме, ще служи на Дунав. Не защото имаше определено предпочитание към речното корабоплаване или защото беше русенец, а защото на море не издържаше въобще. Той е готовият отговор на постоянно задавания въпрос, има ли сред нас хора, на които да им прилошава или да ги хваща морска болест. Да има. Един от тях е колегата. На ветроходство се свиваше на дъното на лодката и чакаше края .Оо време на практиката ни на "Асен" беше същото. Избираше си "най-спокойното", ако въобще има такова на кораба, местенце върху горната палуба, точно по диаметрала, пред предната мачта, и там лягаше. Никой с нищо не беше в състояние да го измести. Не реагираше на пръските морска вода, нито пък на “пръските” на неиздържалия на вълнението наблюдател, заел мястото си във високия кош на мачтата.
Не се излъгахме. През 1948 г. е назначен във флотилията. Командири са първоначално Груд Пожарски, а след това кап. I р. Христов. До 1950 г. изпълнява длъжността “офицер навигатор” и началник на секция оперативна подготовка. През 1952 г. и той учи двугодишния курс (ВАК) към Техническата академия. Завършва го успешно. По време това съвпада с политическата и реалната оценка на военната обстановка, че опасност за сигурността ни идва и от Запад, от Югославия. Дунавската флотилия имаше по това време достатъчна бойна техника - бронекатери. Въз основа на оценката се взема решение в застрашеното направление да се създаде база с определени функции. Избират Лом за такава. За неин командир е назначен Шарков. Но, всички помним, че след някоя и друга година оценката за реалната опасност отпадна. Това става след посещенето и речта на Хрушчов в Белград. Закриват базата. Оценката ми като военен е, че реакцията на флота и в двата сдучая е правилна, адекватна и своевременна. Армията трябва винаги да подплътява политическите оценки на правителството, но да не бъдат прибързани, а реално и дълбоко обмислени. Вина носят само те. До разформираването на флотилията Шарков е пом. началник по бойната подготовка, а след това и на хидрографна служба, но вече към новата организационна единица, заменила флотилията - Бригада ПМО (противоминна бригада).
През 1961 г. е изтеглен в София и назначен за старши преподавател по ВМФ в катедра оперативно-тактическа подготовка към Академия "Г.С.Раковски". В това академично учебно заведение заедно с неголемия моряшки колектив, успява да доведе задачите и формите за тяхното решаване до армейските слушатели, които утре ще взаимодействат в крайбрежната полоса. По тогавашните виждания за вероятния конкретен противник такива съвместни задачи се очертаваха много и въпросите за взаимодействието Армия - Флот бяха приоритетни. В този смисъл и Шарков има принос за тяхното осмисляне.
Още във флотилията чувства, че е пренебрегван. Това, че го изпращат в Академия, не говори за обратното. Властваше едно, внесено отвън правило: Тези офицери, от които се снема политическото доверие, най-често се изпращат в учебните заведения, да учат или да преподават. Не мога да си обясня логиката на такъв подход, но примери за неговото прилагане има достатъчно. Шарков преживява това, но не го споделя с никого. Работи всеотдайно. Написаното за Шаро е твърде кадрово и от него не личи, че той ми беше много близък по душа и нагласа човек. Обичах го! Светлото му и широко лице с присвити и готови да се усмихнат очи не прикриваха нищо от вътрешния му мир. Нямаше тайни. Нямаше неприятели, но не бе и от словоохотливите. Ако разговорът е безцелно бърборене, той го отбягваше. Предпочиташе да прочете нещо. Обичаше книгата.
Това му настървение се усили и започна да чете марксистката литература. Вникваше в прочетеното. Винаги имаше свое становище и го отстояваше.
На море не можеше да издържи, но имаше аналитичен ум, така необходим за един щабен офицер.
30. Кап. I р. Стоян Костов Георгиев
Роден е в с. Доброплодно, Варненско. Родителите са земеделци В Морското постъпва от Провадийската гимназия.
За Стоян ще започна разказа си с това, с което завършиха мислите му, казани на глас. Ставаше дума за уволнението му през 1966 г., ненавършил 40 години. "Беше ми тежко и особенно за това, че не мога да отговоря на въпроса на приятелите си - защо. Защо и теб? На него не мога да си отговоря и до ден днешен". Мотивите не се обявяваха на никого. Те се чувстваха.
На ескадрения миноносец "Георги Димитров" служихме наедно и познаваме този колкото труден, толкова и романтичен период от изграждането на военния ни флот след голямата война. Действително се извършваше нещо непознато за националните ни мащаби и вероятно и затова желаещите да бъдат признати за най-първи от първите бяха много. Това желание лесно деформираше морала на напиращите и ударите им под кръста от най-невинни закачки често ставаха смъртоносни. Първите гласни упреци към Стоян бяха от "невинните". Бил "белоръчко", което, казано за един механик, значи, че той не поддържа машините си. Те се лансираха най-упорито от командира му на електромеханичната бойна част Стефан Атанасов. В представите на този механик не могат да бъдат съвместими чисти машини и трюмове с чисти ръце и облекло. Лазенето из машините, котелното и потайностите на трюмовете Костов подчиняваше на своята любознателност и навика на завършилия висше образование да се самоподготвя, на високото чувство за отговорност към тези 60 000 конски сили мощност, но не го демонстрираше с мръсни ръце и лице и с изгубилата цвета си кърпа около врата. Бившият школник от СМШ и дългогодишен локомотивен машинист в БДЖ, оглавил тези мощности по стеклите се обстоятелства, си беше останал с манталитета и критериите от това първично стъпало на локомотивен машинист. С това не отхвърлям труда и старанието му, но имам впечатлението още от железняковския му период, че подбудите му не са били винаги от най-чистите към по-образованите механици от Морското училище. Вината е в тези, които ги подбираха и назначаваха въпреки наличието на други с по-високо ниво на техническо мислене. Политическият критерий диктуваше и налагаше своето. За да има взаимно разбиране за командири на котелното и машинното бяха назначени хора със същия технически манталитет и подготовка. Иначе бяха добри хора, но това е недостатъчно. Появата на всеки друг с по-висока подготовка се приемаше като потенциален заместник и споменатите удари не закъсняваха. Въпреки по-широкия си поглед върху кадровата политика Кирил Халачев, провокиран упорито от Николай Бояджиев, назначаваше от първите дни и поддържаше след това предимно завършили школите. Това преборване е от много отдавна, но след септември 1944 г. на школниците им се удаде възможността да надделеят, а завършилите Морското училище като по-неблагонадеждни останаха изместени. Не знам кого да упреквам за това. Струва ми се най-малко посредствеността на ръководителите, тъй като това става при всяка политическа промяна и има опасност да се приеме, че от него няма отърване. Просто всяка политическа сила трябва да пази кадрите като национално богатство.
