Започнах спомените си със заглавната тема, че "пътя си в живота като курса на кораба избираш сам", като съзнателно оставих продължението му, че върху тях през цялото време ще им въздействат външни сили и ще се стремят да ги отклонят. Може да не се окажеш там, закъдето си тръгнал. Така при "определяне на мястото" през 1945 г. се оказа една значителна разлика между истинското и счислимо житейското място на випуска като цяло. Бяха минали три пълни учебни години. Всеки се готвеше за избраната професия. Едни за капитани, други за офицери, а трети за механици, но никой не беше сигурен, че ще се реализира. Жестоката война и недалновидната политика погребаха всичко, на което разчитахме. Оптимисти като кап. I р. Кирил Халачев уверяваха, че бъдеще има, но ние не го виждахме. Изглежда, нещата са били в процес на уточняване, но до подписването на договора с България не са разгласявани. Ако за нещо се говореше, то бе за военен флот. Търговският остана на заден план и за него от нас кадри не се предвиждаха. Че всички ще останем под пагон, се подсказваше и обосноваваше с политическото напрежение във външната политика и вероятността от трета световна война като продължение на току-що свършилата. Тонът за тази подготовка даде в речта си Чърчил във Фултън. Критичният момент назряваше първо от това, че не всички имаха вътрешната нагласа да останат на служба като морски офицери. Преди всичко обаче го предизвика определеното и категорично изискване към тези кадри. Те и семействата им трябваше да бъдат политически неопетнени, да имат социалната и идейната предпоставка за верни защитници на новата републиканска власт, да не са засегнати от репресивни мерки на властта и да нямат родови връзки с живеещи зад граница и др. Ситото бе тясно. Естествено бе да не отговарят всички на тези изисквания, но предполагах, че ще бъдат по-малко тези, които ще ни напуснат. Смутените и нежелаещите този път да продължат се оказаха много и наедно с неудостоените доведоха до пълното разпадане на випуска ни. Това се случи през юни - юли 1946 г. Дотогава имаше единични освобождавания.
Оттук нататък за това разпадане ще става дума често. С по един - двама то започна по-отрано. Споменах за Бъчваров и Атилов. Те минаха по-незабелязано. Никой не обърна внимание, че в софийското училище останаха кадетите Тошев-син и неговият "спътник" Семов. Опитът на министър Дамян Велчев да остави в столицата офицерския взвод с по-далечна политическа перспектива не успя и колегите ни се върнаха. Отпадна и Рачо Петров от техниците. Най-скандално напусна редиците ни техникът Петър Милков от Русе. За него като събитие ще разкажа.
Някои приемат случая с Милков за голямо постижение в разкриването на прикрилия се в редовете ни враг. Дали е така, всеки може да прецени сам, но шумът беше голям и създаде такова впечатление. "Разкриването" стана възможно благодарение на личния му дневник, иззет не по най-чистия начин. Никой не ми призна да го е направил, но си имам съмнение. Тогава не го осъдих в себе си така дълбоко, както по-късно, след 1989 г., когато случаят получи доразвитие.
След гледания колективно филм "Зоя Космодемянская" в дневника си Петър отбелязва, че не приема за възможно и вярно немският войник да е злодей, убиец и да е вършил такива масови унищожения. За него те са благородни и възпитани рицари. Мислех си. Така му е внушавано досега, така го е приел, така го е отразил. Тежко преживявам и не му прощавам след разговора по случая, проведен 45 години по-късно. Милков успешно завършва образование и става преподавател в Русенския техникум. За усърдие и успехи го награждават с екскурзии до Полша и Съветския съюз. Освен друго посещавал е лагерите на смъртта и масовите гробища. На въпроса ми, как е с оценката си за "рицарите", отговорът му беше най-малкото дълбоко неморален. Възможно е да е продиктуван под напора на протичащите у нас политически сътресения, но те не би следвало да заличат от паметта на когото и да било станалото, например, в Освиенцим. Но Милков вече показваше с гордост уволнителната си бележка, в която началникът на училището Папазов се бе подписал под формулировката "...за фашистки прояви...". От "разкритото" тогава може отново да се разсъждава дали тя не е пресилена, но последното му поведение ме коригира и я затвърдява у мен. Не коригирам само схващането си, че всичко това тогава бе търсен и желан от някого ефект с планирани бъдещи действия. За да може да се премине към по-радикални и широкомащабни съкращения, те трябваше да бъдат обосновани. От най-стари времена е известно, че когато ги няма, те се предизвикват. Нещо като споменатата информация в печата, подписана с псевдонима Милиционер. Въобще психологическият удар осигурява резултата на политическия и това също е добре познато. Всички ние трябваше да заживеем с мисълта, че мерките са оправдани исторически, както се казва в такъв случай, че сме виновни за постъпването си в по-ранни години и сме недостойни синове на собствения си народ. Добре описва подобен момент Исусов в "Последната година на Тр. Костов" (1990). На заседанието на ПБ на 7.III.1949 г. след разобличителните критики на членовете на бюрото Трайчо Костов казва: "...Право да си кажа и аз сам започвам да се плаша от себе си: картината беше обрисувана така черна, дяволът показан така грозен, че наистина трудно е човек да си представи как всичко това не е забелязано по-рано..."
