ОТ АВТОРА

„Бих искал да се отблагодаря на морето,
на неговите кораби и хора,
на които оставам задължен за всичко,
изградили ме такъв, какъвто съм "

Джоузеф Конрад

МОЯТ ДОМ, МОЯТА СТРАСТ

Моят дом е корабът ми, а моята страст - желанието да опиша плаванията му по сините меридиани и паралели на планетата - от антрето на Екватора до прага на Северния полюс. Герой на пътеписите ми е екипажът, който със самоотвержения си труд превърна мечтите ни в реалност.

Пътническият кораб ,,Варна" не бе само дом. С основание можем да го наречем „университет", „крепост", „побратим", заради любовта, която моряците питаят към корабите, с които се отправени в безкрая. Територията "българска земя", отплавала с трибагреник на мачтите, се превръща и в съдба на моряка. В открито море корабът е и нашата надежда, закрила, школа за мъжество, а се оказа и муза за перото ми:

Море,
не ти,
а кораба ми в тебе е светиня.

Ти без моряци,
без поети,
не си оазис, а пустиня.

Когато реших да започна тези редове, бях вече хвърлил тежки котви на брега. Попътните ветрове ме отведоха в скромната ми стая и аз вдигнах ветрилата на.. .спомените. Непреодолимо беше желанието ми да разкажа за проплаваните хиляди морски мили по океани и морета, за стотици градове и туристически обекти, които посетихме, за красотите ,които съзерцавахме и за достойн­ ството с което защищавахме честта си на морска нация. В интерес на истината трябва да призная, че и „турбините" ми вече се задъхваха от ЕК-агето и ЕГН-ето. Спомените поръждясваха от плиските на вълните и прибоя на времето, но... дяволчето на перото все по-упорито ме ръгаше с ръжена си, да се захвана с тази „дяволска" работа.

Беше 1968 година Комитетът за корабоплаване, търговия и развитие 1ЖСТАО към Организацията на обединените нации, току що бе обявил Република България за пример от развиващите сестрани по темпове на развитието на морския транспорт в света. Заслугата бе на морските труженици. В този период страната ни притежаваше завиден корабен парк:

Танкерният флот разполагаше с 18 кораба, 209 791 т. дедуейт, 138 946 бруто регистър тона.

„Балкантранс" развяваше български флаг на м/к"Алкид" с 1920 т. дедуейт, 1325 бруто регистър тона.

„Балканшип" провеждаше туристически плавания с корабите:

„Васил Коларов" за 105 пасажери, „Несебър" - 305 пасажера и „Варна" с 486 пасажери или общо с 900 пътнически места, 21 045 бруто регистър тона.

Стопанско обединение „Океански риболов" кръстосваше синята вселена с м/к" Слънчев бряг" и модерните траулери: „Балкан", "Фрегата", „Пеликан", „Лебед", „Буревестник", „Албатрос" и „Феникс" с общо 24956 бруто регистър тона.

По Дунав Българско речно плаване притежаваше модерен флот:

В списъка не влизат по-малките спомагателни корабчета и катери.

Затова оценката на световната организация бе напълно обек­тивна. Общият тонаж на родния флот надхвърли 1 000 000 тона. Това бе заслужена чест за родината и морските труженици.

„Белият флот" на България нямаше претенции в елитните пасажерски плавания, но имаше амбиции за доказване на ролята и призванието си за емисар и радетел за дружбата между народите. Винтовете на корабите браздяха ежедневно цялото ни морско крайбрежие, а чужденците се озоваваха за часове от „Златни пясъци" - Варна на „Златния рог" в Истанбул.

На 15 септември 1967 г, на кея на Морска гара Варна залепи мощната си бяла снага един от най-красивите за времето си пътнически кораби в света - бившият английски лайнер „ Оушън Монарк" („Царят на океана"). Под български флаг той бе удостоен с името на черноморската ни красавица Варна. Настана „златния век" на българското корабоплаване и „златна жътва" - за пасажер­ ското. С много дискусии, с много недомлъвки, с много обективни и субективни мнения бе ознаменувано това събитие, свързано с капиталовия ефект и туристически нюх на страната. Аз нямам намерение да го обсъждам. Дебатите за рентабилност, финансови проблеми и финикийски знаци предоставям на всеки, който се вълнува от тези въпроси. Аз искам да ви представя света през очите на българския моряк. Онази действителност, запокитена зад девет морета, в десето, там където за първи път прозвуча българска реч. Там, където за първи път небеса, брегове и хора видяха трикольора с лъвчето на Левски. Историята доказа необходимостта от съществуването на „белия флот". В онези години България можеше да превозва над 3000 пасажери дневно по туристическите )бекти. Сега - нито един.

