Като комунист и помощник-началник на училището Атанас Парашкевов има определено и отговорно място в преориентирането на този военен институт в подкрепа на революцията. Всичко вършено от него в този период е правено с разбирането, че само комунистическото съзнание и поведение гарантират истинското служене на народа. Извън него той не вижда друг път за укрепването на държавната сигурност. Действията му трябва да се оценяват от тези позиции, иначе има опасност да не се получи точна представа за него. А да отделиш действията му от мотивираната идейна подкладка, е нередно. За него това е невъзможно. Без това той отново няма да бъде той. Разбира се, създаденият от мен образ също може да бъде оспорван и най-малкото коригиран. Необорим съм в позицията, която заемам, и го разглеждам така, а именно, че неговото появяване като партийно лице в Морското училище е факт, уникален по своята същност с определената му задача да го политизира, идеологизира и да създаде партийни структури и партийно-военни кадри. Тази, поставена му от висшите органи задача той изпълни отлично и с такава оценка трябва да бъде белязан. Така ли е трябвало да бъде, не зависи от него и това ще оценява историята и времето. Оценките на неговата партия ще бъдат оценки и на него самия. И само толкова. Може и следва да бъде оглеждан от морална гледна точка. Успял ли е с човешкото си поведение, подход и отношение въобще да стори това, или е прибягвал до други методи, особено като се има предвид, че изповядваната идеология е отричала моралните категории.
Веднага с идването си помощникът търси да влезе в контакт със заварените офицери. Опитва се да ги предразположи за работа. Не се доверява лесно. Има резерв от съмнения, които потиска до есента на 1945 г. - до отлагането на изборите и до преминаването на опозиционните прояви в реакционни, както се квалифицираха. Деликатността му към някои отпадна веднага. Към тях спадаха домакинът на училището мич. I р. Лили Коев с прозвището Кобурга заради приликата си с него и явилият се по-късно мич. II р. Борис Марков след стажа и пленническия лагер в Германия. Към първия беше безкомпромисен, считаше го за враг и в по-критични моменти към него се вземаха по-специални мерки на контрол. Познаваше Варна отлично и имаше контакт и с млади ремсисти, включително и сред постъпилите в училището. Това му даваше възможност до завръщането ни да има определени оценки и становище към много от варненците. Смятам, че до края на годината такова имаше и към по-голямата част от ротата. Проучванията продължиха и след това и дадоха възможност да се подготви първото съкращение в училището на 13.II.1945 г. Следва да се признае, че такива сведения от родните места продължаваха да се получават до завършването, че и след това било при поискване или самоинициативно от съответни органи и "революционно бдителни" хора, понякога неочаквано близки. Някои от констатациите са смешни и жалки, но какво да се прави, като в едно общество има от всичко и ако му се открие път, то излиза наяве.Така бащата на Стоян Костов, който обикалял с кошница да изкупува яйца, най-често за обмяна срещу сол, газ и др., става в доноса "търговец, търгуващ с германците". Бащата пък на Григор Григоров, споменатия математик, "подслонявал" германците, които се отбивали редовно в кръчмата му. Имаше вече органи за това и информацията акуратно се подрежда, както споменах, подчертавана със син и червен молив. Изисквана е и за мен и знам през чии ръце е преминавала. Никога обаче не съм правил опит да надникна някъде какво пишат за мен. Имах много високо самочувствие за моралната си чистота, даже и когато съм грешил, и не ми е пукало, казано грубо.
Има спор и съмнение дали Парашкевов правилно е оценил социалната база на випуска ни и оттам конкретния подход при вземането на съдбовните решения. От социална гледна точка при новите условия бяхме удобен за работа випуск. Той даваше вид, че вижда и оценява това, и подходът му имаше определена индивидуалност. Изглежда, че това или не е било добре осъзнато, или други сили и фактори са му попречили да продължи. По-скоро приемам второто. Разбира се, и сведенията, когато са много и противоречиви, могат да доведат до това. Като имам предвид какви информатори е имало в средите ни, това е напълно възможно, но не оправдава вземащия решението.
Опората на помощник-началника бе в актива. Това е група от кадети и юнкери от 41-ви, 42-ри и 43-ти випуски, ориентирани наляво още от гимназиалните години. Бяха ентусиасти и се включиха направо. Ето за разширяването на този актив става дума, че е имало добра социална основа, а тя не е добре разбрана и оценена от Парашкевов. Това с болка споделя Михаил Божинов и добавя колко много го е обиждало, а и някои други, за проявяваното недоверие към тях. Тази дума - недоверие, ще повтарям на много места. Оказва се, че тя е най-тежката и бавно действаща присъда.