Разсъжденията си подкрепям със съдбата на механика висшист Стоян Костов. За недоверие към него е свален на брега от стария есминец "Железняков" непосредствено преди неговото заминаване за ремонт в база Севастопол. Командването не е знаело каква ще бъде съдбата на този старик, че ще бъде подменен за новия и модерен за времето си кораб от същия клас. И така да е, то е трябвало да оцени, че самият ремонт щеше да бъде школа за всеки и особено за новозавършил училището механик, и да търси начин той да бъде там. В такива случаи се правят комбинации разни, за да могат повечето хора да обогатяват знанията и опита си. А приемането на "Г. Димитров" бе шанс, който рядко спохожда механици и командири. Предстоеше довършването на кораба, гаранционни и други ремонти, сдаването му под ръководството на Държавна предавателна комисия и при участието на отделни негови конструктори и създатели на нова техника, оръжия и системи. Ето как едно недомислено политизиране лиши човек, в случая Стоян, от всичко това. Такова нещо втори път никога през живота му няма да се случи. Допуснатата "грешка" откриха и коригираха, но със закъснение. Посочи я съветникът, съветският офицер Романюк. Той извежда Костов от преподавател в школата за млади корабни специалисти-моряци и го препраща там, където му е мястото - на новия есминец. Така нашият висшист дочака реда си и от 1950 г. до 1957 г. служи на тази бойна единица, като достига до командир на електромеханичната бойна част (БЧ-V). През есента на същата 1957 г. е преместен в техническия отдел на флота и там служи 8 години, след което е уволнен.
Такива като Костов пасват добре в БМФ и СТФ и той работи в тези морски предприятия съответно до 1972 г. и 1989 г. Продължи и след 70-годишна възраст, което потвърждава, че е ценен.
За випускниците ни ще е интересно да знаят, че Костов бе най-упоритият при организирането на месечните и юбилейните ни срещи. Насърчаваше ме и в написването на спомените.
31. Кап. II р. Григор Матеев Григоров
Роден е на 26.ХII.1926 г. в с. Козлодуйци, Добричко
През септември 1940 г. Южна Добруджа е върната на България. С радост и надежди наравно с възрастните посрещат новината и децата, че им се открива възможност да учат на български в родно училище. Те са едни от първите, които искат да видят и да се докоснат до освободителите. И Григор иска това, но много трудно му се удава да хване ръката, първи от всички, на български войник. Та нали той наравно с учителя е символ на свободата. Близостта на малчугана до Добрич и вродената му любознателност му дават възможност самостоятелно да изучи българската азбука и да прочита по нещо от предавания от ръка на ръка български вестник. От неговите страници е научил новината за голямото събитие, вдигнало на крак мало и голямо. Всичко живо се готви за тържествата. Шият се знамена, разучават се песни и преди всичко "О, Добруджански край, ти си земен рай". Войската не преминава през селото, но малкият ученик като съгледвач, възседнал кон, тръгва по селата, за да се убеди, че това, което е прочел, е истина и че ще види български войник. Разказвам всичко това, защото от него се вижда какъв мощен национален заряд е събран в гърдите на това отхвърлящо веригите на робството българче. Как макар и отдалечени по време си приличат зажаднелите за свобода. Детската упоритост да се свърши започнатото, изглежда, е вече утвърдила се черта от характера на добруджанчето и тя ще се прояви и по време на приемните изпити за Морското училище. Григор не се стъписва и решава задачата по свой маниер. Общият успех е добър и той е класиран за техническия отдел. Флотът имаше нужда от такива, национално стабилни и търсещи изява в свободния живот самородни интелекти.
В книгата си добруджанецът Васил Христов - Васкин пише: "Най-сетне една от двете злини, националната, се премахваше. Сега предстои борбата за социално освобождение." Няма неистина в това. И двете са били жадувани от човечеството. Богата Добруджа също е имала нужда от социална справедливост и стремежът на хората да се докоснат до нея не е прекъсвал. При реалния опит да се дойде до това, изглежда, не всичко е догледано от човека-творец и много горчилки останаха и оттогава. Някои от тях засягат и Григор. Баща му е причислен към групата на кулаците, което за Добруджа дълго бе оспорвана мярка, но друго, по-делнично нещо не го отминава. Бдителни съселяни докладват, че в бащината му кръчма са били черпени немски войници. По стандарта това вече е много.
След завършване на училището Гриша кратко време е механик на ТКА "Люрсен" и по-късно в старшинската школа. От 1953 г. е преподавател в катедра "Корабни двигатели" в Морското. Там служи до уволнението през 1967 г. Задочно следва електроинженерство в ВМЕИ в София и през 1961 г. защитава дипломна работа по корабно електрообзавеждане. Имам лични впечатления, че инж. Григоров е един от ентусиастите, започнали да създават нова, съвременна учебна база. Кабинетът му по електротехника се оценяваше като един от много добрите. И най- вероятно и специалистите са оценили възможностите му всестранно и са използвали несъгласието си с неговото освобождаване. Потвърждава го фактът, че за периода от 1958 г. до 1963 г. на два пъти е уволняван и назначаван.
След 1967 г. постъпва в БМФ като главен механик и по-късно е групов механик в техническия отдел. Беше авторитетен и уважаван специалист. Военният флот загуби, а той остана наранен в душата си от решението.
32. Кап. I р. Стоян Георгиев Касабов
Роден е на 9.III.1927 г.
Стоян бе категоричен, че за него никакъв друг по-благоприятен избор освен Морското училище не е могло да има. Пет гърла са разчитали на двете голи ръце на бащата - общ работник в текстилната фабрика "Цар Борис", сега "Христо Ботев". С годините благодарение на стажа и най-вероятно с подкрепата на новосъздалите се след 1944 г. условия е издигнат за началник на работилница. Приет за член на БКП. В семейството майката е била тази, която морално е крепяла и насочвала развитието на децата. Стоян с уважение си спомня за нея, че в резултат на нейните категорични настоявания "да стои по-настрана от това, което става във фабриката и гимназията", е останал по-настрана от групи и компании, разно настроени. Имам впечатлението, че той въпреки ограничението си през целия период на военната и гражданската си служба съзнателно и убедено е поддържал лявата идея и болезнено изживява разрушителните действия на определени политически сили след ноември 1989 г.
Стоян е от тази категория работливи служители и специалисти, които тихо, упорито и с разсъдък свършват работата си докрай, без да чакат гръмки похвали. Стане ли ти приятел, няма да те подведе.
