ХI. Партийната политика и идеология в основата на промените

Когато довърших спомените, беше минал ноември 1989 г. Датата отново бе обявена за историческа, тъй като отново се извършват радикални и революционни промени и отново в името на изстрадалия народ. Колкото и парадоксално да е, но нашата квартална партийна организация с членове от бивши служители на силовите министерства, предимно моряци, които бяха едни от първите и ревностни защитници на септемврийската революция, години преди 1989 г., оценихме, че пътят, по който се движим, е сбъркан някъде. Това е протоколирано. Промени се налагаха и ги търсехме, но това беше така трудно и неясно, както и началото отпреди половин век. За съжаление сега започна по-разрушително оттогава. Рушаха се икономика и структури и най-настървено - силовите, които гарантираха досегашната ни сигурност, развитие и въобще държавност. Уверен съм, че историята сурово ще осъди политическите сили и личности, които не надскочиха пристрастията си и не можаха да насочат нещата, струва ми се, съзнателно за някои, в правилното русло. Иска ми се по достойнство да оценя гражданите под пагон, които и на този етап се оказаха най-чувствителните и решителни за промени, като над всичко поставяха интересите на нацията, държавата, отечествените интереси. Всичко това ме кара да отразя първия преход и промени, за да могат с нещо да послужат и за опит въпреки увереността ми, че за такъв трети път няма да се наложи. Нацията ни също възмъжава, макар и болезнено догонва историята и променя психологията си.

Първи стъпки. Всички, без изключение, бяха известени телеграфически, което нарекох по корабному "Голям сбор", и на 5 - 6 октомври 1944 г. се явихме в училището. Нямаше случай някой от ротата ни да се е отклонил или задържал под някакъв предлог. Този факт потвърждава извода ми, че общата политическа обстановка сравнително бързо се е успокоила и е позволила на кадетите и техните близки да вземат такова решение. Възможно е някои от тях да са били потиснати и боязливи при явяването си, но видимо нямаха страх от санкциониране.

Заварихме нов началник на училището кап. II р. Шалапатов. Кап. II р. Стефан Цанев беше вече командир на Черноморския флот, преди да бъде изтеглен за командир на ВМС. Сред офицерите, които познавахме, нямаше промени и това ни успокои и окуражи. Новост бе длъжността помощник-началник на училището (политически), заета от кап. III р. Атанас Парашкевов. Той бе първият комунист на щат в училището от неговото създаване, с когото за добро и за лошо ни свърза службата от първите дни. Периодически се появяваха председателят на общофлотския моряшки комитет Петър Калчев и изтъкнатият добруджански антифашист Николай Бояджиев, който видимо искаше да обхване флотските проблеми. Нищо от това, което преживявахме и оставяхме по родните си места, го нямаше тук и нищо не подсказваше, че революцията е в ход, че се руши старата държавна машина. Това определение за държавната машина започваше да битува по-често в ежедневните ни разговори и разяснения. Ние трябваше да определим отношението ни към него като към нещо важно. Спомням си, че съдържанието на това, което следва да се разруши от старата вече държавна машина, се изменяше често, но задължително оставаха полицията, получила слава на репресивен орган, и армията, на която, кой знае защо, присъствието в новоосвободените земи се осъждаше като завоевателно-окупационно. Войната, в която България се беше включила, чувствахме само като политическо явление и информация. Реално бяхме далеч от нея.

Оценено от позицията на отминалото време ми се струва, че разговорите и обсъжданията на темата за включването на България във войната срещу фашистка Германия бе началото на политическия диалог, началото на идеологизацията на това военноучебно заведение. И вероятно за това, че темата на диалога засегна общонационалните интереси и проблеми, всичко започна много естествено, макар че в обръщение се скарваха и други словесни категории и определения. Още нямаше изграден партийно-политически апарат и цялата работа по обосноваване погрешността на издигнатия от тогавашната опозиция лозунг "Мир и хляб!" падна върху помощник-началника Парашкевов. В отделни моменти се включваха темпераментните Бояджиев и Калчев. Опозицията упорито пропагандираше, че участието ни във войната води само до излишни жертви и че тя ще свърши и без нас. Трябва да се признае, че трудните години и настъпилата умора, преборването с този съблазнителен лозунг не беше лесно. Разбираемо е за читателя, че ние, довчерашните деполитизирани, вече имахме определена политическа линия против определена сила.

