ХIII. Идеологизация на учебния процес

Дойде ред и на тази задача. Тя беше от важните. При добре подбран преподавателски състав, и без да се преработват програмите, можеше да се изпълни. В тези години кадрите за армията и флота се подбираха с предимство. Училището се възползва от това и подсили съществуващия екип с партийно изявени и по моя преценка добри учители. Към споменатите Грамчев и физика Минков се прибавиха по френски Тузчиев - участник в борбите на френските докери, по психология и логика Петър Свраков - известен партиен работник, по български език Пресиян Мирчев - обаятелен комунист, концлагерист, и Марко Вълканов - университетски преподавател с икономическо образование.

Това вече бе солиден екип, участвал в антифашистката борба за социална справедливост в различните нейни периоди, който сега приема задачите да внесе в обучението на курсантите и елемент на идейно-политическо възпитание. Те бяха интересни като личности, но и обикновени хора, неповторими с положителните си и с не съвсем добрите си страни като отражение на изминатия път в търсенето на истината и доброто, отражение на борбения период и политически лутания. Всичко това проличава от по-различния им подход в оценката на програмния материал, на авторите и литературните герои. В обосновките им лесно се открива времето, което са изживели. То е оставило дълбока следа в техните разбирания. Копирахме от тях и им подражавахме, но не се нагаждахме. Използвахме техните аргументи, които бяха по-различни, и оборвахме "изостаналите" опоненти. С някои от схващанията си те ни отведоха твърде далеч и в посока, която годините коригираха.

За някои от преподавателския колектив ще разкажа на следващите страници.

- Никола Минков - родом от село Раховците, Габровско. Споменавам го първи, защото е от позабравените ветерани и голям математик и физик, и затова, че въпреки убежденията си и белега за това, е бил приет съзнателно в училището преди 9 септември 1944 г. За активна дейност в БОНС в университета през 1937 г. излежава присъда в търновския затвор. С това полицейско досие не може да намери работа и е обречен на гладуване. Търсенето го довежда до Варна, където на служба в училището са хора от неговия край: Габрово, Севлиево и Троян. Това са началникът на училището Цанев и младият тогава офицер Кукенски. Решава да опита. Разказва всичко от автобиографията си на Кукенски, който по това време е изпълнявал и задълженията по кадрово проучване, и след обещанието, че няма да се занимава с комунистическа дейност в казармата, го приемат. В началото на 50-те години е преместен в София. Напредва бързо и получава професорска титла. Само ден преди да му обявят решението за това нелеп случай прекъсва живота на този енергичен, среден на ръст, малко мургав и с неголяма, но умна глава човек. На 2 юни 1959 г. невзривил се фойерверк, изстрелян по случай Ботевите тържества, пада точно върху тази глава.

- Пресиян Мирчев - учител, артист и реформатор. Включи се в преподаването по български език и литература през учебната 1945/46 г. на мястото на осъдения от народния съд Крум Кънчев.

