ХVI. "Щастливо плаване" си пожелахме тихомълком

Завършването на училището, получаването на пагоните за първото офицерско звание и дипломата с традиционната почерпка са паметно събитие за всички поколения, достигнали този мечтан край. Отбелязахме го и ние. Нашето бе паметно по своему. В редовете на военноморския флот се вливаше младо попълнение командири и механици, което създаваше оживление, но заедно с това и определена обърканост как да се отбележи това събитие. Как да се приеме завършилата група от 30 души от постълините 98. За випуск, заведен под номер 43-ти като някакво преходно звено, оставено в условията на една обективна обстановка, но по чисто субективни оценки и решения, действително имаше неизяснени докрай неща. Това не е моя неизживяна болка и констатация. Това проличава от издадената през 1989 г. "История на ВМФ". Съставителите не са намерили сили да отбележат випуска ни като реалност. В нея четем, че е присвоено първо офицерско звание на възпитаниците на 42-ри випуск, а "една година по-късно" завършва и приетият през август 1944 г. випуск от 27 млади антифашисти и че на 7 септември 1950 г. завършва 45-ти випуск. За 43-ти нито дума. При честването на 100-годишнината на Морското училище за него не бяха номерирани столове в залата както за останалите, въпреки че за президиума усилено се издирваше нашата гордост - началник катедра Цветан Папазов.

Министерската заповед за производството и разпределението се очакваше за септември. Дотогава заминахме на практика в поделенията, където ни очакваха. Те имаха нужда от нас. Корабите бяха много и от различен клас. Офицерите не достигаха. Там, долу, както сме свикнали да казваме, ние почувствахме по-искрено и топло отношение. Подофицерите и матросите не ни деляха. За тях бяхме новите командири и механици. С тази взаимна привързаност и уважителност с екипажите заживяхме оттогава и това чувство не ни напусна до края на службата. Обичахме и бяхме обичани. Това ни остана след всички горчилки и ни бе достатъчно.

Но да се върнем на тържеството, на което не присъствах. Практикувах на есминец "Железняков" и не знам защо, но не бях известен и бях възпрепятстван да получа дипломата си. Изглежда, и снимка не съм представил. Така изкарах цялата си служба, и академията включително, без диплом. Дотрябва ми през 1967 г., вече 40-годишен, уволнен в запаса, за да ме назначат на самоходен шалан в Строителен и технически флот. Там сменяхме вахтите си с бившия началник на училището кап. I р. Папазов и с редица още изтъкнати морски командири и специалисти. Естествено на тържеството не присъстваха и изпратените през 1947 г. в съветските пристанища Одеса и Очаков Тончо и Мазнев. Те пък как са получили дипломите си, след като не са държали изпити, не мога да кажа. Но тогава много неща можеха да стават, както и сега, само че с други средства.

Протичането на тържеството разказвам по спомени на Дончо Драгомиров. Пред вътрешния параден вход на училищния двор е построена малката група. Присъстват командването на училището, командващият Кирил Халачев и представителят на ЦК на БКП Димитър Димов. По-топло са прозвучали думите на външните представители, в което може да има и доза предубеждение. На приветствието е отговорил излъченият за отличник на випуска Стефан Христов Станчев - Стьопата. Стана летец във водосамолетната авиация, но при една тренировка се удави наедно със самолета си. Беше прекрасен човек и другар. От строените не беше удостоен за военна служба и остана навигатор - единственият за търговския флот, Петър Любенов Петров - Барото. С нищо не мога да обясня защо стана така с това момче. Трудеше се и обичаше моряшката професия. Още от първата година го нарекохме Барото. Така казваха на капитана на парахода. Някои от върховете след години ми подсказаха, че най-вероятно да е заради известни упреци към службата на баща му като свръхсрочно служещ кондуктор. По този показател други не бяха освободени, но след години и те ще напуснат. Не получи пагони и Никола Ангелов и остана мичман II р. в запаса. Той предварително бе определен да учи морско право в Съветския съюз, но станаха промени и завърши корабостроене в Ленинград.

Другарската среща или почерпка, както я нарекох, е била самоинициативно мероприятие.