След получаването на дипломата и пагона, без да драматизира нещата, поема службата на механик на останалите от миналото, но все още служещи ни добре катери тип "калацерка" и други дребосъци. Случаят го ориентира към ремонта. Захваща се с основния ремонт на "Люрсен" и този първи успешен опит му доставя радост. Става главен механик на двата катера. За една година - 1953 г., е заместник флагмански механик. От това високо място е пратен за преподавател в школата за младши специалисти (полуекипажа). Има една група албански младежи. Прави му впечатление, че верски е смесена - християни и мохамедани, но си живеели задружно. За днешния ден е много показателно. След години едно от тези момчета, вече IV механик, го среща и горещо му благодари. Стоян получава това от чуждото момче, което в нашия военен флот беше най-дефицитното. Всички се разделяхме обидени някому.
От 1962 г. Касабов е главен енергетик на "Лъджата". Там работи 10 години - до 1972 г. Започва от голата поляна, върху която е проектирано да се построи голямо за страната ни и за военния ни флот ремонтно предприятие. Оттам се уволнява.
Свикнал с проблемите на ремонта, подава молба до Параходството да бъде назначен в този сектор, но нуждите го отклоняват. Става групов механик по планирането и доставката на резервните части за това голямо морско предприятие. Слага началото на тази служба и тя заработва добре. Там е 9 години - до 1991 г., или всичко набира стаж в трудовата си книжка 42 години. Малцина са с такъв капитал, въпреки че пенсионерските си години прекарва в недоимък. Без съмнение закалката му е още от есента на 1943 г.
33. Механик-поет Никола Атанасов Стоянов
Роден е в с. Крупен.
На 21 септември 1940 г. в операцията за освобождаването на Южна Добруджа от параход "Бургас" в Балчик е стоварена десантна част, окомплектована предимно от възпитаници на Морското училище - 38-ми и 39-ти випуск. Участието му е престижно и влязло в морската ни история, макар и да не е отбелязано на нейните страници. Паметни са техните "бойни действия" на стопанския фронт. В критичния момент, когато големи човешки маси се придвижват от север на юг и обратно към Румъния, помощта на тези младежи в моряшка униформа е била от значение за опазването на реколтата и изхранването на новозаселниците в този край. Споменавам за случилото се, защото само след три години тогавашният малчуган Никола ще бъде млад кадет в това училище на освободителите, а мнозина от участниците като Стойнишки, Бонжев, Живков, Йорданов и др. - негови първи командири.
Влюбеният в морето, мечтателният "капитан" на "параход "Чиракман" (висок бряг пред Каварна, надвесил се над морето) не завършва училището. През есента на 1946 г. е освободен. Но призваният от морската стихия намира не само утеха и условия за прехрана, но и преди всичко духовна наслада и творчески дразнител за лиричната си душа.
Така или иначе трите Т: То - морето, Тя - стихията и Той - брегът, осмислят целия му съзнателен живот. Посещава страни и пристанища от двете полушария като механик и смея да кажа с жаргона на моряка, че цялата му "моряшка марфа" от тях са впечатленията от преживяното, намерило вечен живот върху страниците на две (засега) стихосбирки поезия. Смятам, че Никола е достоен поет маринист и се гордеем с това във випуска.
В късите редове на стихчетата си той вярно и умело е отразил необятната и стара житейска тема: морето и човекът, морето и любовта, морякът и дългът му към семейство и Отечество. С лаконичността си строфите вярно посочват това, което ни е подтикнало към морето, това, което ни е помогнало да израснем личности, и затова смятам, ако подбера моменти от поезията му, те ще прозвучат по-вярно за него, за нас, за всички. Така постъпвам.
Морякът е мечтател. За мнозина мечтата може да не е била първоначален подтик към морето, но след това тя става водещо начало.
Мечтата е космическа величина,
тя гони винаги безкрая!
Аз политам с нейните крила
и с нея съм неземен, но човечен.
Морето беше мойта синя люлка
и вечер леко бриза я люлееше.
...И аз заспивах с приказките на вълните
В съня ми малките индуси тичаха по пясъка
изправяха се докери в Марсилия,
аз слушах песните на Сурабая
и виждах северни сияния.
Вечна е темата за гнева и ласката на морето, към които морякът е без предпочитание, за да не засегне, да не предизвика отмъщението на пренебрегнатите. Предпочетох в случая да започна с ласката.
Моя синя надежда,
моя синя тъга,
всяка вълна се навежда
и ме докосва с ръка.
В тиха нощ ме гази
твоят бриз неуловим.
любимата нека пожали,
че с тебе ще се сродим.
Кой знае от кого е предизвикано, но изненадващо ласката на морето отстъпва на неговата ярост.
Вълни, вий скитници неутолени,
дошли от синия безкрай,
връхлитате безмилостни, студени
и бездни пътя ви дълбай.
Кой дивата ви мощ ще обуздай?
Кой страшния ви рев ще заглуши?
Как искате това да бъде края
на нашите осъдени души.
Пронизваха ме всичките ти ветрове,
девета вълна ме би и стряска.
Със тебе сме ту приятели, ту врагове,
но истинска е само твойта ласка.
И най-малкият ми грях не ми прости,
изпитва ме в умора и раздяла
...Научи ме не с гръб, а с гърди
да срещам урагани
и да забравя болка и беди
за новите да има сили сбрани.
Потвърдена е от поколенията истината, че колкото са по-силни привързаността и любовта на моряка към родната земя и семейство, толкова и плаванията му са по-далечни, а желанието да се завърне при чакащите по-големи.
И питам те, кажи ми със сърцето си,
когато тръгна някой ден,
изгледала с очите си морето,
ще чакаш ли така и мен?
Както всяко вино няма вкус,
щом не седнат да го пият двама,
тъй за мен брегът ще бъде пуст,
ако тебе на брега те няма.
+++
Не радвам чужди красоти
и сит от южната романтика
...Българийо, за мене само ти си истина,
далеч от тебе,
изгарях ден след ден
и моята обич е пречистена.
И ето знак на мечтания бряг.
Кръжи, просветва фара,
в предутринния здрач над Галата,
като приятел стар да ме прегърне
след раздялата.
Една след друга, незабелязани за много, но изстрадани, най-малко от двама, годините минават и морякът отсяда на брега. Това не отминава и Никола. Но дали е така?
Двайсет години вълна ме люшка
и вече бях станал моряк,
когато
една канцеларска вихрушка
ме хвърли на пустия бряг.
+++
Тишината посред нощ ме събужда,
а при буря
сънят ми е лек.
Пиша стихове
не по поръчка чужда
и зная
няма да стана земен човек.