Не бих казал, че само с възприемането на войната като антифашистка се ускори този процес на приобщаването ни към нея. Нито пък лозунгът "Да доубием звяра в бърлогата му!" и други от този род ускориха това. Разковничето бе намерено, такова е мнението ми, в обявяването на войната за Отечествена и Народна, което допадаше на досегашната ни нагласа и възпитание. Задействаха се непреходните морални ценности и категории на българския войн и това бе достатъчно. Участниците отиваха на фраонта накичени с цветя и с песни на уста. Политическото осмисляне на войната и на участието ни в нея като залог у принос да заемем достойно място в международната политика бе по-дълъг процес. Бързото ни включване в нея потвърди, че българският войн, и в частност офицерството, имаше високо чувство за национална отгорорност и ангажираност, което не ги е напускало и в най-противоречивите политически моменти. В абсолютното си болшинство те заставаха на страната на българската държавност, интереси и сигурност. Следва да се приеме, че в тази война и за ускореното адаптиране към нея е голям приносът на антифашистките бойци и командири с политическата си убеденост и решимост за победа. Тяхната политическа мотивация влезе в резонанс с непреходното самочувствие на мъжете с пагони и те бяха готови отрано през дългите години в родното военноморско училище при първия сигнал да се озоват пред олтара на Отечествето. Тези неща трудно се разбраха от някои, а до други въобще не допираха и подготвяха трагични събития.

Затова една група от 5 - 6 кадети, едва прекрачили прага на пубертета си, изпревариха другите във вижданията си и спонтанно, без подсказване от когото и да било, изявиха желание да заминат за фронта. Както тогава и сега смятам, че това щеше да издигне по-бързо и по-високо политическия престиж на Морското училище. Във войната се бяха включили Руси Божанов и Владимир Мицов, а по-късно и преподавателят по математика Христо Грамчев. Борбата за политическия престиж на армията в тези години беше първостепенна задача. Желанието ни не бе удовлетворено. Упълномощеният от нас Борис Шарков се явява със списъка пред Парашкевов, но той аргументирано отклонява молбата. Отказа не можахме да възприемем веднага. От една страна, пом.-командирът на ВМС Халачев в печата и в речи агитира за доброволци за фронта, а на нас отказват. Убедиха ни, че разминаване няма. Просто се прилага възприетата политика за запазването на кадрите на флота за времето след войната. Оценката на капитан Цанев, че след като тя свърши, фронтът за моряците ще продължи години, го налага. По същите съображения той е отклонил и изпращането на фронта на юнкерите-моряци, специализиращи във Военното училище в София.

Чрез преподавателя Грамчев, получил мобилизационно назначение за фронта като артилерист, направих персонален опит да замина с него и да се включа към батареята му. Отново последва категоричен отказ. Този разговор обаче запомних с подсказването от Парашкевов, че сме в перспективната кадрова политика за нуждите на военния и търговския флот. Предполагам, че това тогава е било искрено и не само негово становище и виждане. Годините, както ще видим, внесоха големи корекции.

Споменах за Христо Грамчев и ми се иска да допълня казаното за него преди. Заслужава най-топли думи на признателност като приятел, другар и преподавател - математик. Направи ни впечатление още на конкурсните изпити. Този около 35-годишен мъж, среден на ръст, с черна начупена коса, с ведро, усмихнато лице с правилни черти, с жив завладяващ поглед на висок глас и с бавен темп даваше допустимите обяснения по задачите и проличаваше желанието му да бъдат решени от всички. Даже, струва ми се, че и подсказваше индиректно. Върви между чиновете, внимателно се вглежда в написаното и току дочуеш едно "Ъ-ха", което означаваше добре, или прошепне "Помисли", което е още по-разбираемо, че някъде бъркаш. Лансираше и насърчаваше изявените математици, но никога и с нищо не урони авторитета на по-изоставащите. Два примера за това. Григор Григоров, лишен от възможността да учи редовно в условията на заробената от Румъния Добруджа, на приемните изпити въвежда свое обозначение и решава оригинално задачата. Грамчев е запомнил това и му го припомня след години, когато Григор се е утвърдил вече като добър математик. Вторият случай е свързан с моя милост. На черната дъска не успях да реша една твърде елементарна задача. Грамчев спокойно, с хумор и упрек наедно ми каза: "Йотов, Маркс, преди да започне да пише "Капиталът", задълбочено изучавал математика." Изглежда, той беше подразбрал, че месеци наред усилено конспектирах "Диалектически материализъм" от Шилингер, и е забелязал изоставането ми. В думите му е имало и друго подсказване, което не разбрах тогава. По-късно го почувствах. Ставаше дума за зубрачите на идеологемите, с които успяваха да се издигнат и в йерархията, а не можеха да правят елементарните разчети като ръководители или флотски командири. Интересно ми е било поведението към такива. Старателно съм се аргументирал колко полезни ще бъдат като комсомолски или партийни секретари, само и само да отърва командирската длъжност за мечтаната личност. И тук съм сгрешил. Не съм очаквал, че след години командирското ми единоначалие ще минава през тях. На 17.ХI.1972 г. на 62-годишна възраст умира внезапно в една от учебните зали на своето Морско училище Христо Грамчев.

