Уважаеми господин министър, господин областен управител, господа адмирали и генерали, офицери и курсанти, скъпи ветерани, дами и господа!

Лейтенантът от РИФ и преподавателят от МИУ-Кронщат Константин Петрович Давидов живее и служи в превратно време в първата си родина. Жестокостите на гражданската война провалят академичната му кариера, в която той е намерил своето призвание още като млад мичман. В тази война старши лейтенантът от Бялото движение Давидов се оказва от страната на победените и подобно на хиляди други свои сънародници е принуден да емигрира.

България става втората му родина. В Морското училище – Варна той отново намира това, в което е неговото призвание. Той не само бързо научава българския език, но и издава два учебника и участва в съставянето на знаменития Юбилеен сборник на Морско училище от 1931 г. Давидов преподава всички технически дисциплини, като прилага знанията си от опита в Русия, с което способства за издигането на нивото на учебния процес и в перспектива дава принос за превръщането през 1943 г. на Техническия отдел на Морското училище в звено от висшето образование. Неговите усилия и ерудиция са забелязани от учениците му. За тях пише Христо Кукенски (един от удостоените в алеята) в мемоарите си, на Давидов в знаменитата си прощална реч патронът на училището отделя най-много внимание. Накратко, той още приживе получава своето признание. Политическите промени, обаче, хвърлят в забвение постиженията на белоемигранта за десетилетия.

За мен, като негов изследовател, бе особено предизвикателство да го извадя от това забвение, да възкреся доброто му име, а значи и възстановя признанието на възпитаниците на училището, варненската и морската общественост към паметта на Давидов. Днес аз изпитвам дълбоко удовлетворение, че моите усилия са материализирани в новооткрития барелеф.

Вечна му памет на инженер-преподавателя Константин Петров Давидов! Благодаря за вниманието!