34. Инженер (авио) Димитър Николов Филипов
Роден е на 27.II.1927 г. в с. Сергювец, Горнооряховско в семейството на средно заможни земеделци. След прогимназиалния клас, завършен с отличие, записва механо-електротехническото училище "Д-р Никола Василиади" в Габрово, отличен и там от Германската индустриална камара като отличник. От казаното се вижда какъв интелект през 1943 г. е прекрачил прага на Морското училище.
За Филипов може да се пише доста. Има интересни моменти в живота му. За една част от тях имам лични впечатления и оценки. Откровено казано, от определени негови прояви тогава не съм бил възхитен и съм ги осъждал. Това не е попречило да имаме близки контакти, които с времето по ред обстоятелства прекъснаха. За това ще стане дума. Биографията му дава възможност да се разкрият нови или доуточнят стари моменти от живота в училището, на випуска, на събития в Чехия и в някои от партийните структури, където е работил. От това ще взема по частица и преди всичко по-различно видяното от него. Това няма да е селекциониране, но ще отбягна съзнателно нещата, които политизират спомените повече, отколкото е необходимо и полезно. И без това трудно удържам това да не става. Трудно се върви по гребена на вълните и лодката загребва вода ту от левия, ту от десния бряг. Радвам се, че това, което бе оформено в мисълта ми като отношение и оценка за приятеля ми Филипов, съвпада в неговата самооценка и спокойно мога още тук да кажа, че е помъдрял. Добре е, когато умният успее да прозре някои свои негативни страни, па макар и да са за минали времена.
Ето как се вижда той: "Противоречива личност съм, съдържаща в различна степен конфликтност, невъздържаност и инатливост, трудно понасям реалните действителности. Налице е постоянен стремеж към оригиналност и енциклопедизъм... Диапазонът ми е бил цялата Вселена от микро- до макрокосмоса. Приемам, че морето и небето се сливат в един далечен хоризонт на прогреса. За това направих опит - вероятно несполучлив, да щурмувам последователно поприщата и на морето, и на небето, т. е. поприщата на морячеството и авиацията. Но един живот не стига."
Какъв ученик беше Димитър в училището? Колегите ми техници признават неговите интелектуални възможности, но добавят: "Много кълвеше." Винаги е бил в челната група. Това, което тогава е отбягвал даже да помисли, сега сам го изтъква, и то твърде красиво. Признава, че в микрокосмоса освен него има и други. В случая става дума за Цветан Папазов. "С кадета Папазов ни свързваше необичайно приятелство на тема "Айнщайн" - продължава той. - И двамата много знаехме. Но аз знаех, защото много четях и учех, и успехът ми беше по-висок от този на Цветан. Обаче той знаеше повече от мен, и то без да чете, без да учи. Или, с други думи, аз, Филипов, бях обикновен упорит човек, докато Папазов беше необикновен талант, генетично надарен, роден учен." Хубаво е, когато двама талантливи съвипускници си подадат ръка, макар и със закъснение.
През 1948 г., когато се извършваше голямото съкращение на випуска, изненадващо за всички Филипов напусна училището. Скътал в джоба си диплома за завършено средно техническо образование, замина за някъде. Организираният още от Габрово в нелегални антифашистки групи-ядки ремсист, един от първите сред нас, перспективният и необходим за военния флот специалист, напусна моряшкото поприще.
Как и защо стана така? Никой от колегите му, включително и пишещият тези редове, не знаеше точно истината. Гадаехме. За себе си приех версията, че военният чепик го притиска болезнено. Чинността към по-старшия не успя да се оформи в него като необходимост и той не съумя да осмисли и да приеме военния живот. Приех решението му за правилно на тази база, макар и да не знаех точно защо. Иначе щеше да се провали някъде по-нагоре. Имал съм право. Ето два момента в подкрепа на това. Те разкриват детайли в обстановката в Морското през тези години. Филипов стоеше най-близко до Парашкевов. В разговор с него е подразбрал, че на следната учебна година (1946/47) основната част от випуска щяла да бъде съкратена, а останалите няколко човека, които Парашкевов назовал поименно, ще бъдат изпратени да учат в Ленинградското военноморско училище. Оттук изводът, че за Филипов няма друг път, освен водещия към военния флот. Другата причина е по-драматична и ако се приеме за истина, внася нов нюанс в училищната обстановка след първите избори. Мичман Борис Марков, за когото споменах, е дал рапорт по линия, старши кадетът Филипов да бъде изключен от училището, тъй като уронва авторитета на своя командир, наричайки го фашист, руши дисциплината. Филипов ме уверява, че не си спомня да е отправял тези думи, на което му контрирах, че неговите оценки от този ред бяха толкова делнични, че е естествено да не го помни. Заседанието като процедура също е интересно. Участващите са твърде много и се разделят в оценката и предлаганото решение. Участвали са: Парашкевов, Добрев (Странджата), Николов (Петата), Калин Цачев, Цветан Коев и Грамчев. Заседанието е ръководил началникът на училището Папазов. Задочно са вземали отношение Бояджиев и Цанев. Отстоявали са да няма изключване, но не са били далеч и това да стане в името на укрепването на дисциплината. Тук има място за коментар, но го отминавам.
В периода 1947 - 1952 г. Филипов следва в Чехословакия, в Бърно. Завършва политехниката "Д-р Едвар Бенеш" - специалност "Самолетостроене", с много добър успех. Завършва и авиационна школа за летци-планеристи. С присъщата си политичност участва във всички по-големи обществено-политически събития и живот (февруари 1948 г., младежки бригади и др.).
От 1952 г. до 1965 г. работи в завод N 14 в гр. Ловеч като авиоконструктор и авиотехнолог при производството на военнотренировъчните самолети ЛАЗ-7М, като главен инженер и началник на специално производство и конкретно свързаното с реактивните двигатели РПГ за "малки ракети". Преминава и в гражданското производство след реорганизационните промени. Ръководи рационализаторски бригади и групи, в които резултатите са отбелязвани по достоен начин.
От 1965 г. живее и работи във Варна в областта на корабостроенето в ККЗ "Г. Димитров" при строежа на 4000-тонните танкери. Привлечен е в ГК и ОК на БКП като инструктор завеждащ сектор "Технически прогрес".
Не престава и все така активно работи на обществени начала в политически организации, в Българското астронавтическо дружество и др. Публикува в печата. Пише интересно и аналитично по най-злободневните и наболели икономически въпроси и по проблеми на социалистическата партия.
В активния си живот преди 1989 г. е изпращан да специализира: организация на производството в Германия, кибернетика - системи на управление - в Япония и в Правителствената школа - английски език.