Беше едър и понапълнял за годините си мъж със силно зачервена кожа на лицето и вечно разкрити гърди. Като че ли все още чувам вулканичния му глас и заразителен смях, придружен от най-неочаквани жестове и промени в израза на лицето. Той не разказваше. Гласът му просто клокочеше из усмихнатата уста и без да прекъсва, но следейки реакциите ни, обяснява, доказва, спори и отхвърля едно виждане и едни герои и налагаше онези, които му импонираха и съвпадаха с партийната му идеология и виждане. С таланта на актьор, какъвто и беше, като на сцена разкриваше художествената творба и раздвижваше събитията и героите. Предизвикваше въображението ни и ние заживявахме с тях. При прочит на произведението търсеше най-тънките нюанси в него, чрез които според схващането му поетът е искал да разкрие най-вярно своето виждане или преживяване, или пък това, което той приема за най-правдоподобно. И тежкҐ на този от нас, който не успяваше да долови тази тънкост, особено в поезията. Спомням си, разглеждахме Ботев, негов кумир, със стихотворението "Майце си". Посоченият от него курсант при прочита в едно стихче заменя една представка с друга, която пҐ му допаднала за благозвучност, с което, струва ни се, не се изменяше смисълът. Ах, като подскочи това на пръв поглед тромаво тяло, като се засипаха думи и закани върху направилия опит да "промени" Ботев! Имахме чувството, че е осквернено и посегнато на нещо свято. Той така и каза: "Ти, как смееш да посягаш на Ботев! Как може младеж на възраст като теб да срича, а да не знае Ботевите стихотворения наизуст и безпогрешно! Нали всички сме закърмени още от скута на майките си с него!" Това бяха страшни обвинения, но така ни харесваха, че искахме да продължават. И отново като че ли нищо не е било, силната червенина на лицето му идва до нормално зачервяване, продължава да доказва и внушава своите разбирания и схващания, това, което му беше верую и, откровено казано, успяваше в това.

Друг негов любимец, когото и ние обикнахме и разбрахме, беше Пенчо Славейков с неговата "Кървава песен". Разглеждахме от първа част седма глава. С другите колеги не се ангажирам, но аз не съм разбирал Славейков като художник-поет и съм го преглеждал като тежко задължение. А то, произведението, е трябвало да бъде прочетено от негов познавач, от голям майстор - артист. След урока дълго звучаха в ушите ми тропотът на конницата, цвиленето на препъналите се и със сила сгромолясали се коне и ездачи. Размахваха се и съскаха саби, падаха посечените. Водеше се страшна битка, ковеше се победата. Учителят ни и в този случай не четеше. Той цитираше наизуст и просто дирижираше боя. Командваше и ръководеше. Режисираните от него картини, макар и само със словесни изразни средства, струва ми се, бяха по-изразителни и вълнуващи от появилите се след години батални филмови сцени. Такъв го помня този наш любим учител Пресиян Мирчев и възможно за това му прощавам левичарските отклонения и становища към титана, патриарха на българското слово, лирика и поета Иван Вазов, въпреки че те ни отвеждаха към поражение и национална забрава. Това ще проследим в следващите редове.

Освен художествената страна на произведението той търсеше и разкриваше неговия политически контекст, политическите подбуди, класовата и партийната принадлежност на автора. И тук беше безкомпромисен, когато не съвпадаше с неговата нагласа. Бяхме увлечени от събитията на времето и това ни допадаше. Чувствахме се някак по-силни и удовлетворени, че можем да издигнем, да заклеймим и даже да отхвърлим отделни и авторитетни личности. Беше ни интересно. Оценките му приемахме. Признавам, че тогава не можехме да оценим, че у този станал ни любим учител са останали дълбоки и незаличими следи от миналия, левосектантски период и той е един от ревностните защитници на дадената тогава оценка за много поети и писатели, за много исторически събития: въстания, войни, етапи от строителството на държавата ни, на политическата партизанщина в обществения живот.

