07-12-2009 18:00
Варна, Фестивален и конгресен център
Уважаеми представители на държавните институции,
Уважаеми граждани на Варна,
Скъпи сънародници,
Заставам пред вас с респект и вълнение, търсейки думите, които да произнеса за един поет и хуманист, достоен да бъде не само в пантеона на безсмъртието на своето Отечество, но и който се вписва така убедително в мащабите на цялото човечество.
Никак не е случайно, че в календара на световната културна организация ЮНЕСКО като личност на 2009 година е записан именно Вапцаров.
Не е случайно и това, за което стана дума преди малко – през 1952 година Световният съвет за защита на мира посмъртно го удостои с почетната си награда.
Когато връщаме лентата назад, стигаме до 1949 година, когато академичната общност на Морското училище приема за свой патрон най-достойния си възпитаник Никола Йонков Вапцаров и предлага да бъде учредена международна морска премия на неговото име.
Важно е да припомняме тези неща, защото трябва да признаем, че поетът Вапцаров си отиде неразбран.
Може би без дори да има самооценката, без да има самочувствието, че творчеството му ще живее след него.
Това е важно да се припомня, трябва да го кажем сега, защото и след смъртта на великия поет имаше жалки опити той отново и отново да бъде разстрелван, обезценяван, отричан.
С многобройните тържества в цялата страна ние отдаваме заслужена почит към яркото поетическо наследство на поета Вапцаров, на неговата силна гражданска и политическа позиция, на неговия живот.
Жизненият му път приключи в подножието на христовата възраст. Шест от тези непълни 33 години Вапцаров живя, учи и твори тук, в морската столица на България, във Варна.
От 1926 до 1932 година негов дом беше Морското училище. Тук той се образова, оформя като личност, гради духовните си устои и вдъхновено написва повече от 150 стихотворения.
Тук в неговото битие се съчетават строгият ред и дисциплина, усилие и труд за усвояване на техническите умения и разбира се, тук се ражда, развива и утвърждава неговата политическа вяра.
Тук съдбата го свързва с легендарния торпедоносец “Дръзки”, чието огнено сърце тупти не без помощта на поета-огняр. Тук той намира своите най-верни, най-сигурни и добри другари.
Тук той пише най-искрените си и блестящи строфи, които начаса стигат всеки ъгъл на морския град.
Тук той написва своя възторжен патриотичен марш на 26-и випуск на Морското училище.
И най сетне, тук той произнася знаменателната си реч при завършването на випуска.
Това е един документ, който всеки от вас, млади приятели, трябва да прочете. Това е една равносметка на времето, един искрен диалог с учители и началници, това е реч, която разсича бариерите, която показва характера на бъдещия голям поет, способността му да поема риска, да става изразител на волята и на стремежите на другите.
Това е социална роля, която е близка до подвига и саможертвата. От тази реч през 1932 година той тръгва по трудния, опасен, но единствен за неговите разбирания път.
Път, който ще го отведе до мрачното гарнизонно стрелбище на 23 юли 1942 година и в крайна сметка ще го доведе до подвига и безсмъртието.
В тези десет години, от 1932 до 1942 година, които са болезнена концентрация на воля, сила и дух, Вапцаров е разпънат, образно казано, между битие и мечти, между романтиката и тежката битка за хляба, между обичта и студенината на ежедневието. Тези десет години са един непрекъснат двубой, сурова и жестока схватка, ако трябва да ползваме метафората на неговите стихове. Схватка, която той печели все с незабравимата си усмивка и своите стихове.
И днес, уважаеми дами и господа, Вапцаров утолява ежедневния ни глад с черния делничен хляб на своите поетични послания.
Неговите съдбоносни прозрения смущават съня ни, будят съвестта ни.
Поетът на една епоха, поетът на една идея имаше сетива за доброто и за злото. Можеше да раздели тъмнината от светлината. Сля в едно съдба и творчество в името на един голям идеал, който днес не може и не бива да бъде отричан.
Беше влюбен докрай в живота и заплати с него за една голяма кауза. Беше му съдено да остане в историята с една-единствена стихосбирка, която нарече “Моторни песни”.
На това културно явление, появило се на бял свят през 1941 година времето отреди живот непреходен.
Позволявам си едно малко лирично отклонение. Изданието на “Моторни песни” от 1941 година е завещано от моя дядо на баща ми, който го стави на мен и което аз ще оставя на моите синове и внуци.
И както често се случва в нашето кризисно, преди всичко за духа, време, ние имаме неотменимата потребност от творчеството и примера на поета и хуманиста Вапцаров.
Кой, ако не титан на мисълта и чувствата като него, би могъл да ни убеди, че има път в безпътицата, че идеалите не са и не могат да бъдат мъртви, че търсенето на изгубените по пътя ценности трябва да продължи.
Убеден съм, че дълбоко в сърцето на всеки един от нас живее вапцаровата вяра в бъдещето не като блян, а като истина, която историята преоткрива.
Поклон, дълбок поклон пред светлата памет на великия поет, на големия революционер, на изключителния българин Никола Йонков Вапцаров.
На многая лета.