В живота често става така, че най-неочаквано определени условия поставят пред дадена личност или поколение задачи, от чието решаване или невъзприемане зависи много. Те обаче не винаги остават в историята с приноса си. Така стана и с нашия 43-ти випуск. По вътрешната си, неполитизирана нагласа ние станахме опората, платформата, на която по-уверено стъпваха новите политически офицери. Станахме свързващото звено между пристигащите нови попълнения и старите заварени випуски. Бяхме стожерът на воинската и уставната дисциплина и училищен ред. Всичко това налагаше Парашкевов да има по-широк поглед и да търси по-широк актив, което не му се удаде напълно. Хубавото бе, че ние неподканяни, а някои и с присъдата на недоверието се включихме със самоинициативите и таланта на мнозина да възвърнем училището към нормален живот. Ето един от многото случаи на подобна проява, който ще покаже и откъде дойде прякорът на Парашкевов - Дядото, и колко открито и топло е било отношението ни към него в тези първи години.
След като почувствахме, че и той има нужда от по-бързо навлизане в средите на курсантите, офицерите и преподавателите, решихме да използваме за повод имения му ден - Атанасовден. Тези дни все още се отбелязваха и зачитаха. Предложението ни се прие от нашите момчета и започна подготовката. Съставихме специална художествена програма и я обявихме за общоучилищна. Наблегнахме да дойдат офицери и преподаватели. Салонът се препълни. Създаде се задушевност. Престраших се и излязох на сцената с пакет книги, които бяха подарък. Спомням си, че го приветствах несвързано, но пламенно. Връх на всичко беше наивното ми, но за това пък попаднало на място за тогава сравнение, което направих. Буквално казах, че ако БКП /к/ в своето начало е имала такъв лидер като Димитър Благоев - Дядото, в лицето на помощник-началника кап. III р. Парашкевов в този начален за училището етап на преобразования си имаме свой училищен Дядо. В тази насока казах още нещо. Стана ми приятно, че ръкопляскаха всички, предполагам не на плоското ми остроумие, а на нещото, голямото, което ставаше, макар и бавно и на моменти мъчително. Крачката на по-плътното сближаване бе направена. Направихме я ние и съм убеден в нейната необходимост и правилност, и то само три месеца след септемврийските събития. Направихме я, както споменах, пред цялото училище и офицерите, които преди същите тези месеци и в същия този салон с багажа си чакаха да бъдат изпратени от болшевиките в Сибир, сега сърдечно аплодираха техния представител Атанас Парашкевов.
Как се развиха по-нататъшните ни отношения, ще продължа на следващите страници. Това ще бъдат щрихи към образа му, така оспорван и категорично отхвърлян с обвинения, че е виновен за нашата съдба и за съдбата на много други. За изменението на неговото отношение определено е мястото да спомена 45-ти випуск. Пред него и след нас е 44-ти, който допълваха до края на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Виждахме колко дълго време по един-двама пристигаха младежи и с препоръките на определени институции, включително и от Съюзната контролна комисия, за да бъдат приети за курсанти. Идваха с оръжието си от фронта и съпротивата. Помним как един от тях - Тито, внесе мощния автомат система "Томпсън". С тези младежи бързо създадохме близки и непринудени контакти, разбира се, в рамките на все още незасегнатите междувипускни отношения. Това самоинициативно от наша страна сближаване с тези момчета направи по-лесно тяхното адаптиране към училищната реалност. Не само това. На закъснелите фронтовачета и други помагахме индивидуално, за да се влеят по-пълноценно в нашите редици.
През 1945 г. се появи 45-ти випуск и това се почувства. Чувствам вътрешна необходимост да засегна въпроса за този випуск не само за това, че им бяхме от полза във войнишкото възмъжаване. С много от тях още от тези години имах близки контакти и взаимно уважение. С една част от тях те продължиха през цялото време и до днес. Но поведението на една група, също от тогава, не харесвах и оценката ми не се е изменила. Такова чувство се създаде в абсолютното болшинство сред колегите ми от нашия и по-старшите випуски. Ние вече бяхме третокурсници. По възраст си допаднахме с новопостъпващите, а по опит и подготовка клоняхме към старшите. Това бе наше предимство и отговорност за хода на промените. Разбира се, сред нас останалите имаше смущение. То не е от факта за приемането на "партизански" випуск. Започна да се създава от това, че от есента на 1944 г. за първи път в Морското се приемаха младежи не по установения досега ред, а със съпроводителни бележки. За нас това беше ненормално. Те пък смятаха, че са го заслужили. Ето първата предпоставка за нарушаването на това крехко, добродушно и безкористно контактуване. Това внушавано чувство на заслужили и правоимащи, без съмнение подхранвано от отделни единици, ставаше масова психоза, която с годините се материализираше в уволнения на едните и издигане на другите. Това е, което с приемането на "партизанския" випуск се почувства. Усетихме го и по това, че от нас се откъсваха партийните ръководства, на които дотогава бяхме опора. Това тяхно самочувствие е разбираемо. То се подсилваше с препоръките, с които се изпращаха, а за някои и с получените воински звания, често по-високи от тези на преките им командири. Макар и при дюс пагони в душата им те оставиха следата.