Твърдо "стъпил" върху Георги Бакалов, той отхвърляше Вазов. Ровеше и отляво и отдясно, четеше и препрочиташе откъси и ни внушаваше подбудите на поета, които са го довели да възпее дадени минали войни и други обществени явления. Страшно му се удаваше това и не може да не му повярваш, да не тръгнеш след него. Нямахме притеснението, че участваме в едно опустошаване на моралната, духовната, естетическата и националната съкровищница на българина. И за какво да се замисляш, след като в ход беше революцията и като всяка от предишните и тя налагаше своите виждания и закони за преустройване на живота. Изглежда, Мирчев е правил опит да излезе от този омагьосан кръг, но не е намерил сили да преодолее тесния си класов подход. Верен на себе си, от една страна, и под напора на вътрешните си смущения противоречивата му оценка се прояви при разглеждането на "Под игото". "Това е високохудожествен и обективно отразяващ събитията и действащите обществени сили в борбата за Освобождението роман - признава нашият учител, но то е въпреки по-различната идейно-класова позиция на автора", отсича със същата безкомпромисност. Без това "но" Мирчев не може да мине. Според него Вазов е голям и проницателен художник и затова вярно отразява нещата, въпреки че те противоречат на идейната му убеденост. И за да подкрепи твърдението си, се спира на финала на романа, където Вазов единствено чрез психически разстроения - лудия Мунчо, намира сили да протестира против вилнеещите турски орди. Противоборството, ако е имало такова, между таланта и идейността у Вазов допадаха на Мирчев и за това, струва ми се, така категорично го отхвърляше и приемаше като ненадминат художник на словото. Изглежда, тези оценки са се лансирали по това време и който е попаднал на такъв оценител на изпит, е печелел. Приживе ми се похвали Георги Вълчев, че така е получил една от високите оценки при кандидатстването в университета след своето освобождаване.

И така, "разбихме" Иван Вазов и се успокоихме. Оценките на Г. Бакалов за него и за редица още изявени личности чрез таланта на Пресиян Мирчев лесно ставаха наше убеждение. Опомнихме се и добре, че не е така късно, както пише наш поет. Иначе, без тази корекция, видимо оставахме без национална гордост и самочувствие. Оставахме без минало, понесени от нихилизма. Започнахме да усещаме, че имунната ни защита на българи отслабва и открива възможността на етнонационалистическия бацил и зараза да се развият и превърнат в национална левкемия. В тези години организираните напъни на сърби, македонци и не знам още какви претенденти се развихряха и намираха място, като се започне от най-високите инстанции и се стигне до нашето училище в лицето на подп. Мадолев и други, които не след дълго отстраниха от армията. Уверен съм за себе си, че поведението им не бе продиктувано от Вапцаровите "Моторни песни", който беше техен земляк.

Пресиян ни поведе и към други смели и все така "революционни" действия. Едното е свързано с отдавнашното му желание да променят българския правопис, "тъй както и Ленин го сторил с руския", допълва за авторитет той. Речено - сторено. На матурата, която беше по Вазов, ние с Б. Шарков и В. Божков направихме работата си, като премахнахме двойното е, ъ-то и ер големия в края на думите. Страхувахме се малко, но Мирчев одобри постъпката ни с думите: "Така трябва да се действа." Струва ми се, че Морското и тук изпревари много други, да не говорим за официалното приемане на промяната.

Нямаше съмнение, че Пресиян Мирчев се радваше на нашата любов, но го теглеше другата, студентската - театърът. В този институт също зовяха за по-смели реформатори и той отиде там. Назначиха го за директор, но погледът му бе към сцената. Дадоха му роля, както си спомням, в "Платон Кречет". Отидохме да го видим. Неговият герой, облечен в дълга риза, гръмогласно се носеше по сцената. Беше пълен с енергия и желание да внуши на зрителя идеята, както го правеше с нас. Нещо не му достигаше. Дали сам разбра това, или някой му го подсказа, но не повтори. Пък и директорското място го налагаше.

След това добросъвестно разказване за Пресиян Мирчев включвам съзнателно към темата и неговия предшественик Крум Кънчев. Съпоставени двамата ще предизвикат размисъл за ползата и вредата от това, което добросъвестно са правили, писали и преподавали на поколенията.

- Крум Николов Кънчев - преподавател по български език и литература до януари 1945 г.

Накратко за обстановката в началото на 1945 г. На 9 март, седмица след третомартенския молебен и парад пред катедралата "Успение Богородично", в. "Народно дело", бр. 176, публикува статия, подписана с псевдонима Милиционер, в която между другото се казва: "...Трето, и то крупно по обем и съдържание, разкритие на службата Държавна сигурност беше разкриването в началото на декември 1944 г. на конспирация в Морското училище и в казармата на 8. полк... имаше изнасяне на оръжие и патрони, които се намериха по домовете на задържаните оформени групи в Морското училище... Задържаните в тази конспирация в показанията си говорят за стремеж да влязат във връзка с фашисти, които, те предполагат, са в Балкана, изработват планове за убиване на водачи на партията, на ОФ и милицията..."

