Контраадмирал Дичо С. Узунов

1 юни 1921 - 11 януари 2015

Началник на Висшето народно военноморско училище “Н. Й. Вапцаров” за периода 1959 - 1972 г. (13 години). С подчертани заслуги за развитието на ВНВМУ като висше инженерно. Първият началник на училището получил адмиралско звание. Преподава международно морско право 7 години.

---

А В Т О Б И О Г Р А Ф И Я
на
Дичо Стефанов Узунов

Роден съм на 1 юни 1921 г. в село Арда, Смолянско, в семейството на Стефан и Дора Узунови. Бяхме четири деца – Елена, Никола, Димитър и аз. През 1940 г. завърших средното си образование в село Райково, сега квартал на гр. Смолян, и същата година записах Държавно стопанство към Юридическия факултет на Софийския университет. Като ученик в гимназията встъпих в прогресивното младежко движение, а като студент членувах в БОНСС. Към края на 1943 г. се завърнах в Арда и се включих в подготовката за създаване на партизански отряд в нашия край.

На 1 юни 1944 г. преминах в нелегалност и станах съосновател на Среднородопския партизански отряд “Колю Шишманов”. Брат ми Димитър беше ятак, а брат ми Никола по време на войнишкия си отпуск се присъедини към отряда.

Като партизанин участвах на 20 август в организирането и освобождаването на арестуваните в Арда и конвоирани за гр. Смолян двама наши ятаци, когато полицейският конвой минаваше през местността “Сините вирове”.

След Девети септември се прибрах в родното си село и месец по-късно създадохме партийна организация, на която бях избран за партиен секретар. Около два месеца по-сетне станах председател на местния комитет на Отечествения фронт.

С Регентска заповед от 1 юни 1945 г. бях назначен за помощник командир на 9-ти Граничен участък в Рудозем. Есента на същата година бях преместен за помощник командир на дружина в 21 полк в гр. Смолян. В началото на 1946 г. постъпих в помощник-командирския десет-месечен курс във Военното училище “Васил Левски” в София. През есента на 1947 г., след като в Смолян се премести 19 пехотен полк от гр. Раград, бях назначен за командир на дружината, дислоцирана в гр. Устово.

В края на месец януари 1948 г. встъпих в брак с Щуда Костадинова Узунова, която ни роди син – Стефан и дъщеря – Дора.

В самото начало на следващата 1949 г. група офицери заминахме за Москва да следваме във Военната академия”М.В. Фрунзе”, която завършихме към края на 1951 г. В тия следвоенни години, когато още пареха раните от войната, в Москва кипеше богат и разнообразен културен живот, от чиито плодове ние, доколкото условията позволяваха, най-рационално се възползвахме за обогатяване на нашия духовен мир.

След завръщането ни в Родината си, бях преведен на службав Щаба на Военноморските ни сили, въпреки категорично изявеното ми нежелание. На първо време бях назначен за заместник началник на Оперативния отдел. Три години по-късно, и след половингодишното ми “оморячване”, станах началник на Оперативния отдел.

През есента на 1956 г., заедно с офицера Васил Строгов, който също бе дошъл от сухопътните войски, заминахме да следваме във Висшия академичен курс към Ленинградската военноморскаакадемия. В курса, който беше започнал 3-4 месеца по-рано, заварихме три чуждестранни групи офицери – от Китай, Полша и ГДР. С всички тях бързо се сработихме и станахме много добър колектив.

Завърнахме се към края на 1957 г. и поех изпълнението на длъжността “Заместник началник щаб на Военноморския флот”.

Две години по-късно бях назначен за началник на Висшето военно-морско училище “Н.Й. Вапцаров”. На тази длъжност прослужих 13 години. От цялата ми служба в Българската армия тези ми години бяха най-смислени, най-интересни и най-ползотворни. Между другото, 7 години преподавах Международно морско право. Амбицията и основните ми усилия бяха насочени към научното израстване на преподавателския състав, към културното издигане на бъдещите морски кадри, и култивиране у целия училищен колектив уважение към националните ни добродетели, съзнателна дисциплина и почит към българския трибагреник.

От м. април 1962 г., след завръщането ми от едно плаване в Средиземно море, по мое разпореждане, във ВВМУ “Н.Й. Вапцаров” започна ежедневно да се вдига националното низнаме. Три години по-късно, на разширено заседание на Колегиума на Министерството на отбраната, разказах за тази ми инициатива и от следващата 1966 година, по указание на министъра на отбраната генерал Добри Джуров, над всички части на Въоръжените ни сили започна да се вее нашето национално знаме.