От нашите редици им бяха назначени командири на отделения като прекрасните другари Стефан Станчев (Стьопата), Васил Божков и Кирил Пасков. Масовите ни контакти, първоначално с 44-ти, а след това и с новоприетия 45-ти продължаваха и за нас бяха вътрешна необходимост и нагласа, без което не можехме. Това показва какво е било досегашното ни възпитание в училището. Всичко подчинявахме на сигурността, дисциплината и учебния процес. Ние вече бяхме други. Но при това побратимяване не се погазваха традиционните междувипускни отношения и към нарушителите бяхме взискателни, което редица по-старши началници се бояха да сторят. Ето кое подсили първоначалното ни смущение. Посегна се на тези отношения, които регулират не само дисциплината, но бяха и коректив на производствата и повишението по служба. Това уронваше и без това едва укрепналата след септември 1944 г. дисциплина.
Няма съмнение, че тези младежи идваха в авторитетното Морско училище, за да усвоят морската професия, но наред с тази мотивация на преден план извеждаха и другата, поръчаната им. Изказвани тогава мисли ще подкрепя с отпечатани по-късно. Имената на авторите не посочвам, но уверявам читателя - те са верни. Цитирам: "...необходими са нови командирски кадри, до смърт предани на партията и революцията... ЦК на РМС получи задача да подбере и изпрати във военните училища най-добрите членове... Така се роди и 45-ти випуск на Народното военноморско училище... Още от първия ден в училището се сблъскахме с хладина и ненавист на юнкерите от випуските, приети преди 9 септември, с резервираност и прикрита (а понякога и открита) омраза... По-късно ние действително се убедихме, че животът в училището е труден и че в него господстват много стари порядки и традиции, но не за да се запознаем с тях... да ги осъдим и изкореним от живота на училището... Приетите в училището кадети и юнкери, особено през периода 1941 г., бяха в преобладаващото си болшинство синове на предани към фашистката власт родители и членове на младежки фашистки организации - легионери, бранници и др.... Временното настъпление на реакцията... доведе до раздвижване и сред старите випуски на училището, в които бяха съсредоточени стотици бивши легионери и бранници... Тайно от командирите се дублираха постовете на хора от актива... с готовност да се намесят... Това напрежение на актива продължи до лятото на 1946 г...." Край на всички цитати. Посоченото може да предизвика, както при всички подбрани цитати, но ги включих, защото те разкриват основното, което доведе до уронването на дисциплината. Както се вижда, тук не става дума за самоотлъчки, за отказ да се чете молитвата, определени възразявания и други подобни, които съпътстват всички випуски. Не става дума за въвеждането на нови, революционни маршове, а за това, че се изхвърлиха тези, с които бащите и дедите на всички са водени в бой, които сплотяваха разноезичните, както ги наричам, воински колективи в едно непобедимо цяло. Става дума за това, че изредените обикновени и делнични нарушения се извършваха в една създала се обстановка на недоверие, на неуважение, на духовно смущение. Най-малкото на военния от кадъра трябва да се доказва, че дисциплината е съвкупност от всичко това. Иначе тя би била чиста прусащина. За чест на цялата ни армия от създаването й тази вносна дума е била само термин, изричан с презрение и уязвимост. Реалните предпоставки за недоверие са значително по-малко от внушаваните. Не може да се говори за дисциплина, когато групите се създават на друга основа, когато командирите от всички степени отиват при подчинените си със свито сърце и притеснение, а не по вътрешна командирска потребност за разговори и поучение.
Говорейки в случая за 45-ти випуск, не изключвам и себе си като участвал в дежурството на групите. Разликата бе в това, че ние бяхме убедени в невъзможността да се гради нов флот и Морско с поставена цел да се изкоренят от тяхната традиция "стари порядки и традиции", че в болшинството си сме били синове на предани на фашистката власт родители. "От тези си позиции и разбирания ние бяхме взискателни и не се смущавахме. Че това е така, ще проличи от един интересен случай. Но преди това за обстановката.