Тази разобличаваща училището "конспирация" след години ще срещна в спомените на издигнал се вече командир от флота и там тя имаше звученето на историческа истина. Още навремето споделяхме помежду си, но не можахме да преоткрием конспирацията. Има нещо друго, което се случи през декември и продължи и през следващите месеци. Служители от Държавна сигурност арестуваха Венко Атилов, кадет от I взвод, и го отведоха на разпит. В училището повече не се завърна. Във втория обвинителен акт на Варненския народен съд фигурира под N 28. Като активен легионер от Варненската гимназия знаеше всички, които са членове или симпатизанти на организацията, част от които са в Морското училище, в казармата или свободни студенти и младежи. Службата за сигурност няма основания да не е доволна от нашия съвипускник. В признанията е бил доста словоохотлив, споделят с мен приятели и помага да се изготвят списъците на всички членове, които впоследствие ще послужат за радикалните решения за тях. За оказаната "помощ" след обявяването на присъдите на Венко е дадена възможността да запише корабостроене. Завършва го и до смъртта си работи на отговорна длъжност в Български корабен регистър.

Известен ми е само един случай на преминаване в нелегалност и свързване с "горяните". Това е Михаил Станев от 42-ри випуск. Споменах, че за по-опасен се считаше мич. I р. Лили Коев (Кобурга), но да оглавява бунтове и повежда след себе си, струва ми се, той нямаше куража. Беше страхлив за лидер.

Няма основание да се говори за конспирация и с привличането на Крум Кънчев от народния съд във Варна. Когато след 9 септември се завърнахме, заварихме го в училището да се движи с ОФ лента на ръкава и все така припряно да дава съвети и указания за участие в общоучилищните мероприятия. Поведението му предизвикваше усмивки, но го приехме. По-добре е така, отколкото да върви контра. Пък нали по делата най-добре се разбира откровеността на човека.

Въпреки демонстрираната активност за приобщаване към новото на 21.I.1945 г. народният съд го привлича да отговаря за това, че е "...направил донос за свой познат, който се изказал пред него, че съдбата на София ще бъде последвана от Варна (има се предвид бомбардировките - Й. Й.), че правителството не вземало никакви мерки за това,... а Македония нямало да бъде българска..." (из протокола на народния съд). Обвинен е и за това, че раболепно е възхвалявал цар и власт. Народният съд го "...осъжда на 15 години затвор, глоба 500 000 лв. и 20 години лишаване от права..." Излиза по-рано. В затвора е имал добро поведение. Като литератор отговарял за библиотеката.

Като личност предизвикваше най-противоречиви оценки. Просто бе трудно да кажеш какъв е: писател, моряк спортист, летописец, радетел за чист български език, възвишен родолюбец или царедворен песнопоец, народен поборник или просто чудак. Такъв беше. От всичко имаше в него. От каквато и позиция да го оценяваш, ако вземеш само едната страна, едната от чертите му, ще го премяташ отляво надясно или обратно и все нещо няма да достига за истината. Такъв съм го запомнил от първия ни контакт като преподавател през септември 1943 г. Врязал ми се е в паметта с лентата на отечественофронтовец през октомври 1944 г. Помня го и от последните години от живота му. Почина през 1978 г. Срещнах го по една от алеите на район "Почивка". Все още беше запазил в себе си нещо от онова време: светлите къдрици, мънистеносините очи и припрения си разговор по неизчерпаемата за него тема за морето и морския спорт.