По това време, с цел повишаване на патриотичното чувство на младите поколения и най-вече на учениците от основните и средните училища, по решение на ЦК на Комсомола, се формира т.н. “Операция българска слава” с Главен щаб и щабове по окръзи. Командването на Варненския окръжен щаб бе възложено на мен. Особено полезно се оказа участието на курсантите от горните курсове на училището по провеждането на различните извънкласни програмни занимания.

На 9 септември 1969 г. бях произведен в звание контраадмирал.

През 1971 г. присъствах на Десетия конгрес на БКП като делегат на Варненската партийна организация.

През есента на 1972 г. бях преведен на служба в София – в Генералния щаб на армията, а по-късно ме назначиха за Главен инспектор по флота.

Един от сериозните ми ангажименти през тия години бе участието ми в Третата конференция на ООН по морско право. Бях заместник ръководител на нашата правителствена делегация, която се водеше от проф. Александър Янков. Конференцията продължи от 1973-та до 1982-ра година, като ежегодно се провеждаха основно по две сесии – в Ню-Йорк или Женева, а една от тях бе в Каракас. Година след подписването на Конвенцията, през 1982 г., участвах в специалната сесия в Ямайка за окончателното определяне статута и правомощията на Международния трибунал по морско право.

Още по време на службата ми, а и след преминаването ми в запаса (което стана през 1982 г. по моя изрична молба), взех участие в преговорите по разграничаването на морските нипространства (Териториално море, Икономическа зона и Континентален шелф) с нашите съседи на Черно море – Румъния и Турция.

По това време участвах също и в подготовката на Закона заморските пространства на Република България, който бе приет от Народното събрание през 1987 г.

В края на 1975 г. отправих писмо до Тодор Живков с предложение за въвеждане в страната ни лятно декретно време (каквото имаше в САЩ и в някои европейски страни). Държавният ни глава препоръчал въпросът да се отнесе до Политбюро. Като прескачам не малко подробности, след време подготвих Предложение до Председателя на Министерския съвет Станко Тодоров, подписано от Министъра на отбраната ген. Добри Джуров. И така, в началото на 1979 г. излезе Постановление на Министерския съвет за въвеждане на “лятно часово време”, а в края на годината Министърът на енергетиката проф. Тодориев изпрати благодарствено писмо до ген. Д. Джуров за голямата полза от “лятното часово време”. Той посочваше, че народното ни стопанство е спечелило 90 милиона киловатчаса електроенергия, толкова, колкото ТЕЦ “София” произвежда за един месец.

През 1987 г. бях привлечен от генерал о.з. Петър Илиев за участие от българска страна в общоевропейската група на запасните генерали от страните на НАТО и Варшавския договор, наречена “Генерали за мир и разоръжаване”. Групата правеше своите срещи ежегодно във Виена, а през 1989 г. във Варшава – по случай 50 години от началото на Втората световна война.

През 1990 г. участвах в Международен семинар в Москва, на който се обсъждаше проблемът за военноморското разоръжаване, който се отбягваше от западните страни.

През 2000-та и 2001-та години взех участие в антинатовски семинари на Балканските страни в гр. Солун.

Като гост на Комитета на Руската федерация “Мир на океаните”, участвах в две плавания с руски ветерани от Великата отечествена война с най-отдалечени дестинации: Одеса –Александрия – през 1995 г. и Ленинград – Лисабон – през 1996 г.

След като злата участ сполетя проспериращото ни Отечество, на протестни митинги и със статии не веднъж съм заставал срещу реставрацията и най-вече срещу влизането на България в НАТО и против установяването на американски военни бази на наша територия.

Заедно с проф. Чавдар Кюранов подехме инициативата за създаване на “Гражданско движение за неутралитет”, което издаде редица декларации, обръщения и апели, с които отстоявахме идеята за неутрална България. Освен това, бях един от инициаторите за учредяване на Сдружението “Генерали и офицери от запаса в БСП”, което активно поддържаше идеята за независима, суверенна и неутрална България.

Имам редица публикации с най-различна тематика, и в най-различни вестници, списания и сборници, някои от които – съветски. Писани са преди и след излизането ми в запаса. Освен това, през 1964 г. излезе от печат биографичният ми очерк за Васил Димитров. В съавторство с кап. 3 ранг Иван Урумов написахме студията “Психологически основи на военната дисциплина”, поместена в “Трудове на училището” – 1969 г. През 1993 г. издадох селищнатамонография “При изворите на Арда”, през 2003 г., в съавторство с проф. Чавдар Кюранов, подготвихме научно-популярното издание “Неутралитет или НАТО”. Брошурката “Чуждите бази – заплаха засигурността на България” излезе през 2004 г.

Това е, което можах от 90-годишния си живот да вместя в три страници.

София, 21 май 2011 г.

Автобиографията на контраадмирал Узунов е предоставена от оз кап. I ранг Румен Тотев на 11.01.2015 г.