35. Кап. III р. механик Аце Борисов Ацев
Роден е на 25.ХI.1925. Син на македонски бежанец, преселил се в София през 1918 г. Бащата участва в Първата световна война като български войник. Влиза в партията на тесните социалисти. Семейството е бедно, средствата не достигат и малкият Аце помага за неговото изхранване. Работи със съзнанието, че така трябва да бъде и не му е било тежко да слугува тук и там. Увлича се по спорта. За постъпване в училището не е имал съгласието на родителите си и скрито от тях се явява на приемните изпити. Закъснява и пропуска медицинския, но от училището му влизат в положението и е допуснат отделно с още едно закъсняло момче. От казаното още веднъж проличава загрижеността на ръководството на Морското да не пропусне нито един, подал документите си, и с това да се размине с евентуална флотска гордост. В трудното детство на бъдещия моряк могат да се открият бъдещите черти в характера му като: безропотност да върши всякаква работа, независимо дали е от приятните или не, да слугува на колектива или на компанията, за да им бъде добре на всички, т. е. да прави добро и да създава весела атмосфера. Завършва техническия отдел и като подходящ специално и с подчертана духовна съпричастност към протичащите в страната събития е оставен за нуждите на военния флот.
Ацето е интересен и запомнен от всички по-старши и следващи випуски и поколения възпитаници. Той е и от тези, които като че ли нищо съществено не правят, а името на випуска се свързва трайно и се запомня с неговото име. Събитията могат да се забравят, но свързаните с неговото присъствие се припомнят. И по най-сериозната тема той може да намери повод и момент, за да разведри обстановката с присъщия си хумор. Също така му се удава и по дребен въпрос да прави задълбочени и загрижени оценки и препоръки. Често ги вземахме за несериозни и ги отминавахме въпреки тяхната рационалност. Въобще в поведението му имаше нещо, което може да подведе този, който не го познава добре. Нямаше изразени началнически качества, но му се удаваше да води колектива със себе си, да поддържа реда и дисциплината. Смятам,че тази явна непригодност за военен съкрати службата му във военния флот, въпреки че изслужените години не са малко - 16 - до 1964 г. Службата си като механик започна на преследвачите на подводници тип МО и впоследствие БО. В Морското е командвал рота, след това е бил преподавател по борба за живучест на кораба - една нова и отговорна дисциплина, включена в програмата след нещастния случай с линейния кораб "Новоросийск" в Севастопол. Издига се за механик на отряд учебни кораби и отново е преподавател в школата за младши корабни специалисти. Преминава и през ремонта - в "Арсенала", и накрая в Морския клуб на ДОСО - Варна. След време е на търговските кораби и се издига до главен механик.
Като пенсионер активно участва и в обществения живот. През 1986 г. е избран за съдебен заседател в районен съд.
36. Петър Ивавов Родев - Славянов
Роден е на 24.IХ.1927 г.
В по-късните години след раздялата ни през 1946 г., когато твърдо реших да пиша за випуска, от неживеещите във Варна колеги от първи взвод най-чести и най-полезни ми бяха срещите с Петър, който вече бе приел фамилията Славянов. Как и защо стана това, ще проличи. Петър с родния син - единственото дете на о. з. кап. I р. Славянов - Людмил, са в един взвод и се подготвят за морски офицери. Имам впечатлението, че двамата си допадаха по умствени възможности и амбиция да станат добри специалисти. Проличаваха си и по известно позиране, самовлюбеност и изфукване, но понеже беше подплатено със знания и в рамките на допустимото, се приемаше, не дразнеше. Бащите им също се познавали. Сближава ги морската идея и политика, за която усърдно работят и двамата. За Славянов - старши писах подробно в "Балканджията моряк" (1995). Бащата на Петър - Иван Родев, след завършване на гимназията с отличие две години учи корабоводене в Палермо. Командироват го и в Англия и там учи корабостроене. Участва в строителството на първите ни параходи след Освобождението "Бургас" и "Варна". Член е на приемната комисия. Работил е като конструктор с определен опит след завръщането си в България. По време това съвпада с доставката на торпедоносците от Франция, които ще се дострояват у нас. Извозени са на секции по железницата. Изявява се като един от създателите на флотската работилница и нейното забележително техническо съоръжение - хелинга. Работи и в пристанищната работилница - 1923 - 1925 г. Като пенсионер е представител на бюро "Веритас" у нас. Нелеп случай прекратява тази полезна дейност. По време на оглед на гръцки параход през 1934 г. пада в дълбокия хамбар и с това свършва.
Съзнателно отделих толкова място на бащата, защото той слага началото на семейната - фамилната, моряшка традиция, която за съжаление не можа да се реализира така, както бяха нейните възможности. Най-големият брат - Григор, завършва Морското училище с випуск 1937 г. Реализира се като добър корабен механик, но по-значими са изявите му на радиотехник. Умира през 1992 г. Вторият брат - Васил Родев, завършва с випуск 1940 г. (65-ти на Военното). Неговият път на развитие като моряк пък е прекъснат по политически съображения след 1944 г. Като всички и той търси пътищата за трудова изява. По-отблизо го видях в СТФ (Строителен и технически флот). Имаше авторитет в предприятието. Има старание по-трезво да оценява обществено-политическите реалности. Сега доброволно и запалено се е заел с варненските малки морски скаути с надежда, че от тях все може да излязат добри морски радетели - офицери, механици, капитани, корабостроители.
Най-малкият - Петър, е съкратен след трети курс и с това голямото начало на моряшката фамилия Родеви не се реализира, както се очертаваха нейните перспективи.
Двамата приятели Людмил и Петър се събират наедно в София, живеят наедно в Славяновия дом, записват право и учат със същото усърдие и амбиция както преди. Неочаквано Людмил умира. Семейство Славянови остава без син и наследник. Те са привързани към Петър и в него намират утехата си. Немного лесно родът Родеви се съгласява, но в крайна сметка надделява чувството, че се прави нещо добро, човешко и красиво, и Петър става Славянов. Осиновяват го.
Завършва право, но както фамилия Родеви, така и Славянови, го плашат с възможността да се реализира в правото. Така са преценили тогава - въпреки че животът потвърди и другото. Малкият - новият, Славянов, намира работа във филмовата лаборатория към телевизията. Като неспециалист започва с най- общото - промивките, и оттук се старае с работата си да бъде забелязан. На старателния и умния това по-лесно се удава. Постепенно навлиза в същността на телевизионното изкуство. Налага се като окачествител на оператори и даже на моменти им дава и оценка за извършената работа. Още веднъж се набива изтъкваното на много места дотук, че интелектът, доразвит и допълнен с полученото в Морското училище възпитание, лесно открива път в живота, даже и в Националната телевизия, даже и на такива, които са се вълнували и страхували, че по социални и други критерии няма да бъдат допуснати до този идеологизиран и политизиран институт. Това е истина, но, оказва се, не абсолютна. Петър е имал и лично режисирани телевизионни филми, които са излъчвани.