Крум Кънчев е от бедно семейство от Южна България и приемането му на работа в Морското училище е било една голяма социална придобивка за него, пък и за училището. Не всеки се е съгласявал да отиде на острова край Созопол... Може би това е дало отражение на манталитета му. Позатоплен и понахранен в казармата, той е трябвало да изрази благодарността си за стореното и го е правил много откровено. Действително няма написано от него и свързано с официална дата и празненство, в което да не са отправени нежни словоизлияния към многолюдното царско семейство и благослов за неговата човечност и грижа за морячеството и целокупния народ. Смея да твърдя, че само толкова и само в тази насока е изразявал политическото си верую и убеденост, ако ги е имал. Но в тази насока той не бе изключение. Благослов към двореца излизаше от устата на духовниците, политиците и командването въобще. Всеки командир завършваше речите си на празненство с подобни възгласи. Но аз бих погледнал и най-близкото ни републиканско минало. За съжаление тази протоколност се утвърди и при този режим, но обвинителят още не е могъл да знае това. По-интересен е отговорът на въпроса му, защо е правил това. "Такава е психологията на народа" (из обвинителния протокол - Й. Й.), отговорил Крум Кънчев и той е бил по-близко до истината.

Не налагам мнението си, но като преподавател по български език и литература не ни задоволяваше. Езикът му беше образен, но невинаги свързан и логичен. Литературните разбори на произведението отстъпваха място на една разгорещена защита на националното, българското и това му се удаваше. Успяваше да се докосне до родолюбивите кътчета на младежките ни души. Тези му качества най-добре се долавят в прозата. Малко преди постъпването ни издаде книга - "При нашите морски вълци", и това го правеше щастлив. Искаше му се да водим разговор по нея и ние го подвеждахме, макар понякога и с подбудите да се "откачим" от часа. В книгата ги нямаше царедворците. Основното, главното в нея бяха моряците, механиците, трудностите на професията и особено трудностите за създаването на родно корабоплаване и национален български команден и изпълнителски състав. Удаваше му се това, казвам го не само защото от него научих най-напред, че първият главен механик българин е от родния ми край - Михаил Матеев от Ловеч, а защото друго произведение да хвърля такава светлина в създаващото се българско корабоплаване нямаме. Трябва да бъдем обективни и да не прелистваме само едните страници.

Крум Кънчев се очерта и като запален спортист плувец и ветроходец. В тази насока пропагандирането на морските спортове бе частица от живота му. Участваше редовно в плувния маратон Галата - Варна и вземаше призови места. В него привлече и Тодор Христов от випуска. Един от първите е на продължителни откъснати от брега ветроходства със самоделно направена лодка. Желая да добавя още няколко обобщаващи щрихи към казаното дотук. Даже само те да му се признаят е достатъчно, за да бъде споменаван наравно с останалите морски радетели.

Популяризираше морската идея и насаждаше любов към нея с всички подвластни нему средства: печат, слово, личен пример. Общуваше с младите, откъдето се очакваха и попълненията на флота.

Наричам го летописец на Морското училище и флота и в това може да се увери всеки добросъвестен изследовател. Като че ли няма събитие, отминато от него. Написаното от него има голяма историческа стойност.

Обхождайки крайбрежието, е събрал много впечатления от природните красоти, от етноса, историята и легендите. Всичко това е намирало място в периодичния морски печат и това са увлекателни и полезни четива. Някои оспорват тяхната автентичност и го упрекват в плагиатство. Не мога да го защитя, но бих посъветвал любителите на морския туризъм да ги издирят и прочетат, преди на тръгнат на път. Но това би станало по-лесно, ако се заеме някой да ги издири и издаде.

Чудака Крум Кънчев го помним и със смелите защити на чистотата на българския език и още по-упорито на морския ни речник. По общобългарския книжовен език има много общо с предлаганото от професор Балан, но морските думи, предлагани да заменят чуждиците, са събирани главно от него. И тук минава границата, като държи например думата плаж да бъде заменена с "пясъкопостелище" и други подобни и не приема, че в морската терминология се налага едно унифициране, което облекчава моряците, пък и не бих казал, че те са основните замърсители на българския език.