Песента отново излезе на предна позиция. Както при постъпването ни с формите на художествената самодейност се ускоряваше процесът на воинското ни възпитание и се затвърдяваха в съзнанието ни ценните нравствени добродетели, така и в този начален период на революционните преобразования в училището се протегна ръка към нея. Методът е използван от години и не е подвел с резултата си. По-достъпен е, възприемчив и масово ангажиращ е. Естествено беше при новите условия формите да се обогатят. Неподканяни излязоха на предна линия талантливите музиканти Стоимен Калудов, Дончо Драгомиров, Павел Павлов, Стоян Касабов и др. Все още водещи бяха старите и любими маршове, в някои от които побързахме да подменим думите цар и бог с по-възприемчивите за момента. Най-добре пасваше думата народ. Бързо научихме и запяхме и новите: за войната, за септемврийското въстание и антифашистката борба. Фронтовите лирични руски песни се пееха до късна вечер от всички, насядали върху зъберите на островните скали или по вълнолома, свързващ ни с приказния, самобитен и неповторим Созопол. Това не са спомени на възрастта, а ненатрапена от никого линия на постепенно врастване в създаващите се структури и в обществено-политическия живот на страната. С всички сили се извършваше някаква вътрешна промяна, която не бе откъсната от миналото. Учебния кораб "Асен" превърнахме в неповторим, плаващ клуб с подготвена програма и бяхме готови да я изнесем пред всички и навсякъде, където спирахме край брега.

Художественото слово, едно от постиженията на училището, отново се върна. Артистите от Варненския театър Коларов, Громов, Атанас Величков, бивш школник от МСШ, и, струва ми се, младата, все още любителка Катя Динева и др. даваха от времето си, не жалеха труд и обучаваха желаещите в това голямо изкуство. Правеха плахи контакти с варненската и особено със созополската младеж за съвместна работа. Божинов, Ив Василев, Н. Ангелов им помагаха във ветроходството.

Старата и износена радиоуредба, старателно поддържана от Филипов, освен с непрекъснатото "Капричио" на Чайковски се превърна в политическа трибуна. По нейните дрезгави микрофони се осмелиха да прочетат свои първи, съдържателни и украсени политически стихчета, злободневки и др. другарите Васил Божков, Аце Борисов и др. Прочетени сега, те звучат твърде наивно, но затова пък бяха и си останаха сърдечни и откликваха на вътрешните и външните събития неподправени и без нагаждане. Посвещаваха се на Първи май, на края на войната, на изборите и по-късно на национализацията. В първоначалния опит за марш на випуска четем грубовати, но несрещани другаде строфи: "След тежки дни над родната страна, червената звезда изгря"... или "Републико, над тебе днеска бдим!", в предизборните "Веч няма съмнения - капка дори, че тъй както преди, с таз любов, що в народа гори, и тук ОФ ще победи." Във финала на едноактната пиеска за национализацията е изразено народното доволство: "Нека дружно всички да се веселим, няма вече спекуланти да търпим. Капиталистическите врани, всички на боклука са събрани." Тук авторът е Ацето и въпреки че днес се изчервява, тогава влагаше душата си. Времена и младост.

Издаването на първия стенвестник - училищен "Фар", като нова форма на агитация и пропаганда откри и възможността за публична изява на много млади дарования поети и художници. В неговото списание от първия брой се включиха Петър Андреев - карикатурист и печатар, и илюстраторите карикатуристи Васил Попов, Борислав Стефанов (Чифликчиев), Митанов и др. От този момент Петър Андреев (Врабеца), изглежда, обикна професията на военен кореспондент и журналист и я отстояваше докрай професионално. Останалите след масовите съкращения вложиха таланта си в кукления театър, архитектурата, корабостроенето и т. н.

Още два момента в този начален етап, с които се сложи началото на нещо ново и непознато до момента за българската армия и училището: политическата украса, нагледната агитация и текущата политическа информация.