Въпросът за отношението в отделни среди от командването към випуска ни намираше израз и в други прояви. И ние, както всички, правихме опити и се събираме на кръгли годишнини. Макар и в намален състав, но ставаше. Винаги присъстваха командирите ни Стефан Николов, Калин Цачев и от преподавателите Койчо Георгиев и Левков, преди да се завърне в родината си от 1917 г. На тези сбирки са канени и представители на училището, но не са ни удостоявали с присъствие. Не ни е удостоявал и Парашкевов. Правехме го не протоколно, а сърдечно. Изглежда, продължаваха да се пазят да се свързват с нас. Проявите ни във флота бяха значими и можеха без затруднения да се кажат хубави думи, но млъкни, сърце, както е казал поетът. Но и ние възвръщахме самочувствието си. Престанахме да ги каним. Не ги помолихме и ние както другите да посадим паметно випускно борче в района на училището, за да избегнем обидното положение с отказа на командването. Такъв случай вече имаше с по-старши випуск. Нямало да бъде възпитателно за поколенията, бил отговорът.

На много места в спомените отбелязвах привързаността на варненци към Морското училище. Колегата Божинов ме уверява, че завършекът на производственото тържество бил посветен на тях. Младите офицери, на които до вчера се развяваха панделките на баретите, решават да уважат варненци и с маршова стъпка и песен да минат пред тях. Колкото и малочислена да е групата, и този път както през есента на 1943 г. улицата кънти от твърда стъпка и песен. "Ръкоплясканията - продължава разказвачът - кънтяха в ушите ни до корабните сходни, казано образно, по които се качихме и навлязохме в новите си домове." Добре замислено и отлично сторено. Всички бяха мотивирани, че само този, който приеме кораба за свой дом, може да издържи на трудностите на морската служба и да постигне успехи. Такава беше закваската ни.

- Адмирал Иван Добрев - Странджата. Почти всички, с които обсъждахме черновите материали, настояваха в спомените да намери място и този наш командир от последните години на следването ни в училището и след това във флота - адмирал Иван Добрев. Признавам си, че нямах намерение да сторя това, въпреки че той има определено място в живота ни, и то не в най-добрия смисъл. Оценките на приятелите ми бяха сурови и в негово лице посочваха един от главните виновници за съдбата ни, и не само за нашата. Разбира се, те бяха прави. А защо аз отбягвах да сторя това? Имам смелостта да кажа, че от всички колеги го познавах най-добре. Имах продължителни най-близки служебни и лични контакти. Уважавах го и той беше повече от толерантен към мен. Случи се обаче така, че най-силно бях ударен от него, с което секна и службата ми във военноморския флот. Връзката ми с флота остана само чрез музея и неговите сътрудници. Това развитие на нещата ме задържаше да не посегна към перото и белия лист и да пиша за него, въпреки че в досегашните си изследвания показах умението да бъда толерантен. А има какво да се каже за този наш командир и командващ. Не трябва да остане в историята само с хулите по него или пък с това, което взаимно един за друг или от угодници е внушавано за истина. Сигурен съм, че с днешния си поглед върху миналите неща и той няма да бъде доволен от подобно захаросване на метежния му живот.

За адмирал Добрев е рано да се дават окончателни оценки и заключения, но трябва да се започне. Той е интересен като човек и ръководител. Една противоречива личност, която на моменти се провокираше от фанатичната му неотстъпчивост по лични, служебни и обществено-партийни ангажираности. Израства в живота от незавършил гимназист до заместник-министър на отбраната през периода от 1940 до 1990 г. Участва в антифашистката борба и в изграждането на военноморския флот след войната. Свидетели сме, че това е най-оспорваният период в най-новата ни история. Но и в него, както и в следосвобожденския, водещи бяха романтизмът и възвишените мечти, сред които най-динамичните и най-неспокойните личности, дръзнали да ги осъществят, се издигаха или проваляха. На адмирал Добрев му импонираха тези исторически реалности и в тях той намираше поле за пълна изява. Забелязал съм, че в неговото битие съжителстват без постоянна позиция сантименталността и добродушието на мечтателя с необуздания изблик на властелина, достигащ до жестокост. Пълната си откровеност към приятели и колеги, не винаги и не само подбирани идейно, чувствително балансираше със заредената му готовност да ги обругае най-неочаквано и силно. Беше доверчив и допускаше близко до себе си допадналия му в службата и дружбата, защитавайки го често до краен предел, но като че ли и лесно се разделяше с него. Не го споменаваше - поне гласно. Отстраняването на такива допуснати в близост не ставаше по внушение и подшушната на ухо оценка. Имаше свой критерий. С него се работеше лесно, когато е вникнал дълбоко в същността на проблема или учебния замисъл, и с много сътресения, нервност и съмнения, когато е останал извън него. Трябва да му се признае, че умееше бързо да схване главното и направляващото. Тогава подчинените му командири и щабове можеха спокойно да внасят творческите си виждания и тогава се получаваше добро и полезно учение. Беше упорит в стремежа си да усвои военноморското дело и изкуство. Постиженията му са завидни и достатъчни за един командващ на флота. Те не подлежат на съмнение и опитите да бъде засегнат в тази област са безпочвени и от друга позиция. Много от издигнатите по йерархията негови съпартизани несравнимо бледнееха пред него и към тях той беше безпощаден. Словесните му обвинения към някои от тях не бяха от най-красивите, но бяха обективни. Ето тук изпъкваше провокиращият момент, за който споменах. От една страна, фанатично държи да бъдат те и само те - партийно преданите, а от друга, се раздира от мъка и възмущение, че от една част от тях нищо не става, но надделяваха идейното му верую и задължение.