Пред заглавното име на Петър не поставих нито чин, нито длъжност, но след разказаното дотук бих написал - телевизионен журналист режисьор. Дипломираните могат да му го оспорят, но ние, неговите съвипускници, го подкрепяме.
37. Кап. 1 ранг Михаил Тодоров Божинов
Съвипускниците на баща му не са се излъгали в Михаил, когато са решили да помогнат му материално и да осиурят подготовката му за конкурсните изпити. Синът достийно защити баща си - бивш възпитаник на училището. Кадровят му картон е от няколко пункта, но те посочват развитие, свързано с ефективна работа и новаторски виждания за общото подобряване на военния и търговския флот. Първото му назначаване е за механик на кораб “БО” (Болшой охотник). Може да му се завиди, че по това време командир на дивизиона е авторитетният офицер педагог Петър Чорбаджийски. По-сетне, през 1952 г. дивизионното командване, оглавено от кап. лейт. Николчев, му открива възможността да се изяви и като дивизионен механик. Божинов не дели в оценките си строевия командир от техническия началник и в случая думите за благодарност са отправени към началника на техническия отдел на Флота Димитров (Буцефала), който е назначен за старши инжинер по двигатели с вътрешно горене. В случая е интересно и следното събитие, свързано с Божинката. Въпреки отживяването на парните машини, Морското дава достатъчно добра подготовка и по тях, но, разбира се, набляга на новостите - двигателите с вътрешно горене и парните турбини. Техническите кадри за търговския флот в тези години са предимно от по-старите кадри и тяхната подготовка е да обслужват парови системи. Получаваните след войната кораби са с дизели и от военния флот изпращат в търговския няколко механика от младите, сред които е Божинов.
Три години, от 1971 до 74 г., е заместник началник на техническия отдел, където е пенсиониран като военен. Михаил овладява еднакво добре както обслужването на корабните машини, така и техническия ремонт в корабни и заводски условия, а също и нещо много важно за механик - оперативната работа, като функционално задължение във война, така закъсняло за родния ни флот. Умението му да анализира въобще се прояви в тренировъчните игри и учения, в които техническите служби постепенно заемат своето отговорно място. Чрез тях стана възможно да се започне създаването на норматив за обема и характера на техническите загуби и начина за тяхното възстановяване. По опита от миналите войни и от игровите проверки стана възможно да се постави началото на по-нататъшното развитие на тази база. Приносът на Божинов за това начало е голям. Съа същата сериозност се заема да се подготвят, складират и постоянно попълват необходимото оборудване за превъоръжаването на гражданските кораби за военни нужди, съгласно мобилизационните планове. Самият той обаче е най-доволен от гражданската си дейност в системата на ДСО “Воден транспорт” като зам. директор на “Ведомствения учебен център за следдипломна квалификация”.
Идеята да се създаде такъв център е произлязла от това ведомство. Трябва да им се признае далновидността да се създадат благоприятни условия за подобряването на подготовката и нейното поддържане на висотата на световните изисквания за капитани и механици акто специалисти и добре владеещи ангийски език. Може да се приеме, че и нашят Михаил е от първостроителите на този център. Но на този фон на инициативност и далновидност изпъкват, не знам как да го нарека, забавена реакция на проникване в същността на проблема и неговото отминаване като необходимо за Военно-морското училище. Иначе с какво друго може да се обясни отказът на Началника му тогава (контраадмирал Манолчев)да окаже най-малкото и първоначално методологическо ръководство на тези ентусиасти, когато чрез съвета се утвърждават програмите, лекциите и други. Първоначално с нищо не е помогнал и Командващият тогава за да се намери подходяща база и място за построяване на нова, съвременни и напълно модерна сграда. Имало е варианти и той е намерен от министър Добри Джуров, за което Божинов си спомня с благодарност. Намират се средства, отстпъва се терен и в продължение на няколко трудни години корпусът е готов. Една нова гордост застана редом до единственото и най-старо учебно заведение за морски професии - Морското училище. Макар и отделен административно от училището, крайната цел на продукта е една и тя може да се достигне по -лесно при съвместната, тясно съгласувана и взаимно подпомагана учебно-педагогическа дейност от двете ведомстава. В това се убедиха страните, макар и трудно. Положителна насока занасоките на работа дадоха специалистите от Ленинград и Лондон. Обърна се внимание на специфичната подготовка на команден кадър за танкери.
Запознат съм добре и мога да потвърдя самооценката, която си прави Божинов. “През целия период работих в центъра, чийто основател се считам, с едничката цел и надежда да стане така, че да бъде признат както от своите, така и от международните организации и да си извоюва авторитет и излезе на международния пазар”.
През 1989 г. ДИК с писмо до Министерството на транспорта го обявява в “Български морски квалификационен център”. Една година преди това на проведеното във Варна събрание на ИМО (Международна организация за предпазване по море) посещава центъра и му дава висока оценка. Има надежда за подпомагане по програма “Фар”.
З8. Кап. 1 р. Дойко Панайотов Маринов
От техниците, Дойко първи попадна на ескадрения миноносец, кораб с богата и разнообразна техника - турбини, парни котли с голяма производителност, електрообзавеждане и сложни тръбни системи. Всичко това събрано в един корпус открива пред току-що завършилия механик големи възможности да усвои това, което по обективни причини Морското не бе в състояние да направи. Щастието го споходи още веднъж ,когато се реши корабът-старик да пристигне в Севастопол и се започне неговия голям ремонт. От тук историята е известна. Оценявайки нецелесъобразността от такъв ремонт от две гледища: много голям разход и тактически неоправдан, макар и ремонтиран, корабът да се приеме обратно от съветското командване за нарязване, а на българите да се даде нов и с модерна техника и оръжие, бе крайното решение. По-късно на "Озорной" му дадохме името "Георги Димитров". Дойко е към трюмна група - един лабиринт от преплетени тръбопроводи, малки и големи кранове, помпи с различно предназначение и дебити и други части, разбираеми само за специалиста, и при това, мнозинството от тях разположени в тъмни, тесни и опасни места. Тяхното обслужване и разпознаване е възможно само с опипване. Те трябва да бъдат запомнени по разположение и безпогрешно приключвани при необходимост. Живучестта на кораба, поддържането на неговия стабилитет и др. зависеше от тяхната изправност и управление както в учебното ежедневие, така преди всичко в бойни условия.