Първата политическа информация в Морското училище е изнесена от негов възпитаник и е от октомври 1944 г. Темата бе "Защо воюваме против фашистка Германия". Нейното съдържание беше в душата и съзнанието ми още от дните и вечерите, прекарани на събранията и сбирките в родното ми село, от първите дни на септември. Подготвих я, както се казва, на един дъх. Подтикът идваше от разпространяваните слухове за грубостта и жестокостта на преминаващите през страната части на Червената армия, които "премазвали добитък, кокошки и патици на населението". И всичко това съпоставено с "културното поведение на немския войник". Това предизвикваше вътрешната ми реакция и негодувание като неотговарящо на истината, и не само у мен. Освен това чрез опозиционния печат се внушаваше на народа, както вече споменах, за излишното включване на България във войната. Лозунгът на ОФ (отечественофронтовското) правителство "Всичко за фронта, всичко за победата" те замениха с "Хляб и мир".Получих усещането, че информацията имаше успех въпреки нейното несъвършенство. Прочетох я с патос на плаца, под голямата топола, която дълги години се извисяваше в двора на днешното Морско училище. След един-два дена я повторих в препълнената класна стая, което говореше, че е оценена положително. За тази първа политическа информация принос има и мич. I р. Калин Цачев, че подкрепи инициативата.

Нагледната агитация е вторият момент. И в случая темата е пренесена от родния ми край. В гимназията се увличах в рисуване и се заех да изразя момент от бригадирското движение. Използвах обемни форми от картони и нагъната хартия, изрязани фигури и др., които, подредени на пода, създаваха обемна панорама на обект от строителството на жп линията Ловеч - Троян. Композицията показваше как младежи бутат препълнена вагонетка през отвора на тунел. От двете страни на паното са застанали с оръжие в ръка моряк и войник. Темата е очевадна: "Младежки труд и отбрана" или "Единство между народ и армия". И двата елемента бяха важни и актуални за момента. Случаят с "творението" е показателен и от друга гледна точка. Командването на училището съвсем смирено и без реакция на неодобрение се съгласява тази неугледна купчина от картони и фигури да заеме официалното фоайе на училището и да затвори парадния изход към плаца. И сега ми е трудно да оценя дали мълчаливото приемане на "нагледната агитация" от този тип и майсторлък е в резултат на все още неотминалото началниците ми стъписване, или пък е прозрение за нейната полза и необходимост. Най-вярно е и едното, и другото, но с предимството на неубеденото съгласие, най-меко казано, като негов автор.

Променяхме се, увлечени от лозунги и мъдростта на преживелите. До края на 1944 г. и първото полугодие на следващата, както пролича от изложеното дотук, се променяхме предимно под влияние на формите на самодейността и вътрешните и международните събития. Нищожно малък бе приносът на организационния живот и учебния процес в тази насока. Това бе естествено. В казармата все още не бяха разрешени структурите на партийната и младежката организация. В учебната програма не бяха включени обществено-политическите науки. Преподавателският колектив бе в процес на доокомплектоване, а заварените продължаваха да се пренастройват.