- Контраадмирал Иван Вариклечков

Навлязохме в учебната 1947/48 г. - последна за нас и за постъпилите въобще преди септември 1944 г. Постъпилите през 1944 г. не бяха в тази класификация.

Контраадмирал Вариклечков е личност, на която флотски специалисти и историци с времето ще дават по-вярна оценка, колкото трудно и мъчително да е това. За него с лекота може да се каже, че познава и е поклонник на немската организираност, дисциплина и висока техническа култура и технология. Едновременно с това може да се изтъкне, че познава и високо оценява достойнствата на руската военна доблест и морски професионализъм, без да е русофил или русофоб. Предан е на монарха, но нищо не го спира да влезе в конфликт с него, когато става дума за честта на специалиста, за авторитета и сигурността на България. Уволнен е в навечерието на Втората световна война като командващ на флота. Това е много и по него може да има разни хипотези. В конфликта, за който споменахме, се очертава една нравствена черта от характера му, на която са подвластни всички останали. Тя опира до твърдата му убеденост, че интересите на Отечеството винаги ще бъдат над всичко.

През 1943 - 1945 г. често го виждах в района на VI участък, днес квартал "Чайка", да отива на лозето си. Седнал в малката каручка, умело държи юздите на магарето и само кимва в отговор на поздравите. Със същата скромност до него е госпожа адмиралшата - немкиня. Нищо не говори за минало величие и положение. Гледайки го, може само да се гадае какви мисли се надпреварват в голямата му, с изпъкнало чело глава. Адмиралът сигурно си мисли и припомня за своята начална служба и кариера като артилерист, за решението си да стане моряк подводничар. Припомня си и сигурно сравнява наученото в руските и на по-късен етап в немските морски училища, за да достигне това, което е бил. Не може мисълта му да не прескача и към двореца, където е бил желан и предан флигел-адютант на Негово величество. Със сигурност е размишлявал и върху разговора си с него като върховен командващ и позицията, която е отстоявал да не се приемат у нас предлаганите германски подводници. Тази негова черта само след 3 - 4 години ще доведе до нов конфликт, но този път с господстващата идеология и нейните представители. Отново ще се прояви силата на този характер.

Флотска делегация в състав: Бояджиев, Паспалеев и Златаров, все авторитетни офицери, посещават о. з. контраадмирал Вариклечков и му предлагат да стане преподавател в Морското. Приел е да чете лекции по бойно маневриране и военноморска история. Инспектор на класовете по това време беше кап. II р. Бранимир Орманов, с когото като бивш преподавател в Бакинското морско училище и щурман на подводница намират допирни точки и взаимно разбиране.

Вярвам, че изразявам искрената оценка на "стари" и "нови" випуски, че този "немски възпитаник", преди това и "руски" се справи отлично с маневрирането и ни обърна с лице към него. Партийната прецизност обаче намери подхода му в предаването на историята за "ненаучен" и "идеалистически". Дават му учебник по предмета, но "...Вариклечков, вместо да си направи необходимите изводи, предпочита да дискутира ненаучно и с необосновани твърдения. Това наложи да бъде освободен..." (Ат. Парашкевов, "100 години морско образование в България").

Този вътрешен спор бързо се разрасна в скандален случай в областта на идеологията. Става повод да се вземат по-решителни мерки за въвеждането на марксистко-ленинската методология в преподаването на хуманитарните науки и да се освободят тези, които не могат да я възприемат. Освен Вариклечков освободиха от задължението да чете лекции по морско право и професора от Софийския университет Сираков. Не се харесваше и старият преподавател по обща история Димитър Симеонов (Джона), но той остана.