Тук се проявиха Дойковите качества - да се труди мълчаливо, но амбициозно, да вниква във всички детайли и в тяхното разнообразие. В работния му бележник страница след страница се изписваха числа, криви линии, известни само нему, къде отвеждат и както пренасят като система. И отново отбелязвам, все така тих, хрисим и с една негова неслизаща от устата му усмивка. Бе уважаван и обичан от всички. Видимо растеше като добър специалист и не трябваше да се разиграва така, докато попадне на постоянно и заслужено място. Но за кадровата политика тогава на този кораб говорих. Механикът Атанасов толерираше другите, макар и с по-малък ценз и не даваше път. Под претекст, че е необходим за торпедните катери в Очаков, го свалят на брега. Механикът-съветник открива това неправилно решение и "посъветва" командването грешката да бъде изправена. На кораба служи до 1953 година, като за кратко време оглавява - цялата и една от най-големите бойни части на кораба - БЧ 5. В ранното му подменяне съзирам стремежа на старшото командване да даде възможност да се подготвят повече специалисти за такъв клас кораби. Нали бе планирано да получим и втори такъв.
На брега му поверяват важни обекти свързани с поддържането на бойна готовност на подводните лодки - тяхната зарядна станция и довършването на станцията за омекотена вода за котли с голяма производителност. Опитът му на обигран механик се проявява при пристигането на новите, по-големи подводници. Намира решение и с малко разход и голяма ефективност прави необходимите преустройства в обекта.Включва се във несвойствени за него неща, но приносът му е голям. В състава на колектив разработва технология за приготвянето на дълготраен хляб и консерви, така необходими за подводниците, пък и за другите кораби и подразделения на армията. И накрая не можеш да разбереш, по необходимост или с други цели го местят в "Специално морско снабдяване" в ремонтния завод "Арсенал" като началник на отдел Технически прогрес. Взема участия и заедно със съвипускника си Христо Станчев допринасят за уникалното подемно съоръжение на завода. Пенсионира се през 1975 г. Работи в СТФ, от където не бил доволен и преминава в Енергото като авариен енергетик. Първата му трюмна специалност става и последна в гражданското ведомство В и К Варна. И там е все така тих и работлив.
39. Кап.1 р. Тодор Илиев Нешков
Роден е 15.03 1926 г. в с. Бъркачево.
Прехвърлили вече седемдесетте с Тодор си пиехме ракийката с хубава салатка и прелиствахме започналите да пожълтяват страници на живота. Годините ни в учение и труд и възмъжаване са много - от 1943 г., а споделеното отбелязах с две малки листчета. Неволно се замисляш, струвало ли си е да бъхтиш такъв път в живота и накрая да го отбележиш с няколко фарватерни вехи? Като слушах приятеля си и се вглеждах в просълзените му очи се убедих, че си е струвало. Даже да е само тази част от живота му след военния флот - Строителен и технически флот Даже да е само това, което е сторил за да се отремонтира разбитата смукачка "Скития" и то вместо за очакваното от ръководството време от година и повече само за шест месеца, си е струвало да изминеш този дълъг, труден и на времена не сигурен път, който е изминал Нешков. Разбира се, запомнил е и думите на благодарност, които не винаги се произнасят: "По-добър от теб за нас няма! Можеш да останеш в предприятието до края на живота си!" И остава, разбира се, не до края, който, пожелавам му да дойде в необозримо време. От 1974 до 97 г. е нещо което само свикналият да се труди може да удържи. Не е само "Скития" и дузина шалани. Участва в изграждането ни корабостроителния завод в Бургас и от 1985 до 91 г. на атомната електроцентрала "Козлодуй".
Случайно завършвам разказите за съвипускниците си с Нешков, за да покажа, каквато ми бе целта, какви хора - специалисти и въобще човеци - станаха те, след напускането на Морското училище, нашия духовен храм.
Доволен съм от това, но всеки случайно избран, би го показал убедително. Това е флотската действителност и който я е разбрал, е спечелил от нейните кадри.
Иначе преживяванията на Тодор са свързани със същите проблеми, за които говорих до тук. Действителността за всички бе една, с нюанси.
Баща му е участник в Септемврийското въстание. Самият той, още в дните през септември, очаквайки повикването от Варна, става член на младежката организация на партията РМС. Но както споменах тук и там, бдителни местни властници търсят класовия враг и правят големи пакости, меко казано. При проучването му за член на партията, селският парт. секретар му прави такава характеристика, че се стъписват и командирите му. Те го познават добре и схващат, че има нещо друго. Началник кадри на Флота Демирев изпраща заместника си Каменев в селото. Всичко е ясно - само дълбоката рана в душата все още не зараства.
Първото му назначение е в Бригада надводни кораби за механик на противолодъчник т. "МО", а по-късно, когато през 1951 г.пристигат и т. "ОД" е назначен за отряден механик. През 1953 г. създават дивизиона от 10 такива преследвача и той става дивизионен механик. За кратко му е командир съвипускникът Стоимен Калудов, в когото Нешков освен певческите качества е открил строгия и неумеещ да прави компромиси командир. Продължава с кап. лейт. Василев от 42 випуск, но когато преместват този дивизион в Балчик, въпреки липсата на каквито и да са условия, Нешков отива началник на служба ГСМ на базата. Там от 57 г. се заварихме, аз - началник щаб на база Варна, той - към нейния тил. Вършеше добра работа, такава е и оценката на неговите началници. От там е изтеглен в тила на Флота и му поверяват “специален внос", а по-късно, от 1960 до уволнението му на 08.04.1974 г, - зам. началник на отдел "Специално морско снабдяване”. Работи с предприятия от цялата страна и със съответните органи към министерството, където е другият ни съвипускник - Васил Божков.
Кап. I р. Йото Илиев Йотов
Роден съм на 26 април 1927 г. в с. Абланица, община Ловеч, в семейството на бедни родители селяни. Около петнадесетте декара обработваема земя плюс малкото ливади и повечко гори трудно са осигурявали семейството и това е принудило баща ми да търси други пътища за неговото изхранване. Усвоява много добре занаята на бакърджия и калайджия. Имаше усет на художник и точна ръка за изчукването на медните съдове - сахани, джезвета, котленици, котли разни размери и какво ли не. Бе признат за добър майстор. Доставката на мед е затруднена и той отива на печалба като миньор в мина "Бобов дол". Най-продължително се задържа в детския санаториум за костна туберкулоза край Варна. Няколко години там е семейно. Оттук е контактът на баща ми с морето. Познавал е условията в Морското училище и трудностите на моряшкия живот, но е подкрепял желанието ми да усвоя тази професия. Икономически беше по-изгодно. Освен тези предпоставки има и друга, още по-внушаваща, за да обърна поглед към морето. От селцето ми, разполовяващо пътя между Ловеч и Троян, преди мен са завършили Рибарското училище в Созопол, специалните морски школи и Морското училище петима, сред които и чичо ми. До началото на 80-те години абланските група нараства до тринадесет, като само от рода Йотови те са шестима. Това е, смятам, една от първите и най-вероятно единствената родова фамилия моряци от Подбалкана - балканджийска флотилия.