Имал съм щастието да плавам в екипаж, или като пасажер, с всичките споменати по-горе пътнически кораби, в това число и луксозните :а своето време дунавски красавци „Александър Стамболийски", „Димитър Благоев", „Цанко Церковски". Всички тези "витязи'' бяха домове на хиляди морски труженици. Морякът с основание се гордее със своите кораби, със схватките си с моретата и океаните, с великата река Дунав, с бреговете, които е посещавал и с труда си, който често граничи с геройство. И аз имам основание за гордост. И ако моето „дяволче" - перото е толкова настойчиво, защо да не опиша онова, което съм преживял.

Редица автори се гмурнаха в глъбините на маринистиката. Изплаваха, или не, аз приветствувам опитите им да разкрият прелестите на морето. Ако идеите на човека са по-големи от гребе­на на вълните, можем да станем съпричастни и на героични подвизи. Но ако музата се изпича за тен на някой плаж, само ще си

въобразяваме, че пишем ода за морето. Истината е една - има писа­ тели за морето, има и писатели от морето. Едно е да съзерцаваш морето от брега, друго - да възседнеш вълната и в многообразието на нейните девет бала, да почувстваш повеите на дванадесет балови емоции. Тези, които топят писеца си в огромната мастилница на океана, могат да разчитат на признание. Тогава морето е море, морякът е моряк, романът е роман. Нямам претен­ ции да се вживявам в ролята на литературен фар, но много ми се иска с пелингатора на моряка да запозная читателя с морската безбрежност и да го направя съпричастен на моряшкия живот.

По повод на моите морски страници председателят на Българ­ ски морски съюз, бивш генерален директор на Параходство Български Морски флот капитан Атанас Йонков бе написал:

"За мен тази книга е зов на море, блян за море и аман от море, но преди всичко дъх на море. С нея се чувствам на кърмата на кораба, където често, след вахта, хвалим или хулим морската стихия, нейните ласки и жестокост. И себе си виждам сред екипажа, дръзнал да покорява морската стихия, верен на любовта си към нея. Отново ме люлеят бури, дерзая, проклинам вълните и прегръщам морето, толкова крепко, колкото и то мен."

Редица морски творци поддържаха истинския курс на българската морска поезия и проза. В техните произведения всяка буква е море, всяка страница - океан и те превръщат художестве­ните герои в реални личности.

Ако погледнем към хоризонта на маринистиката, ще видим ветрилата на млади творци, побратимени с морето, а на кея снажните „кораби" на Върбан Стаматов, Борис Априлов, Никола Радев, Славчо Чернишев, Константин Площаков, Атанас Стойчев, Петър Незнакомов и още много други творци. И понеже ги чувстваме приятели, предоставяме на критиците да измерват баловете на техните произведения. Ние - моряците измерваме

само каратите на достойнствата им.

Вероятно виждате, драги читатели, бурята, в която навлизам, когато и аз хващам перото, за да плавам в килватера на тези достойни и талантливи творци. Чувствам се в окото на циклона. Да хвърля ли перото като мъртва котва, или да рифовам ветрилата на разумен ход напред. Съответстват ли желанията на моите възможности? Морето пази своите тайни, то е безмълвно, няма памет, но аз имам. И не само памет, а и отговорност пред тези, с които пребродихме за две години десетки морета и два океана. Създадохме неповторими мигове на хиляди пасажери, които, също превърнаха кораба в свой дом, макар за кратко време. Плаващ дом, който им разкри прелестите на безчет туристически обекта в Евразия и Африка. Дълбоко осъзнавам, че не е по силите ми да пресъздам много ликото море в неговото многообразие. То е необозримо.

Бележитият български капитан далечно плаване Любен Генов често казваше, че любовта към морето се ражда в откритото море. Там възкръсва и неописуемата любов към брега.

Не зная дали ще се намери място на кея на маринистиката и за моята книга. Ще оправдая ли надеждите, които моряците заслужават?

Не искам да подслаждам солената морска действителност, нито да пресолявам романтиката. Дано обаче ви направя приятели на онази величава действителност, която с право наричаме Море, Стихия, Вечност.

А сега, нека вдигнем котви и отплаваме в морето хранилник, в морето тиранин, в морето побратим.

Щастливо плаване !

Благодаря ви, че сте с нас на борда.

Васил Дачев