Невъзможно е. Деветосептемврийската победа на Отечествения фронт нямаше как да не завърши със съд над виновниците за въвличането на България на страната на фашистка Германия, за масовите убийства, за инквизициите и опожаряването на редица селища. При това имаше международен повик от коалицията за такъв съд. Може да се оспорва юридическата издържаност на народните съдилища и тяхната процедура по места, но те бяха законови и ограничиха възможните в подобна политическа ситуация масови отмъщения. Дадоха възможност да се осъществи правораздаване според законодателството в един такъв емоционално-революционен и трудно контролируем период. Разбира се, присъдите бяха и възмездие, което съдилищата трябваше да ограничат, колкото могат, в рамките на закона. Към този период на историята ще се връщат историци, юристи, засегнати и възмездени и всеки един от тях, от позицията си, ще търси най-вярната оценка, ще търси правдата. Това е абсолютно необходимо и ще се отрази оздравително на нацията. Но тук към народните съдилища посягам само като факт, който силно ни обвърза към вътрешната политика. На общоучилищни събрания помощниците Парашкевов, Халачев, Калчев и Бояджиев красноречиво разкриваха лицето на фашизираните властващи, някои от които са лично отговорни за извършените злодеяния. Това бяха масирани политически уроци. Вярно е, че на митингите отивахме под строй, но нас така ни водеха на баня, на молебен и на театър. Важното бе, че със скандирането си там ние изразявахме гласно и видимо-публично личното си и на институцията отношение. Тези политически изяви през януари и началото на февруари 1945 г. зачестиха и бяха по-целенасочени. Слушахме и четяхме обвиненията на Гено Гутев - народен обвинител, и на председателя на I състав на народния съд - Петър Бомбов. От тях научихме за постановлението на МС N 310/24.IV.1944 г., с което на "войската се възлага задължението да се справи с нелегалните, както намери за добре". Научихме за заповедта на командира на III армия ген. Христов под N 26/10.V.1944 г., в която в точка 4 разпорежда: "...борбата да се води настойчиво, решително и безкомпромисно с едничката цел унищожаването на врага... всички нелегални, чуждите партийни групи и техните помагачи да се унищожават." Отново се убеждаваме в каква кървава разправа е искал да включи Морското училище в декемврийската блокада на Варна този фашист с пагоните на български генерал. За първи път узнаваме за убитите девет комунистически функционери, предимно варненци, и това, че от тази кървава оргия не е успял да остане настрана Черноморският ни флот. Да отговаря за това пред народния съд е изправен неговият командир кап. II р. Вълчо Тонков и още пет флотски офицери: Илия Константинов (самоубил се на гара Каспичан), Васил Ачев, Ал. Богданов, Р. Миланов и Александър Божков. Не скривам, че тогава не анализирахме постъпките на привлечените от съда. Приемахме обвиненията като обективни, а присъдите заслужено справедливи. Бързо свикнахме с митингаджийската народопсихология и настървено скандирахме подаваните ни лозунги: "Смърт!" или "Искаме заслужено наказание за убийците!" Тези искания адресирахме директно към състава на съда. Скандираните лозунги или големите заглавия на варненските вестници "Флотски командири престъпници!" силно нажежаваха политическата обстановка и страстите, което не изключваше възможността да се насочат ударите и върху останалото множество флотски офицери, които допреди няколко месеца предано и добросъвестно са изпълнявали уставните и клетвените си задължения и примирено се приобщиха към отечественофронтовското правителство. Вероятно като са оценили това, авторитетни и преживели превратностите на много времена и в борбите на комунистическата партия и вътре в нея, помощник-командирите на ВМС Кирил Халачев и на III армия полковник Йонко Панов излизат в печата и на събрания пред личния състав, за да озаптят и не допуснат по-невъздържаните и левичарски настроените да посегнат без законова основа върху тези хора. А че такава опасност от посегателство е съществувала, личи от заповедта на министър Антон Югов, в която заповядва: "Лицата, които се завръщат от фронта и са търсени от властите, да не се задържат" (в. "Народна войска", бр. 232/1945 г.). Това е през юли, а съдилищата са през януари - февруари. Йонко Панов излиза в "Народно дело", бр. 126, 1945 г., със статия, която намирам за исторически ценна и цитирам по-пълни извадки от нея. Там той пише: "Нашата войска е жива и неразделна част от българския народ. Раните, нанесени на народа, са и рани на войската, пролятата народна кръв е изтекла от родната войска, разплаканите и завинаги зачернени майки и сестри са майки и сестри на нашите воини... Нашата войска иска бъдат издирени и наказани виновниците за престъпленията... тя иска да бъдат наказани онези, които осакатиха духовно командири и войници и хвърлиха войската в кървава братоубийствена война, онези, които извършиха страшното опустошение в нашите офицерски кадри и разрушиха морала и дисциплината, онези, които непосредствено убиваха и опожаряваха облечени във военни мундири, които убиваха вярата и надеждата на народа във войската и нейния команден кадър, които разрушиха престижа и любовта на българския народ към българския офицер. В борбата за изход от това състояние особено важно е да се отделят в съзнанието на народа и армията вулгарните убийци и престъпници, пратени пред народния съд, на които народът бе сложил незаслужено пагони на офицери от войската... На вторите обаче нашият народ и войска дължат почит и уважение като към офицери водачи на въоръжената част на българския народ /подч. мое - Й.Й.).

Статията допринася да спадне напрежението сред офицерските среди, което митингите и лозунгите приповдигнаха масирано, и ги подтикна за работа, особено тези, които с разум и разбиране възприеха платформата на правителството. Разбира се, нито Йонко Панов, нито Кирил Халачев се молят за подкрепа и не отминават с мълчание тези, които възможно от неразбиране, от тъга по миналото или по лично убеждение търсят пътища за контакт с политическите групировки, поставили си задача да спрат започналия процес. Изборите изостриха тези различия и се оказаха като водораздел. Една малка част от подофицерите и офицерите не скриваха предпочитанията си към тях и ги търсеха. Това тяхно отклонение разхлабваше армията и не съвпадаше със задълженията на офицера, който още от миналото е утвърден за водач на въоръжената част на народа. В такива моменти на откъсване на войската от народа зовът в речите на Панов и Халачев ставаше друг. Те предупреждават офицерството, тръгнало на разцепление, осъждат постъпките му като несъвместими с гласуваното му доверие. В този период партията действително се домогваше до армията, но на нас въпросът за еднопартийност още не ни беше ясен за разлика от невъзможността за партийно разноезичие в нейните редове.