Още от прогимназията и след това в гимназията в Ловеч се увличам в социалистическите идеи и съм им верен. Половин век съм член на БКП (БСП) без прекъсване. С този юбилей се гордея.
В службата стартирах бързо, като за малко години далеч изпреварих по звание и длъжност колегите си, без да се считам за по-кадърен от тях. Просто ми провървя в някои неща. На 34 години съм началник на отдел в щаба на флота и със звание кап. I р., при това една година задържан за изравняване с началник-щаба на флота. А късметът ми излезе с това, че започнах службата си на есминец "Железняков" и след като го сдадохме в Севастопол съм на е/м "Георги Димитров", на който след ВЧ-III (минноторпедна) ме издигат за старши помощник-командир и съм един от ветераните на кораба. През 1953 г. съм командир на дивизион Бтщ (базови тралчици). В този дивизион с механиците Кънчо Минков и Христо Станчев успяхме да достигне синхронизирано, неконтактно тралене по двойки кораби. Оттам ме изпращат във Военноморската академия в Ленинград. Заварихме се с настоящия (тогава) командващ Орманов и бъдещите Добрев и Янакиев. Имам прекрасни спомени оттогава. Това все още бяха романтични времена. Завърших през есента на 1957 г. и получих назначение за началник-щаб на ВМБ във Варна с командир кап. I р. Добрев и по-късно Пожарски. Служих до нейното разформироване съгласно едно не съвсем издържано, меко казано, решение. По-характерните задачи, решени за тези години, са: осигуряване разсредоточаваното базиране на кораби и складове в новоизградени пунктове за базиране (Балчик). Такова строителство, напълно самодейно и на стопански начала, беше възможно само в тези години. Започва и завършва първият етап от създаването на изнесени и защитени командни пунктове. В милионите разходи, разкрити от ревизионната комисия (те не са скривани), министър Панчевски открива само една самоинициативна упоритост и не допуска да бъде окачествена като злоупотреба. Всичко е вложено за отбраната. Свързочните възли се доразвиваха с готовност да поемат и флотското управление, а НиС постовете се оборудваха със съвременни локационни станции. По-сигурно поехме управлението на бреговата артилерия.
След базовата реорганизация съм изпратен като ВРД (временно изпълняващ длъжността) командир на подвижната минно-трална дивизия с база Бургас. В процеса на нейното формиране се изпълнява бойно-контролно тралене на фарватерите и подходите към териториалните ни води и пристанищата, с което се дава възможност да бъдат обявени международно за чисти водите ни. Това има голямо значение за икономиката на страната ни. Корабите започнаха самостоятелно да влизат до вътрешните ни рейдове. След близо шестмесечен срок, през което време нещата заставаха по местата си, командващият флота адмирал Орманов ми обяви, че няма да бъда утвърден за командир. Не отговарям на изискването. Длъжността е налагала да съм номенклатурен кадър на ЦК на БКП - да съм в списъка на признатите с тяхното доверие. Върнах се отново във Варна и получих назначение за командир на отделен дивизион стражеви кораб (ОДСКР). Обикнах службата и дивизиона. Служеше ми се там. Но през 1960 г. по желание на Добрев, вече контраадмирал и командващ, ме изтеглиха за началник на отдел "Бойна подготовка" в щаба на ВМФ. Не скривам, че бойната подготовка ми бе по душа, но обичах и корабната служба. Новото ми място удовлетворяваше и двете. Имах само едно смущение, което споделих с командващия. Да не бързам за там, защото след това не виждам накъде. Сигурно случката в Бургас ми го е подсказала. Заех се и не съжалявам, освен за нестореното. Няколко момента от свършеното. Първото и важното, че успяхме да отървем флота от опекунството на Министерството на отбраната. Пехотната и строевата подготовка останаха в необходимия минимум. Отърсвайки се от всички несвойствени задачи, вниманието ни се насочи главно върху корабите. Като убедихме проверяващите, че по тях трябва да бъдем оценявани, преминахме границата на удовлетворителните и започнахме да получаваме високи оценки. Издадохме нов корабен устав. Вярно, той беше превод и с недостатъци, главно заради буквалния превод. Дразнеше, че има неприложими за нас параграфи, но съзнателно го сторихме, за да имаме по-добро и улеснено взаимно разбиране със съюзниците ни. Дадохме тежест на подготовката на корабните съединения - еднородни и разнородни. Излязохме извън рамките на собствения си флот и по-мащабно отработвахме взаимно със съветски и румънски кораби, подводници и авиация общи задачи. Първото и цялостно планиране, организиране и ръководене на подобно занятие от български походен щаб бе през май 1967 г. Възложиха ми да оглавя този щаб. Оценките бяха положителни, но това ми бе последният ден на службата във ВМФ. Конфликтът в подготовката на разбора и оценките ни раздели. Не отстъпих и скандално си заминах. Съдбата на мнозина беше такава, но го преживях. Не скривам, въпреки че бе драматично и аз бях потиснат. Параграфът "в интерес на службата" и партийното "последно предупреждение" не ме унизиха. Имах самочувствието, че съм направил един опит да се променят някои неща в загрубялото ни ежедневие. Имах усещането, че точно тук флотската общественост ме подкрепи морално. Искаше ми се да намеря по-престижна работа, но ме отклоняваха. При тези наказания всички се стъписваха. Приеха ме в Строителен и технически флот с директор Любомир Сапунджиев. Станах шаланджия. След това минах в БМФ и по-късно в "Океански риболов". Изпълнявах капитански длъжности, въпреки че ОК на БКП докрай не ме удостои да бъда негова номенклатура и не станах титуляр капитан.
Благодарен съм на органите на МВР, че рано снеха от мен действащите в случая ограничения за напускане на Черно море. Вярваха, че няма да бъда подведен от някои външни служби и няма да накърня интересите на страната. С любов си спомням за колегите от отдела, от поделенията и службите. Оценявам и постъпката на началник-щаба на флота адмирал Янакиев, който ме съветваше да изляза малко в отпуск, докато страстите и емоциите на страните спаднат. Не съм доволен от поведението на началник на политотдела - тогавашния генерал Петков и от началника на военния отдел на ОК на БКП - Баев, от съветника контраадмирал Гушчин. Правилно оцени обстановката и случилото се секретарят на партийния комитет подп. Станков, впоследствие генерал и началник на Окръжно управление на МВР - Варна. Думите му в партийната комисия: "Всички трябва да се замислим какво може да стане с нас", се запомниха от всички. Първи ме навести на лозето кап. I р. Атанас Колев, с когото имахме дълга служба и който е и един от политическите офицери, с когото намирах общ език в работата. Той заставаше зад командира.