За голямо съжаление беше достатъчно уязвим от морално-етично естество и на моменти това го застрашаваше сериозно. Най-голямата му грешка бе тази, че се почувства за правоимащ съдник над морското ни минало и история, а с идването си през 1945 г. във военноморския флот се сметна и за начална точка на неговото развитие. Това подтикна към подобно невярно самочувствие и други и се дойде до голямата неистина за много флотски събития и личности. В много от тези неверни насоки съм му подражавал. Наясно съм кога и откъде се зароди това фалшиво чувство за непогрешими съдници, но от самопризнанието само олеква на душата, освен ако с него се коригира веднъж коригираното там, където е възможно, разбира се. Сгреши с неаргументираното си участие в отстраняването или недостатъчната защита на мнозина от тях, въпреки че виждаше патриотичното им поведение, добра подготовка и готовност да служат всеотдайно. Опита на някои от тях благородно използва за своето оморячване. И понеже пиша за випуска, трябва да кажа, че такова селекционирано отношение прояви и към него като стар и с историческа предопределеност да помогне само за прехода. Откога е това становище, не мога да кажа. Той опозна, особено като командир на поделения и командващ флота, всички мои съвипускници. Нещо повече, като командващ той познаваше почти целия офицерски корпус и това му прави чест. Знаеше как се развиват техните добри и лоши страни и техните нужди, разбира се. Аз не знам от съвипускниците ми да е имало случай на освобождаване на човек за незнание, за неумение да управлява и ръководи подчинените си или за проявена недисциплинираност. От такава позиция ние отправяме към него своето недоволство и критика, че и той допринесе да заживеем със несигурността си за бъдещето, въпреки че бяхме издигани на отговорни длъжности. Какво например не се хареса на Донко Драгомиров, на Стоимен Калудов, на Григор Григоров от механиците и по-сетне на Цветан Папазов, че така рано и когато набираха ход, както кораба, бяха освободени от военноморския флот. С това, че познаваше всички, можеше да ги защити пред всяка инстанция, но не стана. Знам, натискът беше голям, но нали за това командирът е с такива права и задължения към подчинените си. Тук не става дума, дали той е обиден или не в протичащото в кадровата политика, а за реалното становище. Партизанският командир юноша вече беше командващ в зряла възраст и вземането на решение следва да отговаря на това. И последното в тази насока. Ако мотивите за политическа несигурност на тези кадри е определящото, което е така, защо след ноемврийските събития през 1989 г. нито един от преждевременно съкратените и обидени не застана на барикадата откъм страната на силите, които търсеха жестока разправа за миналото. Значи мотивите са били неверни. Значи мотивите са прикривали други подбуди. Тези на израстващите нови попълнения, които заживяха с мисълта, че те са тези, на които народ и държава разчитат.

И така, не посадихме борче с надпис под него, но поставихме началото на службата по бойните кораби, на щабовете на съединения, спомагателни поделения и служби съгласно съвременните изисквания за управление на силите. От редовете ни излязоха изявени командири, възпитатели, преподаватели и учени в Морското училище и в редица граждански учебни заведения, откроиха се авторитетни ръководители на производствени сектори и големи заводи. На никого от нас не поставиха на раменете пагоните на висш офицер въпреки казаното от Суворов, че сме ги носели в раницата си. Независимо от всичко това убеден съм, че без нас, завършилите от 43-ти випуск, на военноморския флот щеше да му бъде неимоверно трудно.