Мисли по случай 70 години от разстрела на Никола Й. Вапцаров

Инж. корабоводител Васил Дачев

от випуск” Вапцаровски” на ВВМУ „”Н.Й.Вапцаров”

Б Е З С М Ъ Р Т И Е

Безсмъртието си Никола Йонков Вапцаров постигна абсолютно сам в борба със „скован от злоба свят”. Той сам определи своето място в гигантската борба за нов, по-справедлив живот и се превърна в нововременен Прометей, възправен срещу насилието:

Зная свойто място във живота

и напразно няма да се дам.

Честно ще умра като работник,

в боя ни за хляб и свобода.

На 23 юли 1942 г. в мрачен, злокобен тунел на човешката ненавист, отеква залп. Коварен залп, който отнема живота на големия син на майка България, антифашиста, поета, Моряка Вапцаров. На този ден, Човекът, който написа „Песен за човека” и сам изживя живот като песен, отплава в безсмъртието с песен на уста.

„ С какво ще щурмувате, моля? С куршуми!...”

Песен и Вяра не могат да бъдат разстреляни!

Едва 15 годишен юноша, синът на гордите върхари и хайдушки мури на Пирин, се отправя към изгрева на слънцето, за да свърже съдбата си с родното Черно море.

Шест годишния период на обучение на Вапцаров в Морско училище оказват изключително значение за възмъжаването и каляването му като личност, като поет, като патриот. Суровата воинска дисциплина и войнски дух определят неговия верен курс в живота, в човека и морето. Морето калява чувството му за дълг и родолюбие и му дава онази душевност, която го извисява в поезията и нравствеността. И в най-ранните си стихове за морската стихия Вапцаров достига забележителна картинност, която ни впечатлява и до ден днешен:

Танцуват вълните в кипежа си вечен,

заливат скалистия бряг.

Замират...отново с нечувана песен

Стихийно се пускат във бяг.

Поезията, неговите буреносни Импресии за морето, родени сред вълните на борда на корабите „Стефан Караджа”, „Камчия”, „„Бургас”, торпедоносеца „Дръзки”, ги превръщат в песни – волни като вълните и безкомпромисни като бурите.

Откровението на Моряка при сбогуването си с Морето разкрива любовта, която верния син на Пирин питае към него и неговите чеда:

“Защо не ме люлееш, защо не гърмиш, защо
не чупиш мачтите ? Аз искам за последен път да
изпитам силата на твоята стихия. Искам за последен
път да ме покръстиш с бурята, която жадувахме с
моите другари…Прощавай, мое хубаво,
родно Черно море”.

От „трюмовете пълни с лепкав мрак”, животът на Вапцаров продължава „под безрадостния пряпорец на безработните” в един „скован от злоба” свят. В коварството на този свят той изповядва пред баща си: „Освен хляба си който изкарвам, трябва ми и друг хляб” . Това откровение определя съдбата на бъдещия антифашист, който обича „живота с грубите лапи чилични” И не само обича, а всеотдайно се включва безмилостно жестоката борба за човешки правдини.

На 23 юли 1942 в 11 часа съдът произнася присъда № 509 с която...”в името на Негово Величество Борис ІІІ, Цар на българите” Вапцаров и петимата му съратници, се осъждат на смърт чрез разстрел. Нека си повторим последните думи на Вапцаров пред страшния съд: „ Аз действувах с пълно съзнание, че служа на своята родина. Не се разкайвам за нищо. Милост от никого не моля”. Да си припомним ли, че три дни преди произнасянето на присъдата, гробовете вече са били изкопани. Верен на природата си, фашизмът осъществява коварното си дело.

В 14 часа на фаталния ден Вапцаров написва последното си стихотворение, което скоро след това ще се превърне в химн в световната поезия:

„Разстрел, и след разстрела.....

........................................................

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме”

На 33 години Христос бе разпънат на кръст за вярата си в Бога.

На 33 години Вапцаров бе прострелян „за вярата че утре живота ще дойде по-хубав от песен...”.

Каква сила на духа, трябва да притежава човек, какво себеотрицание, какво мъжество и вяра в идеите които изповядва, за да възкликне:

„Но да умреш, когато се отърсва

земята от отровната си плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен, да, това е песен!”

Страхът от възмездие принуждава присъдата да бъде изпълнена в деня на произнасянето й. Преди да поставят маските на жадните за живот очи, над стрелбището, като послание, се чува възгласът на обречените: „Да живее независима и свободна България!”. Куршумът секва живота им, но ехото на крилатите слова още се носи в ефира. Каква ти е орисията, многострадална Българйо, да убиваш верните си синове, да убиваш поетите си за човешките им убеждения? Да изброяваме ли жертвите, които вместо пистолет стискаха в десницата си писалка???

В паметта на човечеството още звучи откровението на световно известната поетеса Арис Диктеос, казани по повод Вапцаров: „Още дълго време подрастващите поколения ще черпят от неговата поезия духовна чистота, дълбок и действен хуманизъм и нравствена сила...”

Така ли е читателю! Сложи ръка на сърце и сам си отговори! Моят отговор е следния:

„Разстрел, и след разстрела” -- Знаме

и Зов и Песен за човека,

и Слово – неугасващ пламък

изгрял в сърцата ни вовеки.

„Разстрел, и след разстрела” – Вечност.

Любов и Вяра не умират!

Безсилни са за теб картечи

бунтовно чедо на Пирина.

Затуй е „просто и логично”,

че няма за герой забрава,

че все по-крепко се обичаме

с любов по-жарка от жарава.

22 юли 2012 г.

Варна