Погледнато конкретно, спорът с адмирал Вариклечков започва с това, че той не обосновава загубата на фашистка Германия във войната против Съветска Русия, като приложи възприетата вече схема за дадена война като конкретно обществено явление. Трябваше да се определи нейният характер - прогресивна ли е тя или не и за коя от страните. Това той не правеше. В тази схема имаше няколко условия, които осигуряват победата на една от страните. Като такива се изреждаха: моралното единство на нацията; общественият строй; тилът като съвкупност; материалните и човешките ресурси и още два-три фактора. Вариклечков отхвърли тази схема и прие само един фактор - и то субективния. Според него Хитлер е предрешил загубата на Германия във Втората световна война още с нахлуването си в Съветския съюз. Той просто не е трябвало да предприема тази стъпка. В това становище, колкото и да има истина, която впрочем и Андрей Громико изтъква по-късно, такава оценка от устата на Вариклечков се възприе като ненаучна - идеалистическа. Адмиралът беше публично порицан и разобличен от помощник-началника Парашкевов и от началника на учебния отдел Орманов въпреки взаимната им искреност и уважение.

Беше ни мъчно за този добър специалист и педагог, но както и досега застанахме плътно зад съдниците.

О. з. контраадмирал Вариклечков отново се качи на магарешката си каручка и няма съмнение, че към старите си спомени и размисли е прибавил и този от най-новото време. Дали е останал обиден от случилото се? Вероятно да, но с нищо не го е показал. Той е умен и вижда, че не е разбран от хора, които идейно са убедени в правотата си. Не е разбран от тях, както не беше разбран и в миналото от монархическия режим. И монархът държеше на своето "Аз" и непогрешимост. Но Вариклечков остава спокоен, че и в двата случая, отстоявайки виждането си, не е навредил на Отечеството. А че не е скътал обида в душата си, проличава от жеста му към новопроизведения в звание контраадмирал Бранимир Орманов. Вариклечков подарява личния си кортик с добри пожелания и с думите: "От стария адмирал на новия."

- Професор Марко Вълканов

Не случайно очакваното голямо начало започна с "Исторически и диалектически материализъм" от Сталин и "История на ВКП (б)". Възползвайки се от вниманието на партията към армията и флота, Морското училище е едно от първите във Варна, което включи още през учебната 1946/47 г. тази материя като задължителна и изпитна. От старите партийни кадри нямаше подготвен да стане лектор и тази задача бе възложена на младия специалист по политическа икономия Марко Вълканов. Притежаваше дар-слово и силна памет, което го правеше интересен и желан в тази трудна за разбиране материя. И той, както и останалите, не разполагаше с допълнителни източници, но умееше да разшири лаконичните Сталинови изречения и формулировки и ние, струва ми се, разбирахме същността на проблема. Като първенци сред учебните заведения изпъквахме със знанията си и лесно се преборвахме в споровете. Бих отишъл още по-далеч. Ние имахме вече по-солидна подготовка от повечето стари партийни работници и се налагаше и те да се вслушват в нас, макар и неохотно. Просто не ни оспорваха. Нали се базирахме на Сталин, и то аргументирано. Авторитетът ни растеше в поделенията, където стажувахме. В този смисъл спечелихме с овладяването на тази наука. В нея се препъваха много хора. След като получихме назначения, много от съвипускниците станаха ръководители на групи по политическа подготовка и бяха сред първенците. В офицерските групи техните изказвания бяха най-пълни и аргументирани. Както се казва в старата приказка "Ученото си е учено".На повечето от партийните работници не им достигаше подготовката в тази област и те трудно наваксваха в самостоятелни занятия или опреснителните курсове. Значително закъсня и тяхното изпращане в политическите академии. Не желая да издребнявам, но ми се струва, че спорът, прераснал след това в конфликт с Марко Вълканов, в основата си имаше тази ревност. Считаните досега за най-знаещи стари кадри трябваше да отстъпят място пред младите и добре подготвени университетски специалисти. Те много добре използваха един човешки грях на Марко Вълканов, на който добре импонираше младостта, мъжката красота и маниер, и той си остана само лектор в Икономическия институт.