За съжаление след 7 - 8 години кадровата политика на тези двама първостроители в българската армия и военен флот ще бъде внимателно анализирана от позицията на вижданията на постоянното изостряне на класовата борба и нейния безкомпромисен характер и ще бъде осъдена като неотговаряща на това. Отстраняват се и двамата от армията и флота и местата им постепенно се заемат от по-младите и напористи за командване кадри.

Митингите, в които участвахме, бяха много и с все по-остри и конкретни искания и адресати. Навлязохме в тях голобради младежи като на митинги на възмездието и отмъщението, продължихме ги като възмъжали - в годините на победите, възхода, дружбата, в името на партията и нейните непогрешими лидери, все така скандиращи понякога неистово, и в душата ми остава убеждението, че тази форма на проява превръщаше народа в нещо друго, различно от това, което е, в свое отрицание и необуздана човешка страст, ненавист и сервилност, и го оценявам като най-нисшата форма на духовна изява. Митингът не е истинската народопсихология. Тя е нещо по-друго, първично, отседнало от вековете в душата, което умело използват заинтересовани лица, партии, религиозни общности и др. Истинската народопсихология е изразявана публично от народа ни на мегдана, на масовите веселия, на детските и ученическите манифестации - спектакли и на военните паради. Тук няма заклинания. Има състезание за най-доброто, най-красивото, на вдъхване вяра в народа за неговата сигурност. Лесно ми е така да премина към първата първомайска манифестация и първия деветосептемврийски парад.

Всяко едно от тези събития е оставило дълбок спомен у нас. И е обяснимо. Двете се състояха в столицата, с което продължихме традицията да се състезаваме със сухопътните войски пред столичани и възстановихме нарушените връзки. Както стана в Добрич. Паметни са с това, че за първи път в историята си армията манифестира на 1 май с народа, с това, че съвпадна с историческото събитие - падането на Берлин, което по същество бе краят на Втората световна война. А парадът на 9 септември е първият след победата.

Парадът е нещо като отчет на управляващите за изминалата година. Той е специфичен преглед на подготовката на войските и обществена проява на националната независимост, на държавността. Така бе и в случая, още повече че ставаше под зоркото око на Съюзната контролна комисия. Това бе най-добрият момент да се демонстрират стремежът и готовността ни за независимост, нещо подобно, което бе показано на старозагорската поляна след Освобождението пред свои и чужди от военизираните, потегнати и въодушевени войскови и спортни формирования - от българската земска войска.

Вероятно при окомплектоването на ротата за първомайската манифестация са оценявали освен физическите и строевите качества на участниците и тяхната политическа нагласа. Затова недоокомплектоването с възпитаници се допълни от моряци от дунавската флотилия. За командир на ротата е назначен мич. I р. Сирко Сирков, красив и с подчертани строеви качества офицер. Освен това той умееше да сплотява колектива и да поддържа в него борбен и състезателен дух. Такъв дух и желание за победа имахме през цялото време на тренировките във Варна и Русе и на плаца на Военното училище в София.

На първомайската манифестация ни класираха на първо място, а на парада на 9 септември по същество бяхме декласирани. Причината е в това, че пред трибуната преминахме в бавен темп. Проявихме такава упоритост , че оркестърът направи опит да се пренастрои по нас и сам се обърка. Оцениха, че наложеният такт не е възприет у нас, не е уставен и е по-близък до този на немската армия. Това беше тежка присъда и ни заболя. Успокоявахме се, че гражданите не са разбрали този гаф и останахме с радостта си, че пред целия път от портала, по булевард "Руски" (сега отново булевард "Цар Освободител") и на площада пред Народното събрание ни аплодираха. За софиянци бяхме най-добрите и ние не накърнихме тяхната любов към моряците.

След манифестацията ни пуснаха 3 - 4 дена в отпуск. Въпреки желанието ми да разгледам София вечерта се отправих за гарата. Пътническите влакове не достигаха и отрано бяха препълнени. Натоварихме се на един прикачен "конски" вагон. Нямаше негодувание. Знаехме си хала и се примирявахме с бедността, още повече че тя съгласно програмните обещания (двугодишния план) нямаше да продължи дълго. По този случай ми се иска да припомня на по-младите поколения, че в тези години въпреки социалната си разслоеност и партийно разнообразие народът ни бе единен в желанието и дейността си, за да подобри с нещо този труден живот. Имаше конкретни и осезаеми цели, които догонваше.