Можеше ли веднага след септември 1944 г. от випуска да бъдат освободени всички непригодни за новите условия? Можеше, но не стана. Имало е преборване. Съжалявам, че разполагам само със становището на един от факторите. През 1945 г. в статия на Ат. Парашкевов се чете за първите уволнения следното: "...това бяха някои кадети и юнкери, които заемаха ръководни места в организациите на "Легион" и "Бранник", но той признава, че "...работите в тази насока вървят много трудно..." и цели две години той е представял за изключване кадети и юнкери "...поради политическа и класова непригодност, на което кап. I р. Цанев като командир на Морски войски си правеше оглушки..."Това самопризнание на Парашкевов е вече след като той се откъсваше от нас и плътно заставаше зад новоприетите випуски. Така или иначе в решението да бъдем оставени до завършването на средното си образование и военната служба има хуманна проява и тя следва да се оцени достойно. Но по достойнство трябва да ни се даде и оценката, че ние, "свързващото звено", бяхме много необходими, почти незаменими в тези години. Ние просто трябваше да останем, без да разберем преходността си.
Въпреки предварителните становища за абсолютното болшинство окончателното решение се вземаше след лична беседа. Тези срещи протичаха напрегнато и за мнозина драматично. Упорито се водеше борбата с тези, които желанието си за напускане аргументираха със заболявания, каквито случаи имаше предостатъчно, и особено тези, които не могат да се пренастроят за военна служба. Тогава се появи и Парашкевовото становище: "Или с нас, или против нас - среден път няма!" Драматизмът на колегите може да се илюстрира с Димитър Филипов. Той, организираният и верен на партията, също не приема и напуска редовете на училището и флота. Самият аз не съм имал подобни изживявания.
И така, випускът ни остана символично малък, но за военния флот достатъчен. По взводно картината изглежда така:
- от първи офицерски взвод от постъпилите 25 човека останаха 5: Донко Драгомиров, Иван Наумов, Петър Андреев, Стоимен Калудов и Стефан Станчев;
- от втори мореходен взвод от постъпилите 36 човека остават 9: Борис Шарков, Васил Божков, Димитър Димитров, Иван Василев, Йото Йотов, Никола Ангелов, Петър Любенов, Тодор Неделчев и Тодор Христов;
- от трети технически взвод от постъпилите 37 човека остават 16: Аце Борисов, Владимир Таков, Григор Григоров, Дойко Маринов, Иван Петков, Илия Мазнев, Михаил Божинов, Стоян Касабов, Стоян Костов, Тончо Андреев, Христо Станчев, Цветан Папазов, Атанас Рачовски, Тодор Нешков, Михаил Бобев и Иван Иванов.
Проличава, че оценката ми за разпадането на 43-ти випуск не е пресилена. Може само да се разсъждава дали не е по-подходяща думата разгромяване. Смятам стореното за незаслужено. Нямам угризение на съвестта за станалото. Не съм подал оплакване даже и против Атилов. Но не мога и да се похваля, че съм се противопоставил за спасяването на някого. Ръководството си имаше своя аргументация, подпомогната и от информатори от средата на съкратените.
Сред освободените имаше всякакви, но определено смятам, че си заминаха изявени интелекти, някои от които бяха над останалите да служат. Смятам, че военноморският флот загуби, като ги освободи - едни по желание, други в интерес на военното ведомство. С най-добри спомени съм към: Георги Вълчев, Петър Родев, Кирил Пасков, Константин Гребенаров, Людмил Славянов, Любен Митанов, Георги Тодоров, Павел Павлов, Димитър Филипов, Иван Ганчев, Илия Малджиев, Петър Петров, Иван Калчев, Димитър Рафаелов, Филип Златанов и др.
И все по пътя на доближаване до истината отново се спирам на противоречивата личност Парашкевов. Видяхме, че беше безкомпромисен, отстоявайки партийния критерий за оставане във военния флот, но когато става дума за бъдещата житейска съдба на тези 68 уволнени млади и умни момчета, мярата му става друга. Като представител на комунистическата партия в училището не попречи на нито един от тях, включително и на активните легионери, да продължат да следват новоизбраната си гражданска професия във учебни заведения. За тях и за освобождаваните офицери такива като Парашкевов помогнаха да се разкрият във Варна подходящи факултети - по архитектура и корабоинженерство. Някои от нашите момчета са били прецизно оглеждани от гражданските университетски ръководства и с бдителността си да не допуснат някого, когото не трябва, не ги допускат с полученото от Морското училище удостоверение. Те се съмняват в тяхната благонадеждност и не вярват, че освобождаването им не е по политическа непригодност. Налагало се е Парашкевов да потвърждава становището си и така те са допускани до конкурсни изпити. Някои от по-старите ме апострофират с мнението си, че това също е било игра. Едните - първите, разрешават, а втората инстанция забавя нещата до приключването на изпитите. Не е изключено да има и такова нещо някъде, но в абсолютното болшинство, а за нашите със сигурност твърдя, че малките пречки не са отклонили никого от това, което са пожелали да учат. Разбира се, всяко абсолютизиране води до нещо невярно. В такива моменти ясно проличава противоборството между партийното и моралното становище и задължение. Кое победи, се знае.