По решение на БКП от 1948 г. се пристъпи към създаването на ВООФ - войскова организация на Отечествения фронт, и ВМНО - войскова младежка народна организация в армията и флота. В училището изпреварихме това решение. По същество младежка организация бе създадена още през 1946 г. и тя водеше някакъв организационен живот. По разбираеми причини това се прикриваше от другите инстанции. Още нямаше устав, инструкция и други организационни документи, но това не ни пречеше да обсъждаме и по-сериозни въпроси, някои от които прехвърляха летвата на младежка организация. Нямахме постоянен изборен орган, като бюро например, и се ръководехме директно от помощник-началника Парашкевов. Нарушавам последователността на разказа.
Първият момент се отнася до по-нататъшното организационно оформяне на войсковия ни живот. На 21 - 22. ХII. 1947 г. в София се проведе Учредителният конгрес на Единния младежки съюз. Варненската делегация, в която бях включен, подкрепи обединението на РМС, младежкия съюз "Звено" и младите земеделци ЗМС в "единна, борческа, антифашистка и патриотична организация". Не скривам гордостта си от това участие, тъй като то беше и едно от първите и бе публично политическо признание на младежта от казармата за неразделна част с останалата. От всичко, което съм чул и видял, най-силно впечатление ми направиха двама души: Георги Димитров и седналата до него млада варненска тъкачка, инициаторка на многостаночното движение у нас Маруся Тодорова. За тях съм разказвал след завръщането си, за техните съвети и препоръки. А с Маруся като съседи по лозе и на зряла възраст се връщаме към тогавашното минало.
Вторият случай е пример за организационната ни дейност в този ранен период - през 1945 г. Събранията се провеждаха по назрели въпроси и проблеми: политическата бдителност, разпределението на актива за противодействие в случай на опити за безредие, изпращане на курсанти в околните на Варна села по време на жътвата, за да оказват помощ в охраната на реколтата от умишлени пожари, каквито зачестиха, по конкретни задачи за изборите и по най-наболелия въпрос в училището - дисциплината. Бягствата, колкото и да са делнични, зачестиха застрашително. Насрочихме събрание с такъв дневен ред, което запомних за цял живот. Запомних го, защото бе първото, което ръководих, защото обсъждахме постъпката на моя земляк от 45-ти випуск Колю Цанов и защото му наложихме най-тежкото наказание, непосочено в никакви партийни документи - изключване от училището за бягство. Това беше нечувано в досегашната практика на този стар институт. Беше първият опит една младежка организация, загрижена за реда в училището, да се изяви като обществена сила и да продиктува на командването едно сериозно решение. Всичко това стъписа и възпитаници, и офицери, но последните съзряха в това наше решение един голям резерв в тяхна полза. Това беше абсолютно вярно, стига те да можеха да го използват и стига тази организация да не започнеше да измества командването.
Това събрание беше първият сериозен колективен отпор срещу носителите на анархистичните настроения и виждания независимо от политическия им актив. То беше повратен момент в преоценката на някои другари, че новата армия и флот ще минат без такива "жестоки", "нечовешки", "фашистки" и какви ли не още мерки за поддържането на необходимия ред и организираност. То потвърди истината, че съзнателната дисциплина не е приоритет на никого, не е новост, а вечен стремеж на всички поколения педагози и командири. Увериха се, че тя, съзнателната дисциплина, не изключва прилагането на строги мерки срещу нарушителите, умело подбирани от уставите, от практиката и не уронващи човешкото достойнство. Смятам, че оттук и с това започна оздравителният процес и сред 45-ти випуск и той завърши резултатно. След една година служба отношението на другарите Васил Янакиев и други определено бяха насочени в тази насока. Те станаха младши командири и добри възпитатели. Приеха ценностите на военната педагогика, която от векове е създавала българската армия. Това им даде възможност и от техните среди да израснат добри специалисти и командири във флота и други ведомства. Следва обаче да се приеме убедено от страните - без противопоставяне, че мнозина от тях, някои с пагоните на висши офицери, си останаха със същите навици на неподчиненост и незачитане на обществения ред, но те бяха вече под крилото на номенклатурната гарантираност и, както казах по друг повод, не им пукаше. Губеха всички и преди всичко партията, която им внуши чувството за предопределеност от историята. Тези хора от 45-ти випуск и другите след тях трябва персонално да бъдат порицани и осъдени и да не бъдат обругавани тотално, така както нас, например.