След полунощ, едва преминали Балкана, някъде между Роман и Червен бряг, влакът се задържа повече, отколкото очаквахме. Вярно, че все още нямаше точно разписание, но се придвижвахме напред. Забелязвах, че се задържат и насрещните влакове. По перона се тълпяха хора, пътници и служители. Всички викаха "Ура!", прегръщаха се, стреляха с ракети и кой с каквото имаше. А тогава имаше с какво да се стреля. Долавяха се думите: "Берлин падна!", "Войната свърши!". Беше рано сутринта на 2-ри май 1945 г. Незабравимо пътуване! Велика радост! Влаковете из страната спираха и продължаваха по маршрута си след спадането на радостната възбуда. Това вече няма да се повтори като израз на свободата на духа. Други, неповторими бяха подбудите.

Още нещо, което малцина помнят, но е твърде показателно за обстановката, в която се намирахме, и за местата на победителя и победения, т. е. ние. Чувствата ми са от парада на 9 септември. Първият. На него, както казах, упорито, инатчийски демонстрирахме националната си независимост. Това бе проявата на духа ни, беше нашето желание да ни забележат. Дали този стремеж е убедителен, ще проличи от бъдещите решения на победителите, чиито представители прецизно следяха за поведението ни.

По пътя за гарата преминах отново пред трибуната, пред която преди часове заложихме всичко, на което сме способни, да защитим това, което сме. Смутих се от видяното. Пред Народното събрание, олицетворяващо независимостта ни, над трибуната пред неговото стълбище, се развяваха знамената на победителите съюзници: Съветския съюз, Съединените американски щати и Кралство Англия. На горния ред са портретите на Сталин, Труман и Атли, а под тях, подредени живи и мъртви, на Г. Димитров, Ал. Стамболийски, Кимон Георгиев, Асен Златаров.и маршал Тито. От прочетеното във вестниците разбрах, че официални лица от наша страна са били регентите професор Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов.

На читателя сигурно прави впечатление, че за българско знаме не споменах. Възможно от вълнение, но нашия трикольор не открих. Навярно е бил там, на мястото, което се отрежда на победените. Затова пък тези "победени" излязоха да манифестират своята победа, свободно избрания си живот и път на развитие и необременени от дипломатическа протоколност да бъдем или да не бъдем, преминахме пред съдниците си, както пише журналистът за тогава с "гора от знамена - трицветни, червени и оранжеви". Въпреки патоса на този журналист като бъдещ въоръжен защитник на държавата си пожелах никога повече България да не бъде освобождавана от когото и да било и знамената ни никога да не бъдат под другите знамена, а наравно със знамената на останалите държави, малки и големи, богати и бедни. Докогато мога и с каквото мога ще се стремя към това. Вече гоня седемдесетата си година и, струва ми се, не съм се отклонил от тихото си обещание, а да го променя, няма и време, няма и в името на какво по-добро.

От всички обществено-политически събития в този период с най-голям ефект за нас са първите избори. Те станаха и начало на обрата във взаимоотношенията ни - политически и морални, като нация и държава. Причините бяха много, но за нас като военни на първо място бе стремежът на опозиционните групировки да ни лишат от това, което ни въодушевяваше и ни правеше равностойни в правата си на граждани - правото да избираме и да бъдем избирани. Това току-що придобито право ревниво пазехме от всички посегателства. Ако някой офицер или възпитаник на училището е изразявал най-малкото безразличие към тази придобивка, убеден съм, това е само подражание на някого от най-десните крила на блока. Те се уплашиха от това, че губят позиция във войската и се обявиха за отнемането на това право. Изпит за политическа зрялост на училището бяха насрочените за 26 август 1945 г. избори. Разбира се, като всеки изпит успехът зависи от подготовката. Тази подготовка бе политическа борба, водена по правила, с които ние, младите, се сблъсквахме за първи път. Нейното съдържание при нас определиха ветераните комунисти. Със статия излезе Атанас Парашкевов, в която търси корена на агресивността на опозицията. Добри Терпешев говори пред чинове на варненския гарнизон ("Народна войска", бр. 269/1945 г.), а Кирил Халачев пред флотските офицери и излезе с интервю в "Народна войска", бр. 268. В него уверява, че "моряците здраво стоят на ОФ позиции, от които няма да отстъпят", и че "морските войски ще излязат като гранитен блок в подкрепа на своето любимо правителство". Откъде такава увереност в Халачев? Безспорно тя идва от множеството митинги и предизборни агитки, обхванали всички брегови и корабни поделения. Активно се включи и Морското училище ("Народна войска", бр. 270/1945 г.). Идва и от това, че в тази кампания участват и агитират офицери, чието поведение се следи от другите им колеги. Показателен в това отношение е митингът на моряците във Варна, на който началник-щабът на Морски войски кап. I р. Кирил Зашев произнася емоционална реч в подкрепа на политиката ("Народна войска", бр. 270/1945 г.). В нея директно и образно говори как и защо трябва да победи предлаганата платформа. Като сравнява България с кораб, ОФ правителството - с комендант, пътниците - с целия български народ, екипажа - с всички държавни, ОФ институции и обществени организации, Зашев посочва, че този кораб се е отправил за отсрещния бряг "на обетованата земя с пристанището, което се казва Независимост, Демокрация и благоденстваща ОФ България". Но, предупреждава той прозорливо, в това "разгневено море корабът България ще достигне успешно тази земя" само ако пътниците - целият български народ, отдадат безграничното си доверие на мъдрото ръководство на коменданта на парахода - правителството".

Както се вижда, нямаше никакви основания този ентусиазъм да завърши с отлагането на изборите. Така си мислехме ние. Западните държави обаче в стремежа си да не допуснат България да тръгне по избрания, начертан и, както разбрахме, предварително договорен в Ялта път на развитие, който при всички случаи щеше да бъде посоченият от Съветския съюз, ги смути. Насочиха се и подтикнаха довчерашните партньори на комунистите в борбата против фашизма и монархията да преминат в нейна категорична опозиция. Създаването на конструктивна опозиция се приемаше за възможно и търсено, но развихрилите се след това партийни страсти създадоха трудна и непосилна работа и за това всички те, без БЗНС "Ал. Стамболийски", лесно преминаха от прояви по правилата на опозиционната борба в реакционни и на места диверсионни действия. Това предопредели и по-нататъшния "диалог". Взаимната търпимост, каквато нагласа имаше първоначално, отстъпи място на остри нападки и заговори. Вестниците започнаха да се пълнят с информации, които говорят за други политически реалности като това, например, че Г. М. Димитров, изключен от БЗНС, е закупувал пистолети за въоръжаването на съюза ("Народна войска", бр. 227). Не закъсня и телеграмата на Г. Димитров от Москва като отговор на писмо на завършващите артилерийска школа помощник-командири. В нея с дата 29.VII.1945 г. той пише: "Освободителната война завърши победоносно, но борбата против фашистките остатъци, против техните тъмни реакционни сили в нашата страна продължава. ..." и т. н. Становището и на останалите функционери е същото.На всички, надявам се, ни направи голямо впечатление високонравствената статия на полк. Йонко Панов, и, сега и той в тази обстановка, когато опасността заплашва достигнатото с пролятата кръв, стана друг. На 22.VIII, дни преди изборите, в реч от името на войската той изтъква: "...шепа изменници и предатели, но не от вчера, а твърде отдавна минират делото на нова демократична България, касае се за един отвратителен заговор... Тази група изменници и предатели, така наречената опозиция, в своята платформа има пункт, който засяга нашата народна войска. Господата искат българската войска да бъде затворена в казармите, отделена от българския народ, за да може отново да бъде хвърлена срещу него."

Конфликтът е назрял до предел. Тушира го, но за кратко съобщението на правителството, което показва, че то разбира, че има нужда да се направи компромис в името на бъдещето. Само ден преди изборите то обявява решението си. "Правителството, като взе нотите на САЩ и Англия... след като сондира мнение със Съюзната контролна комисия, която със съобщение от днешна дата препоръчва на българското правителство с оглед на неговия стремеж за улесняване сключването на мира да отложи изборите... като вземе под внимание препоръките и в желанието си да се избегнат изказаните опасения относно подготовката и провеждането на изборите, правителството реши да отложи изборите за по-късен срок..." Всичко е пределно ясно.

На 19.ХI.1945 г. в. "Народна войска" публикува резултатите от проведените избори. "...Морски войски гласували 98 %. От тях за Отечествения фронт - 92,9 % ..." Изборната победа е категорична, но политическите проблеми в страната и училището стават по-напрегнати.

Историците тепърва ще анализират този период и в него сигурно ще открият вина в комунистическата партия, която бързо възприема курса на еднопартийната система в страната и армията като единствено възможен вариант.

А как аз видях този процес, ще проличи от следващите страници.